Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Натаниъл Маккормик (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Isolation Ward, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
art54 (2022 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
Еми (2022 г.)

Издание:

Автор: Джошуа Спеноугъл

Заглавие: Изолатор

Преводач: Никола Костов

Година на превод: 2007

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо (не е указано)

Издател: Издателска къща „ИнфоДАР“ ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2007

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска (не е указано)

Печатница: Симолини

Редактор: Стефка Симеонова

Коректор: Ангелина Вълчева

ISBN: 978-954-761-290-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/18027

История

  1. — Добавяне

Глава 18

Боже Господи, колко прав се оказа Верлах! „Балтимор Хевън“ се оказа всичко друго, но не и рай. Три етажа бежови тухли приютяваха тридесет и шестима постоянни обитатели сред западналите североизточни покрайнини на Балтимор. От най-горния етаж се откриваше хубава гледка към парка Друид Хил[1]. Много приятен парк, ако не обръщаш внимание на убийствата и изнасилванията, които регулярно се случват там.

Вратата забръмча и ме пропусна в покрито с напукан линолеум преддверие. Видях жена, седнала зад бюро в нещо, което би трябвало да е рецепция. Всъщност, би могло да бъде и нещо от рода на консултантски кабинет, защото имаше малка, избледняла лепенка, на която се мъдреше мечок, от устата на който излизаше балонче с надпис: „Говори с мен. Ще ти помогна с ВСИЧКО“. Изглежда в момента помагаше на гаджето си, дъвчейки дъвка и кикотейки се по телефона.

— Доктор Натаниъл Маккормик от Балтиморския градски департамент по здравеопазване — представих се аз, давайки си сметка, че позоваването на местния здравен орган ще прозвучи по-авторитетно от акронима на някаква неизвестна национална агенция. Извадих служебното си удостоверение.

— Задръж за малко — каза тя и отдръпна слушалката от устата си. — Какво искате?

Да видя това място затворено, а теб — тъпчеща се с бургери в Макдоналдс.

— Трябва да разговарям с един от вашите постоянни обитатели, Дъглас Бюканън. Искам също така да проверя капаните за гризачи, които вчера е поставил д-р Верлах.

— Ще ти се обадя — простена с досада тя в слушалката и затвори телефона. — Какво искате да направите най-напред?

— Да разговарям с г-н Бюканън.

— Третия етаж, в края на коридора. — Не направи никакъв опит да се надигне и да ме насочи.

Боже Господи, помислих си, и това ми било медицински работник?

— Ще се оправя.

— Разбира се, много е лесно.

Вляво от мен имаше голяма зала за отдих, отрупана със счупени столове, няколко настолни игри и телевизор, в който бяха вперили безизразните си погледи двама от обитателите. Ако приемем, че „Оупън Армс“ бе рай за обитателите си, „Балтимор Хевън“ със сигурност беше нещо като ад.

Личеше си, че са били положени някакви усилия мястото да бъде почистено, след като са разбрали, че ще бъдат обект на проверка. Дори в момента усилията продължаваха. Мъж, облечен в кирливи работни дрехи, замазваше с парцал стълбите, без да постигне видим резултат. По стъпалата се стичаха малки водопади сива вода, подходящи може би за фонтан, но не и за единствения изход от дома. Започнах да се изкачвам, придържайки се по-близо до парапета.

Поздравих мъжа, който ме погледна с празните си очи и пльосна мърлявия парцал на стълбите.

Стъпалата ме изведоха в коридор, дълъг около двадесет фута, с по две врати от всяка страна и още една, затворена, в дъното. Следвайки звездните напътствия, дадени ми от моя гид, реших, че именно тя е вратата на Дъглас.

Първата врата вляво бе отворена. По-точно, бе счупена и отворена, висяща само на една панта. Вътре в нея видях мъж, излегнал се на едно от двете легла, обвил ръце около себе си, да мърмори нещо нечленоразделно. Единственото украшение на стаята, освен плаката на застрахователната компания Стейт Фарм — „Като добър съсед, Стейт Фарм е винаги до вас“ — беше картина с чернокож Иисус, обграден със също така чернокожи апостоли.

През друга отворена врата зърнах мъж, гол от кръста надолу, да лежи на леглото, присвил колене към гърдите си. Чаршафите бяха омазани с пресни изпражнения. Мъжът в следващата стая, изгърбен в стола си, слушаше по малкото си радио проповед, бълваща огън и жупел. Останах с впечатление, че се опитва да изяде ризата си.

Стигнах до края на коридора и почуках.

— Кой е там? — разнесе се отвътре.

— Аз съм д-р Маккормик, Дъглас. Срещнахме се вчера в приюта за възрастни. Трябва да поговорим.

След кратък миг тишина до мен достигна звукът на отключвана врата.

 

 

Верлах беше прав. Стаята на Дъглас не беше нещо, с което можеш да се похвалиш пред родителите си, но на фона на другите стаи в „Балтимор Хевън“, изглеждаше като апартамент в Плаза.

Първото нещо, което се наби в очите ми, бе здравата секретна брава, марка „Йейл“[2] и това, че в стаята имаше само едно легло. Стаята определено носеше индивидуалните белези на обитателя си: два големи плаката на „49-те на Сан Франциско“ и „Гигантите от Сан Франциско“[3]. Имаше и снимка на моста Голдън Гейт, поставена в рамка. Никакви плакати на Стейт Фарм.

Портативен СД-плейър изпълваше стаята с музика, преборвайки се с бръмченето на климатика на прозореца. В средата на стаята, избягващ погледа ми, стоеше Дъглас Бюканън, облечен в сини джинси и бяла тениска.

— Стаята ти е много приятна, Дъглас.

— Благодаря — отвърна нервно той.

Оставих за миг тишината да ни погълне.

— Май харесваш Сан Франциско — посочих с ръка плакатите. — Бил ли си някога там?

Като стана дума, искам да кажа, че ако има на света място, където да не искам да бъда никога вече, то е Сан Франциско и въобще района на Залива. Предпочитам да прекарам една седмица в „Балтимор Хевън“, в компанията на оня тип, дето си дъвчеше ризата, вместо в петзвезден хотел в центъра на Сан Франциско. Може би малко преувеличавам, но същността е тази.

Улових насочения към мен поглед на Дъглас, който бързо сведе очи към пода.

— Не съм ходил там — каза.

— Интересно местенце е — казах аз и смених темата. — Зле ли се чувстваш?

— Не. — После бързо се поправи: — Да.

— Кое от двете? Трябва да знам. Няма да кажа на хората, за които работиш.

— Не — промълви той след дълго колебание.

— Аз съм доктор, Дъглас. Имаш ли нещо против да докосна челото ти? Да проверя дали нямаш треска.

Протегнах ръка без да му дам време да отговори. Той се отдръпна сепнато, но накрая ме остави да допра ръка до главата му. Бе леко изпотен, но все пак, въпреки климатика, бяхме насред юлските жеги в Балтимор. Стори ми се напълно здрав. Отдръпнах ръка и я отрих в панталона си.

— Дъглас, трябва да ти задам няколко въпроса за твоите гаджета. Нали имаш гаджета?

— Не — отвърна той, като се присви.

— Познаваш ли Дебора Филмор? Тя живее тук.

Не отговори.

— Познаваш ли Бетъни Реджиналд и Хелън Джоунс? Работите заедно в приюта на г-н Милър.

— Не знам.

— Дъглас, много е важно. Деби, Бетъни и Хелън са много болни. Имат нужда от твоята помощ. — Той ме стрелна с поглед. Уплашен? Разгневен? Не бях сигурен. — Дъглас, знам, че ги познаваш. Те ми казаха. — Е, поне една от тях. — Дъглас, знаеш ли какво е секс?

— Да, знам какво е сексът. — Звучеше притеснено. Седна на леглото и потри тежката си силна долна челюст. Ако не го чуете как говори, не бихте разбрали, че е бавноразвиващ се. Дори и тогава ще ви трябват поне няколко изречения, докато усетите, че нещо не е наред.

Добре, помислих си, още един опит, преди да обърна лошия край.

— Правил ли си секс с Деби, Хелън или Бетъни? — Дъглас се пресегна, взе малкото камионче, което стоеше на нощното му шкафче и почна да върти колелата му. — Кога за последен път си правил секс с някоя от тях?

Врът, врът, врът.

— Дъглас, трябва да ми кажеш.

Врът, врът, врът.

— Дъглас, много е важно. Ако не ми отговориш, ще извикам полицията.

Въртенето спря. Погледна към мен. В погледа му имаше страх. Откровен страх.

— Не… — пошепна той.

— Ще трябва да го направя, Дъглас, ако не ми кажеш…

— Не!

Виждах как пламва яростта му и изведнъж чух звън на телефон. Пресегнах се към своя, което бе глупаво, защото го държах на вибрация. Пейджърът ми също. Не беше и телефон в стаята, защото там нямаше такъв. Звукът идваше от джоба на младежа. Той погледна натам, после към мен, след което продължи да върти колелата на камиончето.

— Преди една-две седмици — каза.

Телефонът продължи да звъни още малко, после спря.

— Коя беше последна?

Мълчание.

— Бетъни ли беше?

— Аха.

— Кога?

Не отговори.

Попитах пак.

— Преди една-две седмици.

— Това е наистина важно, Дъглас. Освен Хелън, Деби и Бетъни, имал ли си секс с някоя друга?

— Да — въздъхна той.

— Коя?

— Нали няма да кажете на полицията?

— Няма. Дай ми имената.

— Няма да кажете на никого?

— Обещавам, че няма да кажа — излъгах през зъби. Какво ли не прави човек в интерес на общественото здравеопазване.

Той неохотно ми изрецитира пет имена, които грижливо записах в бележника си. Някои от имената ми звучаха познато.

— Всички ли работят в приютите на г-н Милър?

— Кой?

— Жените, с които си правил секс.

— Аха.

— Всичките?

— Аха.

Много добре, помислих. Ако това нещо се предава по полов път, ще можем да го овладеем.

Мобилният телефон на Дъглас избипка два пъти. Някой му бе изпратил съобщение. Той въобще не си направи труда да го заглуши.

— Използваш ли презервативи, когато правиш секс с жените?

Той се опита да преработи информацията, но не успя.

— Забравих.

Супер!

— Дъглас, правил ли си някога секс с мъже?

— Не! — извика той. — Махай се. Върви си. Време е да се махнеш оттук. — Изправи се на крака. — Върви си. Махай се.

Вече казах, че Дъглас Бюканън бе едър мъж; надвишаваше ме с поне два инча[4] и бе с четиридесет паунда[5] по-тежък от мен. Сърцето ми задумка и отстъпих назад, нещо, с което не се гордея особено. Случвало ми се е да поема някой и друг удар в живота си, включително и предния ден от същия този Дъглас Бюканън. Но това беше преди да узная, че може би гъмжи от патогени. Запазих дистанция и той не се доближи повече.

— Дъглас, искам още нещо. Трябва да взема кръвни проби от теб.

— Не. — Той гневно поклати глава и пристъпи към мен.

Насилието много рядко е напълно спонтанно, както бях научил много добре от практиката си в спешното отделение и психиатрията. Има предупредителни сигнали: ескалиране на възбудата, заплашителни жестове. Надигането на насилието лесно може да се забележи, но не е лесно да се познае точния момент, когато вълната се пречупва и се изплисква навън. Дъглас Бюканън определено излъчваше сигнали, че всеки момент ще избухне. Трябваше да отстъпя. Казах спокойно:

— Добре, мисля, че свършихме засега. Но сигурно ще трябва да си поговорим пак, става ли? — Клетъчният телефон зазвъня отново. Посочих към джоба му. — Би ли ми дал номера на мобилния си телефон, за да те потърся, ако се наложи?

— Какъв телефон?

— Мобилният телефон, който е в джоба ти.

По лицето му пробяга странна гримаса. Изведнъж осъзнах, че Дъглас е твърде лукав за бавноразвиващ се. Той знаеше, че е такъв. Нещо повече — той знаеше, че хората знаят, че е бавноразвиващ се. И се възползваше от това.

Реших да не задълбавам и тръгнах към вратата. Преди да изляза, се обърнах към него:

— Още нещо. Ако правиш секс, използвай презерватив. Притесняваме се, че жените, с които си бил, са болни от нещо, което се предава по полов път. Заразно е. Разбираш ли какво ти казвам?

— Да. — Беше впечатлен не повече, отколкото ако бе зърнал пропаганден плакат на общественото здравеопазване, залепен на някой градски автобус.

— Кажи ми какво казах.

— Сексът може да те убие.

Добре казано, Дъглас. Попитах го още веднъж дали ще ползва презервативи. Той кимна с глава. Очите му бяха съвсем мъртви.

— Благодаря ти, Дъглас. Извърши едно много добро дело. — Насилих се да се усмихна и го оставих.

Бележки

[1] Голям обществен парк в Балтимор, където е разположена мерилендската зоологическа градина, игрище за голф и други атракции. — Бел.прев.

[2] У нас е популярно неправилното произношение „Яле“. — Бел.прев.

[3] Популярни отбори по американски футбол и бейзбол. — Бел.прев.

[4] Мярка за дължина, равна на 2,54 см. — Бел.прев.

[5] Мярка за тежест, равна на 453,592 грама. — Бел.прев.