Джефри Арчър
Иде часът (35)

33.

Зала 14 на Олд Бейли бе препълнена много преди десет в четвъртък сутринта. Адвокатите бяха по местата си, пейките за пресата се огъваха, а галерията горе приличаше на първия балкон при премиера в някой театър в Уест Енд.

Себастиан беше присъствал всеки ден на процеса, дори сутринта, когато избираха съдебните заседатели. Никак не му харесваше да гледа как Хаким идва отдолу, за да заеме мястото си, а от двете му страни са застанали полицаи, сякаш е някакъв обикновен престъпник. Американската система, при която ответникът седи на маса заедно със защитниците си, изглеждаше далеч по-цивилизована.

Адвокат на Хаким бе мистър Гилбърт Грей, а Короната се представляваше от мистър Джордж Кармън. Двамата бяха като ветерани гладиатори в римския Колизей, нападаха и парираха, но засега нито единият от двамата не беше успял да нанесе по-сериозна рана от одраскване. Себастиан неволно си помисли, че ако си сменят местата, цялата престорена страст, хапливите обиди и гневните протести ще си останат на сцената.

Във встъпителните си речи мистър Грей и мистър Кармън бяха изложили позициите си и когато си седнаха, Себастиан бе сигурен, че журито не е повлияно нито от единия, нито от другия. Първите трима свидетели — капитанът на полет 207, касиерът и нигерийската стюардеса мисис Аиша Обгабо, която бе дала писмени свидетелства — не добавиха почти нищо, тъй като никой от тях не можеше да си спомни жената от място 3В и определено не бяха виждали някой да пъха тайно нещо в сака на мистър Бишара. Така че сега много зависеше от следващия свидетел мистър Колиър, старши митнически служител в „Хийтроу“, който бе арестувал ответника.

— Призовете мистър Колиър! — извика полицаят, стоящ при изхода.

Себастиан загледа с интерес как мистър Колиър влиза в залата и върви към свидетелската банка. Беше висок около метър и осемдесет и пет, с гъста черна коса и брада, която му придаваше вид на морски капитан. Имаше открито и честно лице и Бари Хамънд бе писал в доклада си, че Колиър прекарвал неделните си сутрини като рефер на мачове по миниръгби. Но Бари бе открил нещо, което можеше да даде шанс на мистър Грей пръв да пусне кръв. Това обаче трябваше да почака, тъй като той бе свидетел на обвинението, така че мистър Кармън щеше да го разпита пръв.

Мистър Колиър се закле, без да чете картичката, подадена му от секретаря. Гласът му бе твърд и уверен, без никакъв намек за нервност. Журито вече го гледаше с уважение.

Мистър Кармън бавно стана от мястото си, отвори някаква червена папка и започна разпита си.

— Бихте ли казали името си за протокола?

— Дейвид Колиър.

— Професия?

— Старши митнически служител, в момента в „Хийтроу“.

— Откога сте митничар, мистър Колиър?

— От двайсет и седем години.

— Правилно ли ще бъде да кажа, че сте човек, достигнал върха на професията си?

— Така мисля.

— Позволете да отида по-нататък, мистър Колиър, и да…

— Не е нужно да отивате по-нататък — намеси се Негова Чест Ъркърт и изгледа свирепо обвинителя. — Установихте самоличността и професионалната репутация на мистър Колиър, така че ви съветвам да продължите.

— Изключително съм ви благодарен, милорд, за потвърждаването на несъмнените качества на мистър Колиър като свидетел експерт — каза Кармън. Съдията се намръщи, но премълча. — Мистър Колиър, бихте ли потвърдили, че сте били на смяна сутринта, когато ответникът мистър Бишара е бил арестуван?

— Да, сър.

— Когато мистър Бишара влезе в зеления коридор, показвайки, че няма нищо за деклариране, вие ли го спряхте и поискахте да прегледате багажа му?

— Да, сър.

— Колко багаж носеше той?

— Само сак и нищо повече.

— И това случайна проверка ли беше?

— Не, сър. Получихме сигнал, че пътник от полет 207 от Лагос ще се опита да внесе в страната пратка хероин.

— Как беше даден сигналът?

— По телефона, сър. Около трийсет минути преди самолетът да кацне.

— Информаторът каза ли името си?

— Не, сър, но това не е необичайно, тъй като самите информатори при случаи като този често са дилъри на наркотици. Може да искат премахването или наказването на противник, който не си е платил за предишна пратка.

— Разговорът с информатора записан ли беше?

— Всички подобни разговори се записват, мистър Кармън, тъй като по-късно могат да се използват като доказателство в съда.

Кармън погледна нагоре към съдийската маса.

— Милорд, мога ли да отбележа, че моментът е подходящ съдебните заседатели да изслушат записа?

Съдията кимна и секретарят отиде при масата в центъра на залата, на която имаше магнетофон „Грундиг“. Погледна към съдията, който кимна отново, и натисна копчето за възпроизводство.

— Митница „Хийтроу“ — каза женски глас.

— Свържете ме със старшия митничар.

— Мога ли да попитам кой се обажда?

— Не, не можете.

— Ще видя дали е на разположение. — Бръмченето продължи известно време, след което прозвуча друг глас. — Старши митничар Колиър. С какво мога да ви помогна?

— Ако проявявате интерес, мога да ви кажа, че един пътник днес ще се опита да прекара през границата наркотици.

Себастиан забеляза, че мистър Грей си води усърдно бележки в жълтия си бележник.

— Да, проявявам интерес — каза Колиър. — Но бихте ли ми казали първо името си?

— Името на пътника е Хаким Бишара. Известен е в бранша и пътува с полет 207 от Лагос. В сака си носи тринайсет унции хероин.

Чу се изщракване и връзката прекъсна.

— Какво направихте след това, мистър Колиър?

— Свързах се с колега от паспортната проверка и го помолих да ми съобщи веднага след като мистър Бишара мине през него.

— И той направи ли го?

— Да. Когато няколко минути по-късно мистър Бишара влезе в зеления коридор, аз го спрях и прегледах сака му, който беше единственият му багаж.

— И намерихте ли нещо необичайно?

— Целофанено пликче с тринайсет унции хероин, скрито в страничен джоб.

— Как реагира мистър Бишара, когато открихте пликчето?

— Изглеждаше изненадан и твърдеше, че никога не го е виждал.

— Това необичайно ли е, мистър Колиър?

— Не си спомням някой да си е признал, че прекарва наркотици. Винаги изглеждат изненадани и поведението им е безупречно. Това е единствената им защита, ако се стигне до съд.

— После какво направихте?

— Арестувах мистър Бишара, прочетох му правата в присъствието на колега и го отведох в стаята за разпит, където го предадох на служител от отдел „Наркотици“.

— Сега, преди почитаемият ми колега мистър Грей да скочи и да каже на всички ни, че мистър Бишара е бил прегледан от доктор, който не е открил признаци, че някога през живота си е вземал наркотици, мога ли да ви попитам като митничар с двайсет и седем годишен опит дали е необичайно самият дилър на наркотици да не е наркоман?

— Почти няма случай самият дилър да приема наркотици. Те са бизнесмени, управляващи големи и сложни империи, които често използват законен бизнес като прикритие за престъпната си дейност.

— Като банкер ли?

Този път мистър Грей наистина скочи.

— Да, мистър Грей — каза съдията. — Мистър Кармън, това беше ненужно. — Съдията се обърна към журито и добави: — Последният коментар ще бъде заличен от протокола и следва да го забравите.

Себастиан не се съмняваше, че думите ще бъдат заличени от протокола, но бе също така сигурен, че няма да бъдат изтрити от умовете на заседателите.

— Моите извинения, милорд — каза Кармън без капка съжаление. — Мистър Колиър, колко наркотрафиканти сте арестували през последните двайсет и седем години?

— Сто петдесет и девет.

— А колко от тези сто петдесет и девет са били осъдени ефективно?

— Сто петдесет и петима.

— А от четиримата оправдани колко са били по-късно…

— Мистър Кармън, накъде биете?

— Милорд, само се опитвам да покажа, че мистър Колиър не допуска грешки. Просто…

— Престанете, мистър Кармън. Мистър Колиър, няма да отговаряте на този въпрос.

Себастиан осъзна, че журито много добре разбира какво се опитва да покаже мистър Кармън.

— Нямам повече въпроси, милорд.

 

 

Когато съдът се събра отново в два следобед, съдията покани мистър Грей да разпита свидетеля. Дори да беше изненадан от първите думи на защитата, той не го показа с нищо.

— Мистър Колиър, не е нужно да напомням на човек с вашето професионално положение, че все още се намирате под клетва.

Митничарят настръхна.

— Да, не е нужно, мистър Грей.

Съдията повдигна вежда.

— Бих искал да се върнем към записа, мистър Колиър. — Свидетелят кимна отсечено. — Не намерихте ли разговора с анонимния информатор за малко необичаен?

— Не съм сигурен, че разбирам въпроса — каза Колиър, който беше заел защитна позиция.

— Не се ли изненадахте, че гласът, изглежда, принадлежи на добре образован човек?

— Какво ви кара да твърдите това, мистър Грей?

— Когато отговаряше на въпроса на телефонистката „Мога ли да попитам кой се обажда?“, той отговори: „Не, не можете“. — Съдията се усмихна. — И не намирате ли за интересно също, че информаторът нито веднъж не изруга и не използва неуместен език по време на разговора?

— Малко хора ругаят митничари, мистър Грей.

— И не изпитахте ли чувството, че сякаш чете нещо написано?

— Това не е необичайно. Професионалистите знаят, че ако останат на линия повече от три минути, има голяма вероятност да проследим обаждането, така че не си пилеят думите напразно.

— Думи като „Не, не можете“ ли? И не намирате ли израза „известен е в бранша“ за доста странен предвид обстоятелствата?

— Не съм сигурен, че ви разбирам, мистър Грей.

— Тогава позволете да ви помогна, мистър Колиър. Вие сте митничар от двайсет и седем години, както неведнъж ни напомни видният ми колега. Така че трябва да ви попитам, както сте под клетва и с вашия богат опит с наркотрафика, попадали ли сте преди това на името Хаким Бишара?

Колиър се поколеба за момент, след което каза:

— Не, не съм.

— Бил ли е сред онези сто петдесет и девет трафиканти, които сте арестували досега?

— Не, сър.

— И не намирате ли за странно, мистър Колиър, че тринайсетте унции хероин са се намирали в страничния джоб на сака му, без да е правен никакъв опит да бъдат скрити?

— Мистър Бишара очевидно е уверен човек — малко смутено отвърна Колиър.

— Но не и глупак. Още по-необясним за мен е фактът, че човекът, който подава сигнала, добре образованият човек, каза, цитирам — Грей погледна жълтия си бележник, — „В сака си носи тринайсет унции хероин“. И наистина са били тринайсет унции. Не четиринайсет. Не дванайсет. При това в сака му, точно както е казано.

— Очевидно контактът на информатора в Нигерия му е казал точното количество хероин, което е продал на мистър Бишара.

— Или точното количество, което е уредил да бъде пъхнато в сака на мистър Бишара?

Колиър се вкопчи в ръба на свидетелската банка, но запази мълчание.

— А сега да се върнем към реакцията на мистър Бишара, когато е видял за първи път пакетчето хероин и да ви напомня точните ви думи, мистър Колиър: „Изглеждаше изненадан и твърдеше, че никога не го е виждал“.

— Точно така.

— Не е повишил глас, не е изпуснал нервите си, не е протестирал?

— Не.

— Мистър Бишара е запазил спокойствие и се е държал достойно през цялото това крайно неприятно изпитание.

— Точно както бих очаквал от професионален наркотрафикант — каза Колиър.

— И точно както аз бих очаквал от един напълно невинен човек — отвърна мистър Грей.

Колиър премълча.

— Позволете да завърша с нещо, което видният ми приятел така искаше журито да научи, както и аз самият. Казахте на съда, че през двайсет и седемте си години като митничар сте арестували сто петдесет и девет души във връзка с наркотици.

— Точно така.

— И през това време допускали ли сте грешка и арестували ли сте невинен човек?

Колиър сви устни.

— Да или не, мистър Колиър?

— Да, но само веднъж.

— И — поправете ме, ако греша — каза Грей, докато отваряше друга папка, — въпросният човек е бил арестуван за притежание на кокаин.

— Да.

— И беше осъден?

— Да — каза Колиър.

— Каква беше присъдата му?

— Осем години — едва чуто отвърна Колиър.

— Този зъл търговец на смърт излежа ли цялата си присъда?

— Не, беше освободен след четири години.

— За добро поведение?

— Не — каза Колиър. — При друг процес няколко години по-късно подсъдимият наркотрафикант призна, че му е подхвърлил кокаина при обратен полет от Турция. — И след известно мълчание добави: — Онзи случай още ме измъчва и не ми дава покой.

— Надявам се, мистър Колиър, че и този случай няма да ви измъчва в бъдеще. Нямам повече въпроси, милорд.

Себастиан погледна към журито и видя, че двама заседатели си шепнат нещо, а останалите си водят бележки.

— Мистър Кармън — каза съдията, — имате ли допълнителни въпроси към свидетеля?

— Само един, милорд. Мистър Колиър, на колко години бяхте, когато допуснахте онази грешка?

— На трийсет и две. Преди почти двайсет години.

— Значи сте допуснали само една грешка от сто петдесет и девет случая? Това е значително под един процент.

— Да, сър.

— Нямам повече въпроси, милорд — каза Кармън и седна на мястото си.

— Можете да напуснете свидетелската банка, мистър Колиър — каза съдията.

Себастиан гледаше как старшият митничар върви към изхода. Обърна се да погледне към Хаким, който му пусна тънка усмивка. След това Себ погледна съдебните заседатели, които говореха помежду си с изключение на един, който не откъсваше поглед от мистър Колиър.

— Готови ли сте да призовете следващия свидетел, мистър Кармън? — попита съдията.

— Готов съм, милорд — каза обвинителят, докато се изправяше бавно от мястото си. Мистър Кармън подръпна ръкавите на дългата черна роба и нагласи перуката си, след което се обърна към журито. След като се увери, че всички погледи в залата са насочени към него, той каза: — Призовавам мисис Кристина Бергстрьом.

Залата зашумя, когато в нея влезе елегантна жена на средна възраст. Мистър Грей се обърна и видя, че клиентът му е изненадан, макар че явно я бе разпознал незабавно. Той се вгледа по-внимателно в жената, която всички издирваха през последните пет месеца. Грабна нов жълт бележник, отвинти капачката на писалката си и зачака да чуе показанията й.

Мисис Бергстрьом взе библията в дясната си ръка и прочете текста от картичката с такава увереност, че човек не би могъл да познае, че английският не е майчиният й език.

Мистър Кармън не се опита да изтрие усмивката от лицето си, докато задаваше на свидетелката първия си въпрос.

— Мисис Бергстрьом, ще бъдете ли така добра да кажете за протокола името си?

— Кристина Карла Бергстрьом.

— Националност?

— Датчанка.

— С какво се занимавате?

— Ландшафтен архитект съм.

— Мисис Бергстрьом, за да не губя ничие време, включително и вашето, разпознавате ли обвиняемия?

Тя погледна право към Хаким и отговори:

— Да, познавам го. Седяхме един до друг по време на полета от Лагос до Лондон преди четири или пет месеца.

— Сигурна ли сте, че на мястото на обвиняемия стои същият човек?

— Той е красив мъж, мистър Кармън, и помня, че се изненадах, че не носи брачна халка.

Думите й бяха посрещнати с една-две усмивки.

— По време на полета завързахте ли разговор с ответника?

— Мислех да го направя, но той изглеждаше изтощен. Всъщност заспа секунди след като излетяхме, за което му завидях.

— Защо сте му завидели?

— Така и не се научих да спя в самолет и трябва да убивам времето с гледане на филм или четене на книга.

— Кое от двете беше в този случай?

— Прочетох половината от „Хълмът Уотършип“ на отиване към Лагос и възнамерявах да го дочета на връщане към Лондон.

— И успяхте ли?

— Да, завърших последната страница малко преди капитанът да ни каже, че започваме да се спускаме към „Хийтроу“.

— Значи сте били будна през целия път?

— Да.

— Забелязахте ли по време на полета друг пътник или член на екипажа да отваря багажното отделение над седалките и да поставя нещо в сака на мистър Бишара?

— Никой не го е отварял през целия полет.

— Защо сте толкова сигурна, мисис Бергстрьом?

— Защото току-що бях сключила голяма сделка в Лагос за градината на петролния министър. — На Хаким му идеше да се разсмее. Значи затова го бяха накарали да чака пет часа. — И за да я отпразнувам, си купих чанта на „Ферагамо“ в безмитния магазин. Сложих я в същото багажно отделение. Ако някой го беше отворил, щях да забележа.

Мистър Кармън се усмихна към жените в журито, една от които кимаше.

— По време на полета имаше ли период, в който не сте седели до мистър Бишара?

— След като капитанът обяви, че след около половин час ще кацнем на „Хийтроу“, отидох в тоалетната да се освежа.

— И тогава мистър Бишара беше ли на мястото си?

— Да, тъкмо му бяха сервирали закуска.

— Значи докато ви е нямало, той е можел да види дали някой отваря багажното отделение и рови в сака му.

— Предполагам, че да, но само той може да отговори на този въпрос.

— Благодаря, мисис Бергстрьом. Моля да останете на свидетелската банка, тъй като съм сигурен, че видният ми приятел ще иска да ви разпита.

Когато се изправи, мистър Грей определено нямаше вид на човек, желаещ да разпитва когото и да било.

— Милорд, моля за кратка почивка, тъй като ми трябва време да се консултирам с клиента си.

— Разбира се, мистър Грей — отвърна съдия Ъркърт, наведе се напред, опря лакти на масата и се обърна към журито. — Мисля, че моментът е подходящ да приключваме за днес. Ще ви помоля всички да се върнете по местата си утре в десет, когато мистър Грей ще разпита свидетелката, стига да го желае.

* * *

— Хаким, първо ще ви попитам наистина ли това е жената, която седеше до вас през полета от Лагос? — попита Грей, след като се оттеглиха в една от стаите за консултации на съда.

— Определено е тя. Не бих могъл да я забравя лесно.

— Тогава как Кармън се е добрал до нея преди нас?

— Не е — каза Арнолд Хардкасъл. — Кармън с радост ми съобщи, че е прочела за делото в пресата и незабавно се е свързала с фирмения си адвокат.

— Прочела за делото? — невярващо повтори Грей. — В „Копенхаген Газет“, несъмнено.

— Не, във „Файненшъл Таймс“.

— Щеше да е много по-добре, ако не го беше правила — промърмори Грей.

— Защо? — попита Хаким.

— Защото без показанията й можех да посея известни съмнения в умовете на журито за ролята, която е изиграла в цялата афера, а сега…

— Значи няма да я разпитвате? — попита Арнолд.

— Определено не. Това само ще напомни на заседателите колко убедителен свидетел е тя. Не, сега всичко зависи от това как ще се представи Хаким.

— Ще се представи такъв, какъвто е — каза Себастиан. — Порядъчен и честен човек. Няма как съдебните заседатели да не забележат това.

— Де да беше толкова лесно — рече мистър Грей. — Никой никога не може да е сигурен как ще се представи свидетел, особено когато е подложен на такова напрежение.

— Представи? — повтори Рос.

— Боя се, че да — отвърна мистър Грей. — Утре ще бъде чист театър.