Джефри Арчър
Иде часът (45)

43.

Тостмайсторът изчака аплодисментите да затихнат, след което удари няколко пъти с чукчето.

— Ваше Превъзходителство, милорд, дами и господа, моля за тишина за младоженеца, мистър Себастиан Клифтън.

Себастиан стана от мястото си начело на масата и бе посрещнат с топли аплодисменти.

— Речите на кумовете са почти винаги ужасяващи — почна Себ, — а Виктор определено е човек, който не вярва в нарушаването на традицията. — Обърна се към стария си приятел. — Ако имах втори шанс да избирам между теб и Клайв…

Разнесоха се ръкопляскания и смях.

— Първо искам да благодаря на своя тъст за щедрото му разрешение двамата със Саманта да се оженим в това великолепно посолство с неговото романтично минало. От Джесика научих, че дворецът има отделен параклис за дамите, и не мога да измисля по-идилично място, на което да се оженя за жената, която обичам.

Още ръкопляскания и смях.

— Искам да благодаря и на родителите си, с които се гордея безгранично. Те продължават да определят стандарти, които никога не мога да се надявам да достигна, така че съм благодарен, че се ожених за жена, която може. И разбира се, искам да благодаря на всички вас, дошли от различни части на света, за да бъдете с нас в Рим, за да отпразнуваме събитие, което трябваше да се случи преди десет години. Обещавам, че възнамерявам да прекарам остатъка от живота си в компенсиране на това изгубено време.

— И накрая — завърши Себ, — искам да благодаря на моята преждевременно развита възхитителна и талантлива дъщеря — беля Джесика, която съумя да ни събере с майка й, за което ще й остана вечно благодарен. Надявам се всички да се забавлявате и да останете с чудесни спомени от Рим.

Себастиан седна сред продължителни аплодисменти, а Джесика, която седеше до него, му подаде менюто с десертите. Той започна да изучава различните блюда.

— От другата страна — каза тя, като се мъчеше да скрие нетърпението си.

Себ обърна менюто и откри рисунка с въглен на самия себе си, как държи реч.

— Ставаш все по-добра и по-добра — каза той и я прегърна през рамо. — Би ли ми направила една услуга?

— Каквото кажеш, тате. — Джесика изслуша молбата му, ухили се и тихомълком се изниза от масата.

 

 

— Ама че вълнуваща работа е да си посланик — каза Ема.

— Особено в Рим — каза Патрик Съливан. — Аз пък често се питам какво е да ръководиш голяма болница с толкова много различни и сложни проблеми всеки ден — не само пациентите, а доктори, медицински сестри и…

— И паркинга — каза Ема. — Бих се радвала да имам вашите дипломатически умения, когато става въпрос за този проблем.

— Никога не съм имал проблем с паркинг — призна посланикът.

— Аз също, докато не реших да направя болничния паркинг платен. Един местен вестник започна кампания да размисля и ме описа като безсърдечна брантия!

— И вие размислихте ли?

— Разбира се, че не. Бях отпуснала повече от милион паунда обществени пари за построяването на паркинга и изобщо не очаквах всички да го използват безплатно всеки път, когато тръгнат да пазаруват. Затова реших да поставя същата такса като на най-близкия общински паркинг с изключение на работещите в болницата и пациентите, така че да се използва само от хората, за които е замислен. И в резултат — врява, протестни шествия, подпалени чучела! А в същото време една смъртно болна пациентка била разкарвана цял час из района, защото съпругът й не можел да намери място за паркиране. А на всичкото отгоре, когато се обадих на главния редактор на вестника и му обясних защо е необходима таксата, той ми каза само — разбира се, Ема, права сте, но една добра кампания винаги означава добра продажба на вестника.

Мистър Съливан се разсмя.

— Май предпочитам да си остана американски посланик в Рим.

— Бабо — каза детско гласче зад нея. — Малък спомен за днес. — И Джесика й връчи рисунка, изобразяваща как Ема обяснява нещо на посланика.

— Джесика, чудесна е. Определено ще я покажа на редактора на вестника и ще му обясня защо размахвам пръст.

 

 

— На Джайлс харесва ли му в Камарата на лордовете? — попита Хари.

— Никак — отвърна Карин. — Предпочита да се върне в Камарата на общините.

— Но сега е член на кабинета.

— И не е сигурен, че ще остане още дълго. След като торите избраха за свой лидер Маргарет Тачър, Джайлс смята, че имат големи изгледи да спечелят следващите избори. И си признавам, че бих гласувала за нея — прошепна Карин и побърза да смени темата.

— Как върви кампанията за освобождаването на Анатолий Бабаков?

— Боя се, че няма особен напредък. Руснаците дори не ни казват дали още е жив.

— А как се справя съпругата му?

— Премести се в Ню Йорк и нае малък апартамент в Долен Уест Сайд. Посещавам я всеки път, когато съм в Щатите. Елена си остава непоколебима оптимистка и продължава да вярва, че всеки момент ще освободят Анатолий. Нямам сърце да й кажа, че това няма да се случи в близко бъдеще, ако изобщо се случи.

— Нека помисля малко върху това — каза Карин. — Живяла съм толкова години зад Желязната завеса, така че може и да измисля нещо, което да раздразни руснаците достатъчно, за да преразгледат позицията си.

— Можеш да споменеш за липсата на напредък и на баща си. В края на краищата той мрази комунистите не по-малко от теб — каза Хари, като внимателно наблюдаваше каква ще е реакцията й. Тя обаче не издаде нищо.

— Добра идея. Ще поговоря с него, когато отида да го видя в Корнуол — каза тя съвсем убедително, макар че Хари се съмняваше, че изобщо ще спомене за Анатолий Бабаков пред надзорника си.

— Карин — каза Джесика и й подаде менюто. — Малък подарък за спомен от първата ни среща.

— Ще го пазя до сърцето си — отвърна Карин и я прегърна.

 

 

— Имаш ли вести от Гуинет или Вирджиния? — попита Грейс.

— От Гуинет от време на време — отвърна Джайлс. — Преподава английски в Монмът, което сигурно ще ти хареса, и неотдавна се е сгодила за един от главните учители.

— Прав си, това определено ми харесва — каза Грейс. — Чудесен учител е. А Вирджиния?

— За нея знам само онова, което чета от клюкарските колонки. Баща й умрял преди два месеца. Смахнат дъртак, но си признавам, че доста го харесвах.

— Отиде ли на погребението му?

— Не, не ми се видя уместно, но писах на Арчи Фенуик, който наследи титлата, че се надявам да играе активна роля в Горната камара. Получих много любезен отговор.

— Но нали не одобряваш наследствената система?

— Да, не я одобрявам. Но докато продължаваме да губим от торите за Камарата на общините, реформирането на Камарата на лордовете ще трябва да се загърби до следващите избори.

— А ако мисис Тачър спечели изборите, реформирането ще бъде не само загърбено, а направо погребано. — Грейс допи шампанското си и добави, засягайки по-чувствителна тема: — Много съжалявам, че с Карин нямате деца.

— Бог ми е свидетел, че опитахме всичко, дори секс. — Грейс не се разсмя. — Ходихме и по лекари. Изглежда, че Карин има някакъв проблем с кръвта, и докторът смята, че след две помятания рискът ще е твърде голям.

— Колко тъжно — каза Грейс. — Никой няма да те замести в Камарата на лордовете.

— Нито пък на първото батиране за Англия, което е по-важното.

— Мислили ли сте за осиновяване?

— Да, но засега оставих въпроса за след изборите.

— Не го бави твърде дълго. Знам, че ще ти е трудно да повярваш, Джайлс, но има и по-важни неща от политиката.

— Извинявай, че те прекъсвам, лельо Грейс, но мога ли да ти дам един малък подарък? — каза Джесика и й връчи поредния си портрет. 

Грейс изучи рисунката известно време, преди да каже мнението си.

— Макар че не съм експерт, определено имаш заложби, скъпа. Гледай да не пропиляваш таланта си.

— Ще се опитам, лельо Грейс.

— На колко си години?

— На единайсет.

— А, на годините, на които Пикасо направил първата си изложба. В кой град, млада госпожице?

— В Барселона.

Грейс я награди с лек поклон.

— Ще поставя портрета си в рамка, ще го окача в кабинета си в Кеймбридж и ще кажа на колегите и студентите си, че си ми внучка. Защото не съм ти леля, а баба.

— Сериозна награда — каза Джайлс. — А моят къде е?

— Днес не мога да те вместя, дядо Джайлс. Може би друг път.

— Ще го запомня, да знаеш. Искаш ли да останеш при мен в Барингтън Хол, докато родителите ти са на медения си месец? В замяна можеш да нарисуваш портрет на Карин и мен. И ще можеш да гостуваш на дядо си и баба си, които са съвсем наблизо, в Имението.

— Те вече ме поканиха да остана при тях. И не се опитаха да ме подкупят.

— Не забравяй, скъпа, че дядо ти Джайлс е политик — каза Джайлс.

 

 

— Някакви вести от Националната банка? — попита Хаким.

— Нищо официално — отвърна Арнолд Хардкасъл. — Но неофициално сър Пиърс ми се обади в петък следобед да ми каже, че Гавин Бъкланд не се е явил на втория разговор и комисията е решила да прекрати разглеждането на въпроса.

— Можех да им кажа, че е малко вероятно да се появи, защото след срещата с комисията намерих оставката му на бюрото си.

— Никой няма да му предложи работа в Сити — каза Арнолд. — Чудно ми е какво ли ще прави.

— Заминал е за Кипър — каза Хаким. — Бари Хамънд го проследи до Никозия, където си е намерил работа в брокерския отдел на местна турска банка. Беше добър в работата си, така че да се надяваме, че в Кипър няма много надбягвания.

— Някакви новини за Слоун или Мелър?

— Покрили са се според Бари. Но той е сигурен, че ще цъфнат отново, когато измислят някой нов номер.

— На негово място не бих бил толкова сигурен — каза Арнолд. — Миналата седмица бях в Бейли и един сержант от полицията ми каза, че…

— Малък подарък за вас от името на баща ми, мистър Бишара. — Хаким нервно се обърна, решил, че някой може да е подслушал разговора им.

— Каква чудесна изненада — каза той, когато видя портрета си. — Винаги съм се възхищавал на рисунката на майка ти, която виси в кабинета на баща ти, и определено ще сложа тази в моя.

— Надявам се, че ще нарисуваш и мен — каза Арнолд, докато се възхищаваше на портрета.

— С най-голямо удоволствие, мистър Хардкасъл, но трябва да ви предупредя, че имам почасова такса.

 

 

Откъм главната маса отново се разнесоха ударите на чукчето. Гостите млъкнаха, а Виктор Кауфман се изправи отново.

— Няма да изнасям отново реч, обещавам. Искам само да ви кажа, че булката и младоженецът след няколко минути заминават, така че, ако желаете, можем да излезем и да ги изпратим.

Гостите започнаха да стават от местата си и да излизат от балната зала.

— Къде ще изкарат медения си месец? — обърна се Ема към Хари.

— Нямам представа, но съм сигурен кой знае. Джесика!

— Да, дядо — каза тя и дотича при тях.

— Къде ще прекарат медения си месец майка ти и баща ти?

— В Амстердам.

— Прекрасен град — рече Ема. — Има ли някаква конкретна причина да изберат него?

— Там татко за първи път поискал ръката на мама преди единайсет години.

— Колко романтично — каза Ема. — В „Амстел“ ли ще отседнат?

— Не, татко е наел таванската стая на „Пансион дьо Канал“, където са отседнали миналия път.

— Още един научен урок — каза Хари.

— А решиха ли най-сетне в коя страна ще живеят? — попита Ема.

— Аз реших — отвърна Джесика. — В Англия.

— А те знаят ли?

— Тате едва ли ще може да управлява „Фартингс“ от Вашингтон, а и на мама веднага й предложиха работа в „Тейт“.

— Много се радвам, че си успяла да наредиш всичко така, както ти харесва — рече Ема.

— Трябва да бягам — каза Джесика. — Отговарям за раздаването на конфетите.

След няколко минути Саманта и Себастиан слязоха по стълбището, хванати под ръка. Куцането на Себ вече почти не се забелязваше. Двамата минаха бавно през тунела изпращачи, които хвърляха конфети към тях, и излязоха на следобедното слънце в двора, където бяха наобиколени от приятели и роднини.

Саманта погледна към десетината изпълнени с очакване млади жени, обърна се и хвърли назад букета от рози. Той полетя високо и се озова в ръцете на Джесика, което беше посрещнато със смях и аплодисменти.

— Бог да е на помощ на мъжа й — каза Себастиан, докато шофьорът отваряше задната врата на чакащата ги кола.

Посланикът прегърна дъщеря си и сякаш не искаше да я пусне.

— Моля те, грижи се за нея — прошепна той на Себ, след като най-сетне я освободи.

— До края на живота си, сър — отвърна Себ и седна до съпругата си на задната седалка.

Колата потегли бавно, мина през украсения със скулптури портал и излезе на улицата, преследвана от неколцина от по-младите гости.

Новите мистър и мисис Клифтън се обърнаха назад и продължиха да махат, докато не се скриха от поглед. Сам отпусна глава на рамото на Себ.

— Помниш ли миналия път, когато бяхме в Амстердам, скъпи?

— Как бих могъл да забравя?

— Как забравих да спомена, че съм бременна.