Джошуа Спеноугъл
Изолатор (26)

Глава 25

В изпълнение на заповедите на хер Ланкастър подкарах обратно към Департамента по здравеопазване, за да се потрудя над базата данни с имена, заедно със Сонджит, грозновата жена с професионален морал на ранен протестант, на която й идеше отръки да борави с числа. Докладът ми за Тим можеше да почака, вече му бях разказал всичко по-съществено. Той знаеше, че написването на доклада ще отнеме доста време, знаеше, че аз знам това, поради което не ме юркаше да го свърша. Така се въртят чувствителните механизми на бюрокрацията.

Към единадесет часа вечерта двамата със Сонджит бяхме вкарали тридесетина човека в базата данни. Име, пол, възраст и всички други атрибути. Вкарахме и всичките бележки, които имах по техен адрес. Имената щяха да бъдат използвани от системата за географска информация, за да начертаем карта на местоположението им и в програма за съставяне на диаграми. Двете заедно щяха да ни позволят да визуализираме местоработата и местоживеенето им и контактите помежду им. Графиката, малките кутийки, свързани с линии, показващи кой с кого се е свързвал, може да изясни изумително много неща. Учудващо е колко информация се крие в бележниците и списъците с имена.

Но разясненията щяха да почакат. Сонджит беше на четвъртата си чаша кафе, а пък аз бях на крак от четири сутринта.

— Време е да ходим да спим — казах.

— Ще поостана още малко — отговори тя, като ме погледна разсеяно.

— Трябва да поспиш малко — настоях. — Утре ще е тежък ден.

— Всички са такива, нали?

Кимнах, чудейки се дали няма намерение да стои цяла нощ. Кой казва, че държавните служители били мързеливи?

Подкарах към апартамента си в Уошингтън парк, малък кокетен жилищен квартал на западния склон на вътрешния залив. Паркът бе дълъг и красив, тучните му ливади падаха стъпаловидно на север. Общината често поставяше тук-там произведения на изкуството. Преди години, когато дойдох тук, за да довърша образованието си, паркът бе изпъстрен с многоцветни ярки скулптури на риби. Тази изложба продължи доста време, докато накрая вандали не разрушиха една от творбите, наречена „Немирният костур“. Иронията вкара случая във всички заглавия.

На върха на парка балтиморци са увековечили почитта си към Джордж Вашингтон, издигайки бронзовата му статуя на голям мраморен пиедестал. Спрях и загледах паметника през влагата, изпълваща въздуха. Почудих се дали великият човек си е представял свят, в който хора като мен работят за създаденото от него правителство, за част от това правителство, ведомостта за заплати на която бе осемстотин пъти по-голяма от целокупния бюджет на правителството на САЩ за 1790 година. Предположих, че не си е представял свят, заплаха за който ще представлява един-единствен, умствено недоразвит момък, сеещ отровното си семе.

Обърнах гръб на паметника и тръгнах към жилището си, намиращо се в стар, гранитен пансион, разделен на малки сектори. ЦКПЗ обикновено ни настанява в хотели, но аз държах да бъда в Уошингтън парк, близо до местата, където бях живял по време на следването си. Затова си намерих тази квартира, малка и много добре обзаведена. От ЦКПЗ бяха любезни да изплащат всяка седмица наема, съгласно изискванията на хазаина ми. Първоначалните ми идеи да внеса малко личен елемент в обзавеждането на жилището не се осъществиха. Единственият ми принос бяха три бири и пакет американско сирене в хладилника. И кутията овесени бисквитки в купата на масата. Изядох сиренето и прокарах няколко шепи бисквити с помощта на една бира. Животът беше прекрасен.

Легнах, но въпреки упоритите си усилия, не можах да заспя. Дъглас Бюканън не излизаше от мислите ми. Къде беше този човек? Дали Рандъл Джеферсън го бе преместил в друг приют, за да ни попречи да разговаряме с него? Или в някакъв мотел? Може би на Дъглас му беше дошло нанагорно и бе избягал? Ако някое от тези предположения бе вярно, защо тогава бяха обърнали стаята му с краката нагоре? Какво бяха отнесли оттам? Защо бе спрян телефонът му?

Къде си, Дъглас? И какво си сторил?