Джефри Арчър
Иде часът (22)

20.

Себастиан отиде на рецепцията.

— Добро утро, мистър Клифтън. Надявам се, че престоят при нас ви харесва.

— Да, благодаря.

— Брат ми задоволително ли се представи?

— Повече от задоволително.

— Отлично. С какво мога да ви помогна днес?

— Първо бих искал да смените лимузината с моторетка.

— Разбира се, сър — отвърна рецепционистът, без да показва никаква изненада. — Нещо друго?

— Трябва ми цветарски магазин.

— Долу в аркадата. Преди час донесоха свежи цветя.

— Благодаря — каза Себ.

Слезе в тръс по стъпалата към аркадата и забеляза млада жена, която подреждаше яркооранжеви невени във ваза. Тя вдигна глава, когато той я приближи.

— Бих искал да купя една роза.

— Разбира се, сър — каза тя и посочи розите с различни цветове. — Желаете ли да си изберете?

След кратък оглед Себ избра една червена, която тъкмо започваше да разцъфва.

— Бихте ли я доставили?

— Разбира се, сър. Желаете ли да добавите съобщение? — попита тя, като му подаваше химикалка.

Себ взе картичка от тезгяха, обърна я и написа:

На Надира Гуман.

Поздрави за предстоящата Ви сватба.

От всичките Ви почитатели в хотел „Тадж Махал“

Даде адреса на цветарката.

— Моля, пишете я на сметка на стая 808. Кога ще бъде доставена?

Цветарката погледна адреса.

— Някъде между десет и единайсет, в зависимост от трафика.

— Ще бъдете ли тук тази сутрин?

— Да, сър — малко учудено отвърна тя.

— Ако някой се обади и попита кой е пратил розата, кажете му, че е от гост, отседнал в стая 808.

— Разбира се, сър — каза цветарката, докато той й даваше банкнота от петдесет рупии.

Себ изтича обратно горе. Даваше си сметка, че разполага само с два, най-много три часа. Излезе от хотела и със задоволство видя, че рецепционистът е изпълнил инструкциите му и е сменил колата с моторетка.

— Добро утро, сър. Къде желаете да отидете днес? — попита Виджай със същата неудържима усмивка.

— До летище „Сантакруз“. Терминалът за вътрешни линии. И не бързам — уточни той, докато сядаше на задната седалка.

Себ внимателно следеше маршрута, който избра Виджай, като си отбеляза синьо-белите знаци за летището по пътя. Четирийсет и две минути по-късно Виджай спря пред терминала за вътрешни линии. Себ скочи от моторетката.

— Чакайте тук, няма да се бавя.

Влезе и погледна таблото за заминаващи. Нужният му полет беше на изход 14В и до назначението — Ню Делхи — примигваше думата „Качване“. Себ последва указателите, но когато стигна при изхода, не се нареди на опашката от заминаващи. Погледна си часовника. Бяха минали 49 минути от момента на тръгване от хотела до стигането до изхода. Върна се при търпеливо очакващия го Виджай.

— Аз ще карам на връщане — каза Себ и се настани отпред.

— Но вие нямате книжка, сър.

— Едва ли някой ще забележи. — Себ запали, форсира двигателя и изчака Виджай да се качи зад него, след което се вля в трафика към Бомбай.

Точно след 40 минути бяха пред хотела. Себ погледна часовника си. Розата би трябвало да бъде доставена всеки момент.

— Виджай, ще се върна, но не съм сигурен кога — каза той и бързо изкачи стъпалата на хотела.

Взе асансьора до осмия етаж, отиде право в стаята си, наля си студена „Кобра“ и седна до телефона. Безброй оплетени мисли се блъскаха в главата му. Дали са доставили розата? Ако са я доставили, Надира щеше ли изобщо да я види? Ако я видеше, щеше ли да се сети кой я е изпратил? В последното поне беше сигурен. Щеше да познае почерка му, а с едно обаждане на цветарката щеше да научи в коя стая е. Ясно беше, че семейството й няма да я пусне да излезе от къщата без придружител, ако изобщо го направи. Закрачи нервно из стаята, като непрекъснато си поглеждаше часовника и от време на време спираше, за да отпие глътка бира. Погледна първата страница на „Индия Таймс“, но не стигна по-надалеч от заглавията. Помисли си дали да не звънне на вуйчо си Джайлс и да му разкаже как се развиват нещата, но реши, че не може да рискува линията да бъде заета, когато тя го потърси.

Когато телефонът нададе силен металически звън, Себ моментално сграбчи слушалката.

— Ало?

— Ти ли си, Себ? — прошепна Надира.

— Да, мой черен лебед. Можеш ли да говориш?

— Не повече от минута. Какво правиш в Бомбай?

— Дойдох да те върна в Англия. — Той направи пауза. — Но само ако го искаш.

— Разбира се, че го искам. Само ми кажи как.

Себ бързо обясни какво е намислил и макар че тя мълчеше, той беше сигурен, че го слуша внимателно. Внезапно тя заговори с официален тон.

— Благодаря, да. Можете да очаквате майка ми и мен в салона към единайсет… — Пауза. — Аз също очаквам с нетърпение да се видим.

— Не си забравяй паспорта — каза Себ точно преди тя да затвори.

— Кой беше? — попита майката на Надира.

— От „Бомбайски булки“ — отвърна небрежно тя, за да не събуди подозренията й. — Просто потвърждаваха уговорката за утре — добави, като се мъчеше да скрие вълнението си. — Предложиха да облека нещо неофициално, защото ще изпробвам няколко костюма.

Себ изобщо не се опитваше да скрие еуфорията си. Разтресе юмрук във въздуха и изкрещя, сякаш току-що бе вкарал победния гол във финала за купата. След като се поуспокои, седна и се замисли какво трябва да направи. След няколко минути излезе от стаята и слезе на рецепцията.

— Открихте ли онова, което ви трябваше при цветарката, мистър Клифтън?

— Беше много отзивчива, благодаря ви. Бих искал да резервирам два билета в първа класа за утрешния полет на „Еър Индия“ до Ню Делхи в два и двайсет следобед.

— Разбира се, сър. Ще поръчам на пътническото бюро да изпратят билетите в стаята ви веднага щом бъдат потвърдени.

Себ седна сам в ресторанта на хотела. Ровеше в кърито си и премисляше отново и отново плана, мъчеше се да елиминира възможните недостатъци. След обяда излезе и видя, че Виджай продължава да седи на мотора. Можеше да даде урок на куче по вярност.

— А сега накъде, сър?

— Обратно към летището — каза Себ, докато хващаше кормилото.

— Имате ли нужда от мен, сър?

— О, да. Искам някой да седи зад мен.

Този път стигна три минути по-бързо от миналия път и отново отиде до изход 14В и провери таблото за заминаващи. На връщане към хотела изцеди още една минута, без дори да превишава позволената скорост.

— Ще се видим утре в десет, Виджай — каза Себ; вече знаеше, че говори с човек, на когото не е нужно да се напомня да дойде точно навреме.

Виджай отдаде шеговито чест и Себ влезе в хотела и се качи в стаята си. Поръча си лека вечеря и се опита да се отпусне, като гледа „Над нас са вълните“ по телевизията. Легна си малко след единайсет, но така и не заспа.