Джефри Арчър
Иде часът (28)

26.

— Добро утро, мисис Клифтън. Обажда се Еди Листър. Срещнахме се за кратко на погребението на свекърва ви, но няма причина да ме помните.

— Откъде познавахте Мейзи, мистър Листър? — попита Ема, защото той бе прав — името му не й говореше нищо.

— Аз съм председател на настоятелите на Бристолската кралска лечебница. Тя бе една от доброволките ни и ще липсва на всички ни, както на екипа, така и на пациентите.

— Нямах представа — рече Ема. — С какво се е занимавала?

— Тя отговаряше за библиотеката и организираше ежедневното разнасяне на книги из отделенията. В лечебницата ни се чете повече, отколкото в която и да било друга болница в страната.

— Защо ли не съм изненадана — рече Ема. — Ако търсите да я заместите с някого, с радост ще поема задълженията й.

— Не, благодаря, мисис Клифтън, не това е причината да се обаждам.

— Но аз съм сигурна, че мога да организирам библиотеката, а и семейството ми поддържа тесни връзки с болницата от много години. Дядо ми сър Уолтър Барингтън бе председател на настоятелите, съпругът ми се поправяше при вас, след като бе тежко ранен от немска мина през четирийсет и пета, а майка ми прекара последните месеци от живота си под грижите на д-р Рейбърн. Нещо повече, аз самата съм родена в Кралската лечебница.

— Впечатлен съм, мисис Клифтън, но все пак не мисля, че сте подходящият човек за организиране на разнасянето на книги.

— Мога ли да попитам защо така категорично отказвате да ме вземете предвид?

— Защото се надявах да се съгласите да станете настоятел на болницата.

Ема за момент замълча.

— Изобщо не съм сигурна с какво се занимава един настоятел на болница.

— Всяка по-голяма обществена болница — а нашата е една от най-големите в страната — има борд от настоятели, избирани от местната общност.

— И какви ще бъдат отговорностите ми?

— Правим срещи на всяко тримесечие и освен това каня всеки член на управителния съвет да поеме конкретно отделение на болницата. Мисля, че сестринското отделение може да ви допадне. Нашата старша сестра Мима Пъдикомби представлява двете хиляди сестри, които работят на пълен щат в болницата. Трябва да спомена, че ако се съгласите да станете настоятел, това няма да доведе до изоставяне на другите ви задължения и до разходи. Давам си сметка, че сте заета жена с много отговорности, мисис Клифтън, но наистина се надявам да си помислите за предложението ми, преди да вземете…

— Вече си помислих.

Мистър Листър въздъхна.

— Да, боях се, че ще бъдете твърде заета с другите си дела, и, разбира се, напълно разбирам…

— За мен ще е удоволствие да стана настоятел на болницата, господин председател. Кога започвам?

 

 

— Маршал Кошевой започва да губи търпение, другарко Брант. Смята, че е време да предложиш нещо малко по-съществено. В края на краищата живееш с Барингтън вече цяла година, а досега си ни представила единствено протоколите от седмичните срещи на лейбъристите в Камарата на лордовете. Това едва ли може да се нарече особено информативно.

— Трябва да съм внимателна, другарю директор — каза Карин, докато вървяха, хванати под ръка, по спокойния извънградски път. — Ако Барингтън заподозре нещо и прикритието ми бъде компрометирано, всичките ни старателни приготовления ще отидат на вятъра. И докато той е в опозиция и извън правителството, няма как да знае подробно какво става в Уайтхол. Но ако лейбъристите спечелят на следващите избори, а Барингтън е сигурен в успеха, всичко това може да се промени за една нощ. И доколкото си спомням точните ти думи, когато приех това назначение: „Не бързаме, задачата ни е дългосрочна“.

— Това си остава вярно, другарко. Започвам обаче да се тревожа, че може би се радваш на буржоазното си битие като любовница на Барингтън малко повече от необходимото и забравяш истинския си дълг.

— Влязох в партията още като ученичка, другарю директор, и винаги съм била отдадена на нашата кауза. Нямаш причина да се съмняваш във верността ми.

Чук, чук, чук. Двамата замълчаха, когато видяха приближаващия ги възрастен джентълмен.

— Добър ден, полковник — каза Пенгели.

— Добър ден, Джон. Много ми е приятно да видя дъщеря ви отново — каза старецът и леко повдигна шапката си.

— Благодаря, полковник — отвърна Пенгели. — Дойде да ми погостува за един ден и решихме, че малко чист въздух няма да ни навреди.

— Великолепно — каза полковникът. — Рядко пропускам ежедневната си разходка. Така излизам от къщата. Е, трябва да продължа, иначе стопанката ще започне да се чуди къде съм се запилял.

— Разбира се, сър. — Пенгели запази мълчание, докато почукването на бастуна на полковника не затихна. — Барингтън предложи ли ти да се омъжиш за него?

Въпросът изненада Карин.

— Не, другарю директор. Не ми се вярва, че след два провалени брака ще се втурне към трети.

— Може би ако забременееш? — каза той, докато свиваха от пътя по пътеката, водеща към изоставена калаена мина.

— От каква полза ще съм за партията, ако трябва да посветя цялото си време на отглеждане на дете? Аз съм обучен оперативен агент, а не детегледачка.

— В такъв случай представи доказателства, другарко Брант, защото не мога все да повтарям като папагал на началниците си в Москва „утре“, „утре“, „утре“.

— Следващия понеделник Барингтън ще участва във важна среща в Брюксел, на която ще бъде подписан договорът за влизане на Великобритания в Европейската икономическа общност. Предложи ми да отида с него. Може да успея да науча нещо полезно, тъй като на срещата ще присъстват много чуждестранни делегати.

— Добре. При толкова много амбициозни политици, опитващи се да докажат колко са важни, гледай да си отваряш ушите. Особено на вечери и неформални срещи. Те нямат представа колко езици владееш. И не се изключвай вечерта, след едно-две питиета ще се отпуснат и може да кажат нещо, за което после да съжаляват, особено в компанията на красива жена.

Карин си погледна часовника.

— По-добре да се връщаме. Трябва да съм в Бристол навреме за вечеря с Джайлс и семейството му.

— Това не бива да се пропуска — каза Пенгели и двамата тръгнаха обратно. — И не забравяй да пожелаеш на Джайлс… весела Коледа.

На връщане от Труро към Бристол Карин не можеше да спре да мисли за дилемата, пред която беше изправена. През изминалата година се бе влюбила силно в Джайлс и никога досега не се бе чувствала толкова щастлива, но се беше оплела, играеше роля, в която вече не вярваше, а не виждаше изход от плетеницата. Ако внезапно престанеше да предоставя информация на Щази, господарите й щяха да я привикат обратно в Берлин, ако не и нещо по-лошо. Ако изгубеше Джайлс, нямаше да има за какво да живее. Докато минаваше през портала на Имението, дилемата така и не бе разрешена и нямаше да бъде, освен ако…

 

 

— Карин ще вечеря ли с нас? — попита Ема, докато наливаше уиски на брат си.

— Да, пътува от Корнуол. Отиде да види баща си, така че може и малко да закъснее.

— Толкова е будна и пълна с живот — каза Ема. — Не мога да си представя какво намира в теб.

— Така е. И да не си помислите, че не знае какви са чувствата ми към нея. Достатъчно пъти я молих да се омъжи за мен.

— Защо според теб все ти отказва? — попита Хари.

— При моето брачно досие кой би могъл да я вини? Но си мисля, че май започва да омеква.

— Това е добра новина. И много се радвам, че и двамата ще бъдете с нас на Коледа.

— А как ти харесва в Камарата на лордовете напоследък? — смени темата Хари.

— Беше много интересно да следвам Джефри Рипон, който отговаря за включването ни в ЕИО. Следващата седмица пътувам за Брюксел, за да присъствам на подписването на договора.

— Четох речта ти в Хансард — каза Хари. — И споделям мнението ти. Да видим дали ще си спомня точните ти думи: „Някои говорят за икономика, други за търговски отношения, но аз ще гласувам за този законопроект ако не за друго, то най-малкото за това, че той ще гарантира, че нашата младеж само ще чете за две световни войни и никога няма да й се наложи да преживее трета“.

— Поласкан съм.

— И какво е приготвила новата година за теб, Джайлс? — попита Ема, докато пълнеше чашата му.

— Включен съм в екипа за общите избори и съм начело на кампанията за спорните места. Има и още по-добра новина. Гриф Хаскинс се съгласи да се върне в играта и да стане началник на щаба ми.

— Значи двамата ще обикаляте страната и какво точно ще правите? — попита Ема.

— Ще посещаваме шейсетте и два спорни района, които ще определят резултата от следващите избори. Ако спечелим всички, което е много малко вероятно, ще получим мнозинство от около трийсет депутати.

— А ако изгубите всички?

— Консерваторите ще останат на власт. Аз ще съм история и подозирам, че приятелката ти Маргарет Тачър ще бъде следващият министър на финансите.

— Очаквам го с нетърпение — каза Ема.

— Прие ли предложението й да се срещнете отново?

— Покани ме на питие в Камарата на общините след две седмици.

— А не на обяд? — учуди се Хари.

— Тя не обядва — каза Джайлс.

Ема се разсмя.

— Така че не смятай нищо казано от теб за лично, защото съм и с двата крака във вражеския лагер.

— Собствената ми сестра заговорничи срещу мен.

— По-добре го приеми.

— Не е нужно да се безпокоиш прекалено — каза Хари. — Ема току-що стана настоятел на Бристолската кралска лечебница, така че няма да й остане много време за политика.

— Поздравления, сестричке. Еди Листър е първокласен председател и ще ти хареса да работиш с него. Но какво те накара да се съгласиш да се заемеш с такова натоварващо задължение?

— Мейзи. Оказа се, че е била доброволка и е отговаряла за болничната библиотека. А аз изобщо не знаех.

— В такъв случай можеш да си сигурна, че всяка книга трябва да бъде съответно подпечатана и върната навреме, ако не искаш да бъдеш глобена.

— Тя ще бъде трудна за подражание, както непрекъснато ми напомнят всички. Вече открих, че работата в болницата не спира денонощно. В сравнение с нея „Барингтън Шипинг“ е направо детска игра.

— Еди кой отдел те помоли да дундуркаш?

— Сестринския. Със старшата сестра вече се срещаме веднъж седмично. Държавната болница е нещо много различно от акционерно дружество, защото там никой не говори за печалби, а само за пациенти.

— Накрая ще станеш социалистка — отбеляза Джайлс.

— Как ли пък не. Крайният резултат продължава да диктува успеха или провала на всяка организация, така че помолих Себастиан да прегледа годишните отчети на болницата и евентуално да открие начини за намаляване на разходите или икономии.

— Как я кара Себастиан след всичко, през което премина? — попита Джайлс.

— Физически се оправи повече или по-малко, но подозирам, че за психическото му възстановяване ще е нужно доста повече време.

— Напълно разбираемо — рече Джайлс. — Първо Сам, а после Надира. Можем ли изобщо да си представим как се справя?

— Просто се отдава изцяло на работата — каза Ема. — Откакто стана главен изпълнителен директор на банката, работи в някакви безумни часове. Сякаш изобщо няма личен живот.

— Повдигал ли е някой от вас деликатната тема за Саманта? — попита Джайлс.

— Един или два пъти — каза Хари. — Но реакцията винаги е една и съща. Няма да помисли да се свърже с нея, докато Майкъл е жив.

— Това и за Джесика ли се отнася?

— Боя се, че да, макар че никога не споменавам внучката ни, освен ако той не го направи.

— Но майка ти беше права — рече Ема. — Годините се изнизват и Джесика ще стане млада жена, преди някой от нас да успее да се срещне с нея.

— За съжаление, може да стане и така — каза Хари. — Но не бива да забравяме, че животът на Себастиан е в смут, не нашият.

— Като стана дума за хора, чийто живот е в смут — каза Ема, обръщайки се към брат си, — често се питам как ли се справя бившата ти жена с майчинството.

— Предполагам, че не много добре — отвърна Джайлс. — Някой разбрал ли е кой е бащата?

— Не, остава си загадка. Но който и да е, малкият Фреди като че ли не променя стила на живот на Вирджиния. Чувам, че пак е в познатите кръгове и питиетата са от нея.

— Значи бащата трябва да е изключително богат — каза Хари.

— Така е — съгласи се Джайлс. — Достатъчно богат, за да й купи къща в Онслоу Гардънс и да й осигури възможност да наеме бавачка, която виждат всяка сутрин да разхожда Фредерик Арчибалд Иън Брус Фенуик в количката му по Ротън Роу.

— Откъде знаеш това? — попита Ема.

— Социалистите не се ограничаваме само с „Таймс“ и „Телеграф“, сестричке, а освен това… — Джайлс беше прекъснат от почукване на входната врата. — Това трябва да е Карин — каза той, стана и излезе от стаята.

— Защо не харесваш Карин? — попита Ема, след като Джайлс се отдалечи достатъчно, за да не ги чува.

— Какво те кара да мислиш така? — попита Хари.

— Нима си представяш, че след повече от четирийсет години не знам какво мислиш? Джайлс я обожава и е разстроен, че не я приемаш.

— Толкова ли е очевидно?

— Боя се, че да.

Джайлс и Карин влязоха в стаята, като бъбреха и се държаха за ръце. Хари стана да я посрещне. „Ако не е влюбена в Джайлс — помисли си, — значи е адски добра актриса.“