Джошуа Спеноугъл
Изолатор (3)

Глава 2

М-2 представлява единичен коридор, обграден от стаи за по двама болни. Белият линолеум на пода бе отдавна изтъркан до сиво, а бежовите стени бяха белязани с дълбоки драскотини, които не можеха да се махнат въпреки усилията на чистачките. Отделението е огледален образ на М-1, над което се намира. Разликата е само в двойните метални врати, ограничаващи достъпа до него.

На вратата видях предупреждение, отпечатано на лазерен принтер:

КАРАНТИННА ЗОНА

ЗАДЪЛЖИТЕЛНИ ПРЕДПАЗНИ СРЕДСТВА

ДОСТЪП САМО ЗА УПЪЛНОМОЩЕНИ ЛИЦА

Въпросите задавайте на групата по превенция на биотерористични атаки и огнища на нови болести на вътрешен 2134. Благодарим!

Хм, никой не би ме упрекнал, че съм склонен да подценявам опасностите, но ми се струва, че използването на дума с такъв силен ефект като „биотероризъм“ е малко преувеличена и звучи леко паникьорски.

Карантинното отделение бе разделено на две части. Намирах се в първата — малък вестибюл с два умивалника, голям червен кош за биологично опасни отпадъци и кошове с ръкавици, маски, манти и калцуни. На оставена до стената количка имаше три отворени кутии с респиратори за понижено налягане. Филтрите на тези респиратори спират всички частици с диаметър над пет микрона, което е приблизително размерът на хантавирус^[1]. Бях доволен да видя, че са сериозно загрижени.

Този тип организация на изолатора — малко помещение, отделено от другите части на болницата — ни е останал в наследство от времената, когато са се борили с туберкулозата. В много от по-новите болници нямаше такива помещения и там създаваха изолатори като просто настаняваха болните в няколко отделени стаи. Тук, обаче, имахме на разположение неголям коридор, напълно отделен от останалата част на сградата, от двете страни на който се помещаваха по две стаи. Една добра, малка карантинна зона, предназначена да запази разпространението на инфекцията.

След като се премених в предпазен костюм и си подбрах респиратор по мярка, се упътих към двойните врати в другия край на помещението. В мига, в който чух щракването на бравата, усетих натиска на въздушния поток, издуващ стерилната ми престилка. Действаше системата за отрицателно налягане, поддържаща вътре по-ниско налягане, отколкото отвън. По този начин рязко се намалява вероятността при отваряне на вратите отвътре да се измъкнат микроскопични частици, които биха могли да разнесат заразата извън карантинното помещение. Вентилацията на вътрешните помещения бе оборудвана с филтри, задържащи всички опасни организми.

Проверих дали маската на респиратора приляга плътно към лицето ми, след което отворих вратата и влязох вътре.

В средата на вътрешния коридор забелязах три фигури, подобни на извънземни в предпазните си облекла. Освен тях в помещението имаше само няколко стола, голям кош за биологично опасни отпадъци и маса с факс машина, листове хартия, писалки и моливи. Факсът бе директно свързан към подобна машина в сестринската стая, разположена извън заразната зона. Всички бележки, резултати, разпореждания и т.н. щяха да се изпращат навън чрез този факс апарат. Така се ограничаваше възможността за разпространение на заразата чрез разнасяне на всякакъв род медицинска документация из помещенията на болницата.

Въпреки маските им, можах да разпозная в жената д-р Мадисън и чернокожия д-р Верлах. Не успях да разбера кой е третият, възрастен бял мъж. Приближих се до групата, която се раздвижи подобно на амеба, за да ме приобщи.

— Антитела? — попита Верлах. Маската придаваше на гласа му стържещ, тенекиен тембър.

— Още нямаме нищо конкретно — отвърна д-р Мадисън. — Нямам идея какво е това…

Като че ли най-после тримата ме забелязаха. Верлах ме представи:

— Д-р Маккормик, познавате Джин Мадисън. А това е Гари Хамил. — Верлах посочи мъжа, когото не познавах. — Той е шеф на отделението за инфекциозни болести на „Св. Рафаел“.

О, това ли бил новият шеф на инфекциозното? В „Св. Рафаел“ търсеха от месеци човек за този пост, така че явно го бяха назначили съвсем наскоро. Дори не си бяха направили труда да ме уведомят.

— Май ще се наложи да скачате направо с главата напред? — подхвърлих с усмивка на Хамил.

— Да, при това в празен басейн — отговори той, насилвайки се да се засмее.

— Д-р Маккормик е командирован при нас от ЦКПЗ — обясни Верлах.

— Добре, благодаря, че ни представихте — прекъсна ни явно притеснена Джин Мадисън, след което се обърна към мен. — Изпратили сме за изследвания всичко — кръв, секрети, тъканни проби.

— В тукашната лаборатория ли? — попитах.

— Не. В балтиморската градска лаборатория.

— Така ще получим по-бързо резултатите — обясни Верлах, усетил недоумението ми. — Изпратили сме проби и в щатската лаборатория.

— С какво разполага градската лаборатория? — попита Хамил.

— С тестове за обичайните вируси — отвърна Верлах, свел поглед към пода. — Но в щатската са доста добре оборудвани. Имат тестове за филовируси, марбург и ебола. Предполагам, че имаш също и за ласса, Рифт Вели, кю-треска^[2] и други. Може би нямат всичко, но поне по-голямата част.

— Лабораториите на ЦКПЗ са на ваше разположение, ако имате нужда — казах.

ЦКПЗ наистина разполага с много големи ресурси — аналитични методи, генетични библиотеки на патогените и т.н., които значително превъзхождат възможностите както на градската лаборатория на Балтимор, така и на мерилендската щатска лаборатория. На практика нашите центрове, особено този в Атланта, разполагат с най-богатия набор тестове в света. Имаме и най-пълната колекция от болестотворни микроорганизми и вируси. Крайно неподходящо място за малки деца, които имат навика да пъхат всичко в устата си.

— Благодарим ви, но мисля, че ще можем да се справим със собствени сили — бързо реагира Мадисън.

— Джин… — Хамил се опита да се намеси.

— Имаме достъп до щатските лаборатории — прекъсна го тя. — Няма нужда да търсим помощ от федералното правителство.

Тук е мястото да поясня нещо за отношенията на ЦКПЗ с останалата медицинска общност и общественото здравеопазване. Нашата юрисдикция е навсякъде и същевременно — никъде. Не преувеличавам. Ние се намесваме само по искане на отделните щати и окръзи. Ако не ни извикат, ЦКПЗ не се намесва и гледа отстрани. Има един куп причини, поради които някой би поискал помощ от Атланта, но има и още толкова, поради които би се въздържал да го направи, повечето от които са свързани с контрола.

По време на обучението ми в Атланта ни набиваха в главите колко важно е умението да се комуникира с местните здравни органи и институции. Обикновено се стараем да преговаряме много меко и учтиво, но аз явно не съм от най-добрите в това отношение. В оценката на дейността ми за изминалата година, в графата „професионални контакти“ се мъдри едно многозначително „нужда от усъвършенстване“.

— Благодарим за предложението, д-р Маккормик — каза Хамил, обърнал поглед към мен.

Кимнах с глава. Кимам винаги, когато не съм сигурен какво точно трябва да кажа.

— Е, мисля, че изяснихме ситуацията с лабораторните анализи, поне засега — въздъхна Мадисън. — Ще използваме щатските ресурси. А кой ще ръководи изследването на огнището? Балтиморската градска ли? — обърна се тя към Верлах.

— Да. Вече разговарях с комисаря. Ако имаме нужда от допълнителна помощ, ще можем да се обърнем към щатската лаборатория. Искам да помоля д-р Маккормик, който и без това е тук и вече се е запознал с обстановката в града, да остане докато приключим разследването на случая.

Тишина.

— С удоволствие — казах най-накрая аз.

— Мисля, че се разбрахме да се ограничим в рамките на щата — студено реагира Мадисън.

— За лабораториите, Джин, не за самото разследване. Д-р Маккормик е много по-наясно с подобни ситуации, отколкото…

— Намесата на ЦКПЗ ще привлече вниманието на пресата…

— Той така или иначе е тук, така че ще можем да омаловажим заявката. Да не го привлечем на борда, някому може да се стори като недоглеждане.

— Искам да подчертая — намесих се и аз, — че присъствието ми тук и помощта, която оказвам като представител на ЦКПЗ, е в резултат на ваше искане. Участието ни може да бъде по-голямо или по-малко, в зависимост от вашите желания. Вече го демонстрирахме при изготвянето на програмата за наблюдение. Разследването и контролът над нововъзникналото огнище ще бъдат управлявани на местно ниво, както и контактите с медиите. Готови сме също така да ви предложим помощ и в областта на клиничната експертиза.

Настъпи дълго мълчание и разбрах, че съм нагазил в непознати, дълбоки води. Най-накрая Джин Мадисън, явно дълбоко оскърбена, изригна:

— Значи, в областта на клиничната експертиза?

— Искам само — запелтечих — да ви предложа съдействие, в случай че бихте имали нужда…

— Ако бихме имали нужда от клинична експертиза. Разбрах. Да благодарим на Бога, че сте тук с нас.

Сведох поглед към сините пластмасови калъфи, надянати върху обувките ми и въздъхнах. Джин Мадисън се изсмя остро и продължи:

— С какво си мислите, че се занимаваме тук, д-р Маккормик?

— Вижте, аз…

— Разполагаме с едни от най-опитните лекари в града, за да…

— Джин… — Д-р Хамил се опита да я прекъсне.

— … се погрижим възможно най-добре за тези три жени.

— Не съм искал да коментирам опита на лекарите тук…

— Но го правите! Изглежда мислите, че се намирате в някаква болница, затънтена вдън гори тилилейски. Ще трябва да ви разочаровам — имали сме работа с достатъчно много болни пациенти, които — забележете! — са оздравели.

— Искам просто да знаете, че има ресурси, които биха могли да бъдат на ваше разположение.

— Благодаря за информацията, докторе. Ще я имам предвид.

С тези думи тя ми обърна гръб и се упъти към вратата. Преди да я отвори обърна глава назад и добави:

— Господа, свиквам съвещание на екипа след десет минути. Д-р Маккормик, надявам се, че след като очевидно разполагате с информация, която не е достъпна на местните специалисти, ще можете да ни представите вашия анализ на заболяването на тези жени.

— Но аз дори не съм ги видял!

Късно. Тя вече беше излязла.

— На колко години сте, д-р Маккормик? — попита Хамил, след като шумът от захлопнатата врата утихна.

— Моля? На тридесет и три.

— Да, това обяснява нещата — поклати глава той. — Време е да пораснете. — После хвърли поглед към Верлах, обърна се и последва Джин Мадисън във вестибюла.