Джефри Арчър
Иде часът (7)

5.

На Хари винаги му беше приятно да посещава нюйоркския си издател, но се запита дали нещо няма да се промени, след като Арън Гинзбърг беше сменил баща си.

Взе асансьора до седмия етаж и когато вратата се отвори, Кърсти, дългогодишната бивша секретарка на Харолд, вече го очакваше. Поне това не се беше променило. Кърсти го поведе забързано по коридора до кабинета на директора, почука, отвори — и Хари пристъпи в един друг свят.

Подобно на баща си Арън смяташе, че Всемогъщият трябва да е допуснал някаква грешка, задето е отредил да се роди от другата страна на Атлантика. Беше с двуреден костюм на тънки райета, вероятно поръчан на Савил Роу, бяла риза с колосана яка и йейлска вратовръзка. На Хари можеше да му се прости, че си помисли, че бащата на Арън е бил клониран. Издателят скочи от мястото си зад бюрото да поздрави любимия си писател.

През годините двамата бяха станали близки приятели и след като беше настанен на старото кожено кресло от другата страна на голямото бюро, Хари отдели няколко мига, за да огледа познатата обстановка. Облицованите с дъбова ламперия стени все още бяха покрити с фотографии в тон сепия — Хемингуей, Фокнър, Бюкан, Фицджералд, Грийн и отскоро и Сол Белоу. Хари неволно се запита дали някога ще се присъедини към тях. Вече беше надминал по продажби повечето от писателите на стената, но Гинзбърг не мереха успеха само с продажбите.

— Поздравления, Хари. — Същият топъл, искрен глас. — Отново си номер едно. Уилям Уоруик става все по-популярен с всяка книга, а след като прочетох разкритията на Бабаков, че Хрушчов е имал пръст в убийството на Сталин, с нетърпение очаквам да издам „Чичо Джо“. Сигурен съм, че тази книга също ще стигне до върха, макар и не в списъка на художествената литература.

— Творбата е наистина изумителна — отвърна Хари. — Иска ми се аз да я бях написал.

— Подозирам, че си написал доста голяма част от нея — каза Арън. — Защото разпознавам стила ти на почти всяка страница. — И погледна въпросително Хари.

— Всяка дума е на Анатолий. Аз просто изпълних ролята на негов верен писар.

— Щом искаш да играеш по този начин, нищо против. Само че най-запалените ти почитатели може и да забележат стила и фразеологията ти тук-там.

— В такъв случай и двамата ще трябва да се придържаме към една и съща версия, нали?

— Щом казваш.

— Казвам — твърдо заяви Хари.

Арън кимна.

— Подготвих договор за „Чичо Джо“, който трябва да бъде подписан от госпожа Бабакова като представител на съпруга й. Готов съм да й предложа аванс от сто хиляди долара при подписването, както и десет процента хонорар.

— Колко бройки мислиш, че ще продадеш?

— Милион, може би повече.

— В такъв случай искам хонорарът да се вдигне на дванайсет и половина процента след първите сто хиляди продажби и на петнайсет процента след като продадеш четвърт милион.

— Никога не съм предлагал такива добри условия за първа книга — възрази Арън.

— Това не е първа, а последна книга. Една-единствена.

— Приемам условията ти — каза Арън. — Но при едно условие.

Хари зачака.

— Когато издадем книгата, ще направиш авторско турне, защото публиката ще бъде очарована да научи как си успял да измъкнеш ръкописа от Съветския съюз.

Хари кимна и двамата станаха и си стиснаха ръцете. Арън имаше още нещо общо с баща си — ръкостискането му бе достатъчно да покаже, че сделката е сключена. При договорите с Гинзбърг нямаше клаузи за измъкване.

— И докато си тук, трябва да уточним договора за три нови книги от поредицата за Уилям Уоруик.

— При същите условия като тези на Бабаков — каза Хари.

— Защо, той и тях ли ще пише?

Разсмяха се, след което отново стиснаха ръце.

— Кой издава „Чичо Джо“ в Англия? — попита Арън, след като седнаха.

— Били Колинс. Миналата седмица сключихме сделката.

— При същите условия ли?

— Иска ти се да знаеш, нали? Между другото, когато се прибера у дома, той със сигурност ще ме попита същото.

— И ще получи същия отговор, предполагам. Е, Хари, идваш в най-подходящия момент, защото искам да поговорим по друга тема, която е строго конфиденциална.

Хари се облегна назад в креслото.

— Винаги съм искал „Вайкинг“ да се слее с подходящо издателство на евтини романи, за да не ми се налага през цялото време да сключвам отделни сделки. Няколко други къщи вече тръгнаха по този път, както несъмнено знаеш.

— Но ако не се лъжа, баща ти винаги е бил против тази идея. Боеше се, че подобна стъпка ще задуши независимостта му.

— И продължава да смята така. Но той вече не е председател и реших, че е време да превключим на друга скорост. Неотдавна получих интересна оферта от Рекс Мълбери от „Мълбери Хаус“.

— „Старият ред отстъпва пред новия.“

— Напомни ми откъде беше това.

— Тенисън, „Смъртта на Артур“.

— Е, готов ли си да отстъпиш пред новото?

— Не познавам Рекс Мълбери, но с радост ще подкрепя преценката ти — каза Хари.

— Добре. Тогава незабавно ще подготвим и двата договора. Ако се погрижиш госпожа Бабакова да подпише нейния, твоят ще бъде готов, когато се върнеш от Питсбърг.

— Тя сигурно ще откаже аванса и дори хонорарите, така че ще се наложи да й напомня последните думи на Анатолий, преди да го извлекат навън. „Погрижете се Елена да не прекара остатъка от живота си в друг вид затвор.“

— Това би трябвало да свърши работа.

— Може би. Но аз зная, че тя продължава да смята за свой дълг да страда от същите несгоди, на които е подложен съпругът й.

— В такъв случай трябва да й обясниш, че не можем да издадем книгата, ако не подпише договора.

— Тя ще подпише договора, но само защото иска целият свят да научи истината за Сталин. Не съм убеден, че някога ще осребри чека.

— Опитай с неустоимия чар на Клифтън. — Арън се надигна зад бюрото. — Да обядваме?

— В клуб „Йейл“ ли?

— В никакъв случай. Татко още се храни там всеки ден и не искам да разбере какво съм намислил.

 

 

Хари рядко четеше бизнес разделите на вестниците, но днес направи изключение. „Ню Йорк Таймс“ бе посветил половин страница на сливането между „Вайкинг Прес“ и „Мълбери Хаус“. Имаше и снимка, на която Арън стискаше ръката на Рекс Мълбери.

„Вайкинг“ щеше да притежава 34 процента от новата компания, а „Мълбери“, които бяха много по-големи, щяха да контролират останалите 66 процента. Когато от вестника попитали Арън какво смята за сделката баща му, той просто отговорил: „Къртис Мълбери и баща ми бяха близки приятели много години. За мен е удоволствие да работя със сина му и очаквам с нетърпение едно също толкова дълго и плодотворно сътрудничество“.

— Амин — каза Хари, докато сервитьорът във вагон-ресторанта му наливаше втора чаша кафе. Погледна през прозореца и видя как небостъргачите на Манхатън се смаляват, докато влакът продължаваше пътя си към Питсбърг.

Облегна се, затвори очи и се замисли за срещата си с Елена Бабакова. Надяваше се тя да се вслуша в желанието на съпруга си. Опита се да си спомни точните думи на Анатолий.

 

 

Арън Гинзбърг беше станал рано, развълнуван от перспективата да посрещне първия си ден като заместник-председател на новата компания.

— „Вайкинг Мълбери“ — промърмори той на огледалото, докато се бръснеше. Харесваше му как звучи.

Първата среща за деня бе определена за дванайсет часа, когато Хари щеше да докладва за срещата си с г-жа Бабакова. Възнамеряваше да издаде „Чичо Джо“ през април и бе много доволен, че Хари се беше съгласил да направи турне. След лека закуска — препечен хляб с оксфордски мармалад, варено три и половина минути яйце и чаша „Ърл Грей“ — Арън прочете за втори път статията в „Ню Йорк Таймс“. Смяташе, че отразява добре уговорката му с Рекс Мълбери, и беше доволен, че новият му партньор повтаря нещо, което бе казвал неведнъж на Арън: „Горд съм да бъда част от издателска къща с такава чудесна литературна традиция“.

Беше слънчева ясна сутрин и Арън реши да повърви пеша и да се наслади на мисълта, че започва нов живот. Запита се колко ли време ще мине преди баща му да признае, че е взел правилното решение, ако иска компанията да влезе сред големите играчи. Пресече улицата и продължи към Седмо авеню, а усмивката му с всяка крачка ставаше все по-широка. Докато вървеше към познатата сграда, забеляза двама елегантно облечени портиери при входа. Баща му не би одобрил подобни разходи. Единият от тях пристъпи напред и му отдаде чест.

— Добро утро, господин Гинзбърг. — Арън остана впечатлен, че го познават. — Сър, беше ни наредено да не ви позволяваме да влизате в сградата.

Арън се втрещи.

— Сигурно има някаква грешка — успя да каже най-сетне. — Аз съм заместник-председател на компанията.

— Съжалявам, сър, но така ни наредиха — каза вторият мъж и пристъпи, за да му препречи пътя.

— Има някаква грешка — повтори Арън.

— Няма никаква грешка, сър. Нареждането бе съвсем ясно. Ако опитате да влезете в сградата, да ви попречим да го направите.

Арън се поколеба за момент и отстъпи крачка назад. Погледна нагоре към новопоставения надпис „Вайкинг Мълбери“, после отново направи опит да влезе, но двамата портиери не помръднаха от местата си. Той се обърна с неохота, спря такси и даде на шофьора домашния си адрес. „Трябва да има някакво просто обяснение“, повтаряше си, докато таксито пътуваше към 67-а улица.

Щом се върна в апартамента си, вдигна телефона и набра номер, който нямаше нужда да търси в указателя.

— Добро утро, „Вайкинг Мълбери“. С какво мога да ви помогна?

— Търся Рекс Мълбери.

— Кой се обажда, моля?

— Арън Гинзбърг. — Чу изщракване и секунда по-късно друг глас каза:

— Кабинетът на председателя.

— Обажда се Арън Гинзбърг. Свържете ме с Рекс.

— Господин Мълбери е на среща.

— Ами тогава го изкарайте от срещата — тросна се Арън, най-сетне изгубил търпение.

Ново изщракване. Бяха му затворили. Набра номера отново, но този път стигна само до телефонната централа. Стовари се в най-близкия стол и се опита да събере мислите си. Мина известно време преди да вдигне отново телефона.

— „Фридман, Фридман и Яблон“ — каза учтив глас.

— Обажда се Арън Гинзбърг. Трябва да говоря с Ленард Фридман.

Незабавно го свързаха със старшия партньор. Арън разказа подробно какво се беше случило пред сградата сутринта, както и за двете телефонни обаждания.

— Значи баща ви е бил прав от самото начало.

— Какво искате да кажете?

— Едно ръкостискане винаги е било достатъчно за Къртис Мълбери, но когато си имаш работа със сина му Рекс, гледай да четеш дребния текст.

— Да не искате да кажете, че Мълбери има право?

— В никакъв случай. Просто законът е такъв — каза Фридман. — Докато контролира шейсет и шест процента от акциите на компанията, той определя правилата. Предупредихме ви какви са последствията за по-малкия акционер, но вие бяхте убеден, че това няма да е проблем. Все пак трябва да призная, че дори аз съм шокиран от скоростта, с която Мълбери се възползва от положението си.

След като Фридман запозна клиента си със съответните детайли от договора, на Арън му се поиска да беше завършил право в Харвард, а не история в Йейл.

— Все пак — каза юристът — успяхме да включим клауза 19А, за което сега Мълбери със сигурност съжалява.

— Какво й е толкова важното на тази клауза?

Фридман му обясни подробно значението на точката. Арън затвори телефона и отиде до барчето. Наля си уиски — за първи път го правеше преди дванайсет часа. Дванайсет, часът на срещата му с Хари. Погледна си часовника — беше 11:38. Остави чашата и се втурна към вратата.

Проклинаше бавния асансьор, докато кабината пълзеше към партера. Накрая рязко дръпна решетката и изтича на улицата. Спря едно такси, което никога не беше проблем на Пето авеню, но когато стигнаха Трето, попаднаха в неизбежното задръстване. Светофарите сякаш нарочно светваха червено точно когато колата стигаше до тях. Когато набиха спирачки на поредния светофар, Арън даде пет долара на шофьора и изскочи навън. Измина тичешком оставащите две преки, като се промъкваше сред колите, сподирян от гневно надути клаксони.

Двамата пазачи още стояха пред сградата, сякаш очакваха да се върне. Арън си погледна часовника, като продължаваше да тича — до дванайсет оставаха четири минути. Замоли се Хари да закъснее. Но Хари никога не закъсняваше. И тогава го видя на стотина метра от него — крачеше в негова посока, но стигна пред сградата секунди преди Арън. Пазачите се дръпнаха и му направиха път. Очакваха другиго.

— Хари! Хари! — извика Арън, който вече бе само на няколко крачки от входа, но Хари вече бе влязъл в сградата. — Хари! — отново изкрещя Арън, когато стигна до входа, но двамата пазачи пристъпиха напред и му препречиха пътя точно докато Хари влизаше в асансьора.

 

 

Когато вратата се отвори, Хари се изненада, че Кърсти не го чака. „Странно как човек свиква с някои неща — помисли си. — И не само свиква, но ги приема за даденост.“ Отиде на рецепцията, каза името си на непозната млада жена и добави:

— Имам среща с Арън Гинзбърг.

Тя погледна списъка си за деня.

— Да, имате среща с председателя в дванайсет, господин Клифтън. Ще го откриете в стария кабинет на господин Гинзбърг.

— Старият кабинет ли? — не успя да скрие изненадата си Хари.

— Да, вратата в дъното на коридора.

— Знам къде е — отвърна Хари и тръгна към кабинета на Арън. Почука на вратата и зачака.

— Влез — отговори му непознат глас.

Хари отвори и веднага си помисли, че е сбъркал вратата. Стените бяха оголени от великолепната дъбова ламперия, а снимките на изтъкнатите писатели бяха заменени с някакви крещящи отпечатъци на Сохо. Мъж, с когото не се бе срещал преди, но когото позна от снимката на сутрешния „Ню Йорк Таймс“, стана от поставена на магаре маса и протегна ръка.

— Рекс Мълбери. Радвам се най-сетне да се запознаем, Хари.

— Добро утро, господин Мълбери — каза Хари. — Имам среща с издателя си, Арън Гинзбърг.

— Арън вече не работи тук — каза Мълбери. — Аз съм председателят на новата компания и бордът реши, че е дошло време „Вайкинг“ да направи някои радикални промени. Но позволете да ви уверя, че съм ваш голям почитател.

— Значи сте почитател на Уилфред Уоруик, така ли? — попита Хари.

— Да, огромен почитател съм на Уилфред. Сядайте. — Хари с неохота седна срещу новия председател. — Тъкмо преглеждах последния ви договор, за който със сигурност ще се съгласите, че е много щедър според нормалните издателски стандарти.

— Винаги съм бил издаван от „Вайкинг“, така че нямам база за сравнение.

— Разбира се, ще се съобразим с последните договори на Арън за поредицата за Уилфред Уоруик, както и този за „Чичо Джо“.

Хари се опита да си представи как би постъпил Себастиан в подобни обстоятелства. Даваше си сметка, че договорът за „Чичо Джо“ е във вътрешния му джоб, подписан след доста увещаване от Елена Бабакова.

— Арън се съгласи да подготви нов договор за три книги и имах намерението да го прегледам с него днес — каза той, за да спечели време.

— Да, договорът е у мен — каза Мълбери. — Има някои малки поправки, но никоя от тях няма особено значение — добави той и плъзна договора по масата.

Хари обърна на последната страница — подписът на Рекс Мълбери вече се мъдреше на отбелязаното с точки място. Той извади писалката си (подарък от Арън), махна капачката и се загледа в думата „Изпълнител“. Поколеба се, после каза първото, което му дойде наум:

— Трябва да ида до тоалетната. Идвам направо от гарата, не исках да закъснявам. — Мълбери се усмихна пресилено, докато Хари оставяше елегантния „Паркър“ на масата до договора. — Няма да се бавя — добави Хари, стана и небрежно излезе от стаята.

Затвори вратата и бързо тръгна по коридора и покрай рецепцията. Не спря, докато не стигна до асансьорите. Когато вратата се отвори на партера, се смеси с тълпата служители, които излизаха от сградата за обедна почивка. Погледна двамата пазачи, но те не му обърнаха внимание, докато минаваше покрай тях. Вниманието им беше приковано към човека, който стоеше като на стража от другата страна на улицата. Хари обърна гръб на Арън и спря такси.

— Накъде?

— Още не съм сигурен — каза Хари. — Но ще ви помоля да обърнете при ъгъла и да вземете онзи господин отсреща.

Шофьорът потегли, после направи обратен завой и спря. Хари свали прозореца и извика:

— Скачай!

Арън надникна подозрително в колата, но щом видя Хари, побърза да седне до него на задната седалка.

— Подписа ли договора? — бяха първите му думи.

— Не.

— А какво стана с договора на Бабаков?

— У мен е — каза Хари и докосна вътрешния джоб на сакото си.

— В такъв случай може и да излезем на чисто.

— Още не. Убедих госпожа Бабакова да осребри чека на „Вайкинг“ за сто хиляди.

— Леле! — каза Арън.

— Накъде? — отново настоя шофьорът на таксито.

— Към Гранд Сентръл — каза Хари.

— Не можеш ли просто да й се обадиш? — попита Арън.

— Тя няма телефон.