Джошуа Спеноугъл
Изолатор (42)

Глава 41

Фотографът и Уокър останаха при тялото, а ние с Брук излязохме в двора. Под голям разлистен дъб имаше градинска масичка. Седнахме около нея и зачакахме да пристигнат хората от службата на коронера. Мислех си за една цигара. Брук не мислеше за същото.

— Мисля, че тази история ме притеснява все повече — каза тя.

— Мен също.

— Не, исках да кажа, че това започва да ме плаши.

— Защо?

— Притеснявам се, че може да е атака.

Това бе нещо, за което винаги съм се притеснявал. Но исках първо да чуя какво мисли тя.

— Какво по-точно?

— Помисли само. Имаш един човек, който е носител на заразна болест. Нека, за простота на разсъжденията, допуснем, че е някаква мутирала форма на СПИН. И така, тоя тип е самоубийствен биотерорист, който постига целта си чрез полови контакти с лесно уязвима прослойка от населението.

— Дотук добре — казах.

— Ти каза, че стаята му в приюта в Балтимор е била добре обзаведена, нали така? Значи той държи на някакво ниво и се е нанесъл в малката стая в занемарения приют за бавноразвиващи се, защото не е искал да изпусне открилия му се шанс. Има мобилен телефон, стереоуредба, все неща, недостъпни за другите обитатели на дома. След като е свършил мръсната си работа, поръчителите го пречукват, за да не проговори.

— Защо поръчителите ще го убиват? Нали предположихме, че е самоубиец — някакъв чукач-самоубиец…

— Говоря сериозно, Натаниъл.

— И аз говоря сериозно.

— Не знам. — Тя отмести поглед настрана. — Може би уговорката не е била да се самоубива. Може би се е надявал да го излекуват. Може би това са му казали поръчителите. Може би е разчитал да си свърши работата в Балтимор, да се излекува и после да дойде тук и да се ожени за Гладис Томас.

— Не се връзва, Брук.

— Само мисля на глас. Просто разсъждавам.

— Добре, извинявай. Нека поразсъждаваме. Каква е целта?

— Коя цел?

— На терористичната атака. Къде са писмата със заплахи, исканията? Къде са изявленията за поемане на отговорност?

— Може би чакат положението да се влоши. Пресата да раздуха случая. Помисли, Нат. Помисли колко е ужасно. Никакви писма, никакви пулверизатори или аерозоли. Самият този тип е една жива бомба. Помисли за това.

Помислих. Пак не се връзваше.

— И Гладис Томас е била слабото място. Може би…

— Брук…

— Може би са научили за нейното съществуване след смъртта на Кейси. Може би са я убили, защото са се притеснявали…

— Брук…

— Какво? — сопна ми се тя. После каза по-спокойно: — Не ми викай.

— Въобще не ти викам.

— Викна ми.

— Ами, започна да се увличаш.

— Все някой трябва да го стори. Ти, например. Това ти е работата.

— Виж сега — казах. — Вече се увлякох веднъж. Точно затова и ме изритаха от Балтимор.

— О, разбирам. И откога Натаниъл Маккормик е започнал да се притеснява какво мислят хората за него?

— Откакто чу бълбукащия звук на кариерата си, потъваща в канала на тоалетната. Брук, тревогата, че е застрашен целият свят, е правилен начин на мислене. Това е начинът, по който би трябвало да се отнасяме към проблема…

— Аз правя точно това…

— … но не трябва да губим реалната представа за нещата. Поне досега това нещо е една болест. Вярно, има някои необясними елементи и аз съм тук именно за да изясня един от тях. — От вътрешността на къщата се разнесоха развълнувани гласове. Изправих се. — Пристигнали са хората на медицинския следовател. Аз пък трябва да отида в университета, да посетя един стар приятел.

— Стар приятел.

— Стар преподавател. И, освен ако не искаш да ме закараш дотам и да поемеш риска да срещнеш…

— Джеф.

— Освен ако не искаш да срещнеш Джеф, трябва да се върна до твоята къща и да взема колата си.

— Не искам да виждам Джеф. — Тя се изправи.

— Добре тогава, да вървим.

Влязохме в къщата и се представихме на двамата санитари от службата на медицинския следовател. Обяснихме им подробно предпазните мерки, които трябваше да вземат, преди да приберат тялото. Единият от тях, дебел бял мъж с бръсната глава, се опита да изцеди от нас малко повече информация. Казах му, че вирусът вероятно не се предава по въздуха и че няма за какво да се безпокои, ако спазва всички предпазни мерки. Типичен случай на противоречиви указания — чувствах се като президента, който казваше на народа да бъде бдителен, но да продължи да води нормален начин на живот.

Докато минавахме през централния коридор, дочух хлипанията от дневната и казах на Брук, че няма да е зле да разпитаме и останалите обитателки, да разберем дали някоя от тях не е виждала Дъглас и дали не е влизала в контакт с него.

— Имай малко милост, Натаниъл. Прояви състрадание и изчакай до утре.

— Утре отлитам у дома.

— Защо веднъж не направиш нещо безразсъдно? — остро ми каза тя, отправяйки се към изхода. — Смени си полета.