Джошуа Спеноугъл
Изолатор (7)

Глава 6

Хелън Джоунс изглеждаше доста по-жизнена, отколкото преди час. Силите й се бяха върнали, поне дотолкова, че да може да разговаря с мен.

Кожната епидемиология, с която се занимавах в този момент, е далеч от мозъчната хирургия и кардиологията. Тя е много по-близка до рутинната полицейска работа, защото в нея въпроси от рода на „Къде сте били в четвъртък вечер? Какво сте яли и пили? Кой беше с вас?“ са много по-вероятни от, например: „Какво показва ядрено-магнитният резонанс?“.

Такъв именно тип въпроси трябваше да задам на нашата индексна^[1] пациентка: Хелън Джоунс, тридесет и една години, от бялата раса, с леко наднормено тегло, в ясно съзнание, умствено изостанала. Бях приседнал на края на леглото й, облечен в космонавтска премяна, загледан в нея. Беше много сладка, много уморена и, вече в пълно съзнание, много подозрително настроена към мен.

— Ти ме плашиш — каза тя.

— Никак не съм страшен.

— Страшен си.

— Добре, Хелън, дори и да мислиш, че съм страшен, аз съм тук, за да се опитам да ти помогна. И за да мога да го направя, ти също трябва да ми помогнеш.

— Изглеждаш като чудовище — възрази тя.

— Не съм чудовище. Аз съм доктор. — Това прозвуча доста двусмислено.

Продължихме в този дух през следващите четиридесет минути. Въпреки подозрителността на пациентката, нежеланието й да споделя и ограничените й умствени способности, успях да установя някои неща. Хелън обитаваше общежитие за умствено изостанали лица, намиращо се на границата на обитаемия район на Федерал Хил^[2], заедно с осем други жени. Всички те редовно закусвали и вечеряли заедно, като се молели заедно преди всяко ядене. Хелън имала навика да обядва сама в кухнята на общежитието, а обядът й неизменно се състоял от фъстъчено масло, конфитюр, моркови и чаша кока-кола. Както бе съобщила д-р Сингх, нейна съквартирантка била Бетъни Реджиналд, която в момента лежеше в съседната стая, разпитвана от Хърб Верлах.

На въпроса ми за животни Хелън отговори, че не им е било разрешено да приютяват никакви домашни любимци. Всяка сутрин хващала автобуса, който я закарвал на работа, заедно с другите обитателки на общежитието. Работела в пералнята на приют за възрастни, разположен извън очертанията на града. Когато спомена това, усетих рязко свиване на стомаха. Последното нещо, пред което бихме искали да се изправим, е епидемия от хеморагична треска, разкъсваща крехката имунна система на старческия дом. Не можа да си спомни името на дома.

Попитах я дали случайно не е срещала някакви животни — мишки, кучета, котки или нещо друго било в общежитието или в старческия дом. Потрепери и отвърна, че веднъж видяла плъх в работата и няколко кучета и котки около дома си.

Боледувала ли е по-рано? Не можеше да си спомни. Попитах я дали е била друг път в болница, но се оказа, че не знае какво е това.

— Място като това, в което си сега — обясних аз и тя поклати отрицателно глава.

После се опитах да науча нещо за семейството й и за това, как прекарва свободните си дни. Обсъдихме пощата и личната хигиена. Попитах я отново за храната и животните, опитвайки се да намеря пролука в упоритите отрицания. Часовникът на стената показваше десет часа. Налагаше се да побързам.

— Правиш ли секс?

Хелън бързо поклати глава. Изтълкувах това като неразбиране на въпроса и попитах отново:

— Някой друг, мъж или жена, докосвал ли е интимните ти части?

Тя пак поклати глава.

— А ти дали си се докосвала до нечии интимни части?

Изчерви се. Реших да опитам да възстановя доверието между нас и продължих:

— Това са доста странни въпроси, нали?

— Аха.

— Не искам да те притеснявам, Хелън, но трябва да те попитам. Понякога, за да ти помогнат, докторите трябва да задават чудновати въпроси. — Прочистих гърлото си и продължих. — Добре, Хелън, ето един наистина забавен въпрос: дали някой мъж е вкарвал своя пенис, своите интимни части, в твоето тяло?

Не се засмя. Заяви категорично:

— Господ не обича такива неща. — После придърпа чаршафа около врата си и затвори очи.

Неблагоразумно приех това за отрицателен отговор.

В коридора заварих Верлах, седнал на метален стол, да записва нещо в бележника си.

— Имаме още едно съвещание — каза той, без да ме погледне.

— Какво съвещание?

— Този път административно. Предполагам, че с това ще приключим в „Св. Рафаел“, поне за тази сутрин.

— Никой не ми е казал.

— Аз ти казвам. Току-що научих. Получих съобщение на пейджъра си.

Погледнах вратата, после отново Верлах, облечен в своя космически костюм. Слагането и смъкването на цялата тази екипировка беше само една идея по-малко мъчително от влизането и излизането от автомобил „Юго“^[3]. А може би не от „Юго“, а по-скоро от „Порше Бокстер“, паркирано на тясна отбивка на високопланински път нейде в Алпите по залез-слънце, от което се измъква Дженифър Гарнър^[4] докато отдалеч се носят гласовете на хор, пеещ йодлери^[5]. С една дума, схващате картината.

— Току-що се преоблякох — изсумтях.

— Това не ги интересува. — Той продължи да си води бележки.

Замислих се за малко и му предложих да отиде сам.

— Аз ще остана тук, Хърб, има доста работа за вършене, а болестта няма да ни чака. Освен това, не съм… Да кажем, че ще бъде по-удачно, ако аз не присъствам на съвещанието. Мисля, че тук не ме харесват.

— Въпреки това, трябва да си там.

— Макар че не ме харесват?

Можах да зърна през пластмасовата маска как в ъгълчетата на очите му се събира мрежа от ситни бръчки. Верлах се смееше.

— Значи на това ви обучават в Атланта? Да кръшкате от административни съвещания?

— Не, това е мой, чисто личен подход. Кръшкането от всякакви административни задължения е любимият ми номер.

Верлах се изправи и започна да вкарва листата с бележките си във факс машината.

— Не са ли ти пратили съобщение на пейджъра?

— Не.

— Тогава можеш да считаш, че си се отървал от това съвещание. Сигурен съм, обаче, че макар и да не са те изпуснали случайно, ще очакват да присъстваш и после ще си имаш куп ядове, че не си бил там.

— Бърникането в политическите боклуци не е измежду силните ми страни. По̀ ме бива да си създавам неприятности с Джин Мадисън.

Факсът сигнализира, че всичко е изпратено. Верлах събра листата, сложи ги в папка с надпис Филмор, Дебора, и се изправи.

— Добре. Но те моля, Нат, да ми направиш услугата да се държиш по-внимателно. Няма да търпя никой да одрисква постоянно задния ми двор, нито ти, нито който и да било друг.

— Разбрано. Никакви изхвърляния повече.

Той се подсмихна и излезе от стаята.