Джошуа Спеноугъл
Изолатор (63)

Глава 62

Десет минути по-късно бях застанал пред нещо, което приличаше на офис на болногледачка. Вляво имаше две двойни врати, отварящи се с магнитни карти. Болногледачът, голям бял мъж на около четиридесет години, който спокойно можеше нощем да работи като телохранител за фамилията Корлеоне, четеше книга. Когато доближих бюрото му, вдигна поглед и попита:

— Д-р Маккормик? — усмихна се дружелюбно и веднага ми стана симпатичен.

— Том? — Той кимна. — Казвайте ми Нат.

— А вие можете да ми казвате сестра Харисън — отговори със смях той. — Д-р Пери ми разпореди да ви разведа наоколо. Няма нищо особено за гледане, но съм изцяло на вашите услуги.

— Благодаря. — Забелязах какво четеше: Прагматизмът на Уилям Джеймс^[1] — Леко развлекателно четиво? — подхвърлих.

— Трябва да напиша материал за Джеймс за другата седмица. — Той се изправи. — Прагматизмът ми допада. Философия, която има приложение. Не като тия континентални лайна, от които само след два часа четене ти се приисква да си пуснеш един куршум в главата, защото нищо нямало никакъв смисъл.

Сестра Том Харисън се отправи към вратите и отвори едната от тях с магнитния си пропуск. Ключалката иззвъня, прещрака и се отвори. Той бутна вратата и продължи:

— Като чета Джеймс, Дюи и другите прагматици, намирам идеи, които можеш да използваш в живота.

Зачудих се откъде да намеря нещо подобно и за себе си.

— Идеи, които можеш да използваш — повторих. — Звучи много добре.

— Личен принос на Томас Харисън.

Влязохме в къс коридор, от едната страна на който имаше три врати, а от другата — три витринни прозореца. В дъното му имаше място за преобличане, а до стената бе облегнат параван, с който можеше да се загради част от коридора.

— Правя магистратура по биоетика — поясни Том. — Работя над това от две години и, както гледам, ще работя до второто пришествие. Което ми създава известни проблеми, защото съм агностик.

— В крайна сметка, нали пътят до целта е по-важен от постигането й? — Той ме погледна, явно се опитваше да прецени дали го поднасях. Бях искрен.

— Самият път, наистина. Прав сте, Нат.

Доближих един от прозорците и надникнах през него. Макар че донякъде очаквах да видя нещо подобно, не бях подготвен за прилива на адреналин, който се вля в кръвта ми. Коленете ми се подкосиха. Стаята бе съвсем идентична с онази, която бях видял на видеокасетата от д-р Тоубъл — коматозен пациент в легло, заобиколено от монитори. Същите размери на помещението. Разбира се, можеше да е просто съвпадение…

— Вътре има ли наблюдателни камери? — попитах. — Охранителна система?

— Естествено.

— Мога ли да погледна техните монитори?

— Стига да искате. — Том ме погледна любопитно. — Какво очаквате да видите?

— Нищо специално. — И за да не позволя на Том Харисън да се замисли, продължих: — Значи всеки от тия хора има по някакъв свински орган вътре в себе си?

— Аха — отвърна той.

Тръгнах по коридора и разгледах всеки един от пациентите. Три жени и двама мъже, призрачно подобни един на друг, лежащи като мъртви в девствено чистите си легла. Само последната стая вляво бе тъмна.

— Защо е празна едната стая?

— Нямам представа. Постъпих тук миналата година, след като тя беше вече починала. Обясниха ми, че е получила някакво усложнение, несвързано със свинските органи, някаква инфекция.

— Тя?

— Да. Първоначално са били четири жени и двама мъже.

— Не казаха ли от какво е умряла?

— Не и на мен.

— А знаете ли името й?

— Не мога да ви го кажа, докторе — усмихна се Том. — Тайна на пациента.

Вгледах се последователно в трите жени, опитвайки се да разпозная лицето от видеокасетата. Но лицето на жената от лентата на охранителната камера бе замъглено и с ниска разделителна способност, а и бяха минали часове — нима само часове? — откакто го бях видял на екрана на телевизора. Върнах се до празната стая.

— Кой е номерът на тази стая? — запитах.

— Това е трета стая. Защо?

Не му отговорих. Вместо това попитах:

— А откъде идват прасетата? Донорите на органи?

— Докторе — Нат. — Том явно се чувстваше неудобно. — Не зная защо сте тук. — Той сви рамене. — Зная само, че д-р Пери ми разпореди да ви разведа наоколо. Но не съм аз човекът, на когото трябва да задавате въпросите си. Аз само наглеждам тези нещастни хорица и им давам предписаните лекарства. Трябва да разговаряте с някой от компанията или някой от лабораториите. Има една жена, д-р Хариет Тоубъл и един мъж на име Фалк, който ръководи всичко тук. Или пък онази много привлекателна докторка, която млад мъж като вас трябва да види на всяка цена, д-р Чен…

— Вече съм разговарял с тях — казах малко по-рязко. — Вие имате ли какво да ми кажете?

— Не. Мисля, че и без това ви казах прекалено много. Всички тук сме подписали споразумения за неразгласяване.

— Значи, накарали са всички да подпишат декларации за неразгласяване. Дотук с откритата и свободна медицинска наука. — Потрих с длан брадата си и усетих, че имам нужда от бръснене. — А какви са мерките, които се предприемат за контрол на инфекциите?

— Всъщност, много са прости. Въпреки че пациентите получават минимални дози имунопотискащи препарати, ги третираме като хора с нарушени имунни способности. На практика, хората от компанията много се впрягат да не би някой тук да прихване някакъв вирус, поради което вземаме универсални предпазни мерки, когато контактуваме с тях. Нали разбирате, предпазваме тях, предпазваме и себе си.

Сетих се за човека, който бе правил секс с жената, изпаднала във вегетиращо състояние. Това определено не спадаше към универсалните предпазни мерки.

Стоях пред една от стаите, в която лежеше жена. Восъчно бледа и напълно неподвижна, но иначе изглеждаше съвсем здрава.

— А какво е мнението ви като специалист по биоетика за това, което става тук?

— За кое по-точно?

— За това — посочих с ръка неподвижното женско тяло.

Том се разсмя.

— Работата, която се извършва тук, може да доведе до спасяване живота на много хора. Представете си само, край на недостига на органи. Не е ли чудесно? Но колкото и да съм утилитарен, не мога да не си мисля понякога, че… ами че тези хора не са третирани като човеци. Нещастниците са само едно средство за постигане на нашите цели. Чудя се дали това е правилно.

Отвърнах поглед от коматозната жена и му се усмихнах.

— Том — сестра Харисън — това е най-уклончивият отговор, който съм получавал някога. От вас ще излезе велик експерт по биоетика.

Той пак се разсмя. На излизане от отделението Том ме заведе зад бюрото си и ми показа шестте монитора на системата за наблюдение. Единият от тях, отбелязан с цифрата 3, беше тъмен. На другите екрани видях абсолютно същата картина, която бе заснета на лентата на д-р Тоубъл.

Тук, помислих си. Изнасилването се е случило именно тук.