Джошуа Спеноугъл
Изолатор (91)

Глава 90

Поведох Брук обратно през коридора, после през залата за наблюдения на операционната до помещението за преобличане. До вратата имаше черен пластмасов панел. Опитах вратата. Заключена. Изругах.

Върнахме се обратно в коридора и този път се насочихме в обратната посока. Видях пред нас зелена стрелка, сочеща изхода. Последвахме знаците, докато се изправихме пред друга врата. Тя също беше заключена.

— Не… — каза Брук. — Не, не, не! — И ритна вратата, при което загуби равновесие и за малко да падне. — Не! — Ритна отново.

— Спри — рекох.

Няколко метра по-нататък по коридора забелязах червен бутон за пожарна тревога. Спомних си думите на ветеринаря Бил Дайсън по този повод и се помолих да не са променили режима от съображения за сигурност.

Мушнах стъкленицата с азотната киселина в джоба си и сграбчих чукчето, окачено до алармата. Стъклото се пръсна под удара му и какофонията започна. Сградата се изпълни с острия звук на сирените, а по дължината на коридора засвяткаха белите лампи на аварийното осветление. Шумът беше оглушителен.

— Да се надяваме… — казах, завъртях дръжката на вратата и натиснах.

Бяхме навън.

Макар и не толкова силно, колкото вътре в сградата, воят на алармата разкъсваше пурпурната калифорнийска вечер. Аварийните лампи наоколо бляскаха, разпръсквайки светлина, която се топеше в червения сумрак.

Огледах се. Непосредствено до най-отдалечения свинарник забелязах стара пристройка. По външния й вид можех да предположа, че е една от малкото следи, останали от времената преди Трансгеника да се нанесе във фермата — с разкривени летви на покрива и олющена боя по дървените плоскости, от които бяха направени стените й. От годините на детството, прекарано в Пенсилвания, знаех, че подобни постройки много често приютяват някакви превозни средства и че в повечето случаи ключовете на тези машини си бяха в ключалките. Надявах се това да не се окажат само спомени. Надявах се превозното средство да не се окаже трактор.

— Да вървим — казах.

Тръгнахме бързо към старата барака.

Имахме късмет, защото пред сградата намерихме паркиран стар пикап, чиито ключове си бяха на място. Тук, в Трансгеника, може би вземаха строги мерки срещу инфекции, но не и срещу крадци на коли. Отворих вратата пред Брук и й помогнах, доколкото бях в състояние, да се качи в кабината. Заобиколих отпред и се настаних на шофьорското място. Двигателят на стария форд запали.

Включих на скорост и се понесох бясно далеч от това място.

— Натаниъл — изпищя Брук.

Чух изстрелите зад нас, толкова чести, че почти се сливаха в единен екот. Предните и задните стъкла на камионетката се покриха с паяжина от пукнатини около малките дупки, появили се в тях. Наведохме се надолу. Настъпи пауза и аз вдигнах глава, за да се уверя, че не се насочваме към стена или нещо от този род. Докато се оглеждах, видях Хирурга, заел позиция за стрелба, да прави нещо с пистолета си. На земята падна пълнител, а той пъхна друг в оръжието.

Стегнах се в очакване на нова канонада, но такава не последва.

— Добре ли си? — изкрещях.

— Ъхъ.

Излязохме на калния път, който ни отвеждаше далеч от постройките. Виждах зад нас мигащите аварийни светлини. Пред нас, непосредствено до пътя, забелязах огъня на малка клада.

— Той си отива — каза Брук, която бе извърнала глава назад. После се обърна напред и попита — А това какво е?

Не й отговорих, но знаех много добре какво е то: пред нас пламтяха последните следи от историята на онова, което се бе случило с Джанет Маргулис и свинята Аби.

Когато отминахме огъня, забелязах някакъв силует на фона на пламъците. Бяла кутия.