Джефри Арчър
Иде часът (12)

10.

Джайлс така и не мигна през нощта преди заминаването за Берлин. Стана много преди изгрев-слънце, не си направи труда да закуси и взе такси от дома си на Смит Скуеър до „Хийтроу“ часове преди самолетът му да излети. Първите сутрешни полети бяха почти единствените, които гарантирано не закъсняваха. Той взе броя на „Гардиан“ в чакалнята за първа класа, но прегледа само първата страница, докато пиеше чаша чисто кафе и премисляше отново и отново плана на Валтер. В него имаше една фундаментална слабост, която той бе описал като необходим риск.

Качи се сред първите в самолета и макар да излетяха навреме, поглеждаше часовника си на всеки няколко минути. Кацна в Берлин в 9:45 и тъй като нямаше багаж, двайсет минути по-късно седеше на задната седалка на поредното такси.

— Чекпойнт Чарли — каза той на шофьора, който го изгледа особено, преди да се включи в сутрешния трафик в посока към града.

Малко след като минаха занемарената Бранденбургска врата, Джайлс забеляза белия автобус „Мерцедес“, за който Валтер му бе казал да се оглежда. Тъй като не искаше да се качва пръв, Джайлс каза на шофьора да спре на около двеста метра от пропускателния пункт. Плати и тръгна да се разхожда като някакъв турист — не че имаше много забележителности за гледане освен покритата с графити стена. Насочи се към автобуса едва след като видя, че някои от делегатите вече се качват в него.

Нареди се на опашката от чуждестранни особи и политически журналисти от цяла Европа, дошли да присъстват на официалния обяд и да чуят речта на Ерих Хонекер, новия генерален секретар на Германската единна социалистическа партия. Още се чудеше дали няма отново да му попречат да пресече границата и да го оставят без друг избор, освен да се качи на следващия самолет до „Хийтроу“. Но Валтер го бе уверил, че тъй като представлява Лейбъристката партия и е бивш външен министър, ще бъде посрещнат радушно от домакините. Източногерманският режим, обясни Валтер, не бил в състояние да започне смислен диалог със сегашното консервативно правителство и отчаяно търсел начин да установи ползотворни връзки с лейбъристите, особено предвид голямата вероятност те скоро да се върнат на власт. Когато стигна началото на опашката, Джайлс подаде паспорта си на служителя, който го прегледа отгоре-отгоре и го пусна да се качи. Първото препятствие беше преодоляно.

Докато вървеше по пътеката, Джайлс забеляза млада жена в задната част на автобуса — седеше сама и гледаше през прозореца. Нямаше нужда да проверява номера на седалката.

— Здравейте — каза той.

Тя вдигна очи и се усмихна. Джайлс не знаеше името й и може би така беше по-добре. Знаеше само, че тя говори свободно английски, по професия е преводачка, горе-долу на възрастта на Карин и че ще носи същите дрехи като нейните. Но имаше едно нещо, което Валтер не бе обяснил. Защо беше склонна да поеме такъв риск?

Джайлс погледна другите делегати. Не разпозна никого и със задоволство видя, че никой не проявява абсолютно никакъв интерес към него. Седна до непознатата, пъхна ръка във вътрешния си джоб и извади паспорта на Карин. Липсваше едно нещо и то щеше да остане в портфейла му, докато не потегли обратно. Джайлс се наведе напред да закрие младата жена, докато тя се наведе и извади от чантата си малка квадратна снимка и тубичка лепило. Бързо свърши работата с подмяната — личеше си, че е репетирала неведнъж.

След като младата жена прибра паспорта в чантата си, Джайлс се вгледа по-внимателно в нея. Веднага ставаше ясно защо Валтер я е избрал. Беше приблизително на възрастта на Карин и имаше нейната фигура, може би с няколко килограма повече, но почти толкова висока, със същите тъмни очи и кестенява коса със същата прическа като на Карин. Очевидно почти нищо не беше оставено на случайността.

Джайлс отново си погледна часовника. Почти беше време да потеглят. Шофьорът преброи пътниците си. Бяха двама по-малко.

— Ще им дам още пет минути — каза той.

Джайлс погледна през прозореца и видя две фигури да тичат към автобуса. Разпозна единия от тях като бивш италиански министър, макар че не можеше да си спомни името му. Но пък, от друга страна, бившите италиански министри бяха в изобилие.

— Mi dispiace — каза мъжът, докато се качваше.

След като двамата закъснели се настаниха, вратата се затвори с тихо съскане и автобусът потегли със скоростта на пешеходец към пропускателния пункт.

Шофьорът спря пред бариера на червени и бели ивици. Вратата се отвори и двама елегантно облечени американски военни полицаи се качиха в автобуса. Внимателно провериха всеки паспорт, за да са сигурни, че временните визи са валидни. След като приключиха, единият им пожела приятен ден, без изобщо да си дава вид, че наистина го мисли.

Автобусът така и не мина на втора скорост, докато пъплеше през останалите триста метра към източногерманския пункт, където отново спря. Този път се качиха трима офицери с тъмнозелени униформи, кожени ботуши до коляното и кепета. Не се усмихваха.

Този път проверката се проточи. Офицерите оглеждаха внимателно всеки паспорт, проверяваха дали датите и печатите на визите са наред и накрая единият от тях слагаше чавка срещу името в бележника си и продължаваше със следващия пътник. Джайлс не показа никакви емоции, когато единият от офицерите поиска паспорта и визата му, прегледа ги внимателно и сложи чавка срещу името Барингтън. Забави се доста повече с паспорта на Карин, след което й зададе няколко въпроса. Джайлс не разбираше нито дума и безпокойството му растеше, докато най-сетне до името Карин Пенгели също се появи чавка. Джайлс запази мълчание, докато тримата офицери не слязоха, вратата се затвори и автобусът премина широката жълта линия, показваща, че са пресекли границата.

— Добре дошли в Източен Берлин — каза шофьорът, без да подозира за иронията в думите си.

Джайлс погледна нагоре към високите тухлени кули с въоръжени граничари, които наблюдаваха грубата бетонна стена, коронована с бодлива тел. Изпита съжаление към затворените зад нея жители.

— Какво ви питаше? — поинтересува се той.

— Искаше да знае къде съм живяла в Англия.

— И какво му казахте?

— В Парсънс Грийн.

— Защо Парсънс Грийн?

— Там имах упражнения, докато учех английски в Лондонския университет. И той явно си помисли, че съм ваша любовница, защото името на жена ви все още фигурира в паспорта ви като най-близък роднина. За щастие, да си нечия любовница не е престъпление в Източна Германия. Е, поне все още.

— Кой би завел любовница в Източен Берлин?

— Само човек, който се опитва да измъкне друга от него.

Джайлс се поколеба, преди да зададе следващия си въпрос.

— Да преговорим ли детайлите за това какво ще стане след като стигнем хотела?

— Не е нужно — отвърна тя. — Срещнах се с Карин преди няколко дни, когато министърът водеше двустранни преговори, така че трябва само да си седите на мястото по време на обяда, да се постараете всички да си помислят, че се наслаждавате на храната, и да ръкопляскате на речта на генералния секретар. Ние ще се погрижим за останалото.

— Но… — започна Джайлс.

— Никакво но — отсече тя. — По-добре е да не знаете нищо за мен.

На Джайлс му се искаше да я попита какво друго знае тя за Карин, но реши, че това вероятно също е verboten. Макар че му беше любопитно защо…

— Не мога да ви кажа колко оценявам това, което правите за мен и Карин — прошепна Джайлс.

— Не го правя нито за вас, нито за нея — прозаично отвърна тя. — Правя го за баща си, който беше застрелян, докато се опитваше да прескочи стената три дни след построяването й.

— Много съжалявам — рече Джайлс. — Да се надяваме, че един ден тя ще рухне — добави, докато гледаше назад към сивото бетонно чудовище. — И че разумът ще се завърне.

— Не и докато съм жива — отвърна тя със същия безстрастен глас, докато автобусът пътуваше бавно към центъра на града.

Най-сетне спряха пред хотел „Адлон“, но мина известно време преди да им позволят да слязат. Когато вратата най-после се отвори, бяха свалени от автобуса от високи униформени полицаи с ръмжащи немски овчарки, държани на къси каишки. Делегатите останаха обградени от тях, докато не стигнаха до залата, където бяха пуснати, сякаш ги вкарваха в голяма кошара. Такава беше източногерманската идея да се чувстваш като у дома си.

Джайлс погледна плана на местата, изложен на дъска до двойната врата. Сър Джайлс Барингтън и преводачката му бяха на маса 43 в дъното на залата, където нямаше да привличат внимание, както бе обяснил Валтер. Той и спътницата му намериха местата си и седнаха. Джайлс се опита — отначало тактично, а после по-грубо — да научи името й и с какво се занимава, но отново удари на камък. Ясно беше, че самоличността й ще си остане в тайна, така че той се примири и заговори за Лондон и театъра, на което тя реагира по-отзивчиво, докато в един момент някои от хората около тях станаха и започнаха да ръкопляскат — някои по-силно от другите.

Джайлс стана и видя дребната фигура на другаря Хонекер да влиза в залата, заобиколена от дузина телохранители, които така се извисяваха около него, че той се показваше само от време на време. Джайлс се присъедини към аплодисментите, тъй като не искаше да привлича внимание върху себе си. Генералният секретар тръгна към първата маса и докато изкачваше стъпалата на подиума, Джайлс зърна Валтер, който ръкопляскаше със същия ентусиазъм като него.

Западногерманският външен министър седеше само през едно място от генералния секретар и на Джайлс не му беше трудно да се досети, че човекът между двамата би трябвало да е руският колега на Валтер, защото той ръкопляскаше най-въодушевено от всички на челната маса.

Когато всички в залата най-сетне седнаха, Джайлс видя за първи път Карин. Тя седеше зад двамата външни министри. Веднага си спомни защо бе така запленен от нея. През цялото време хвърляше погледи към нея, но тя нито веднъж не отвърна със същото.

Обядът се състоеше от три блюда, които се точеха безкрайно и не ставаха за ядене — копривена супа, варено телешко с кисело зеле и накрая твърд като тухла пудинг с глазура, който всеки уважаващ себе си ученик не би докоснал. Спътницата му започна да задава въпроси, явно за да го накара да престане да зяпа Карин. Попита го какви мюзикъли вървят в Лондон. Той не знаеше. Гледал ли е „О! Калкута!“? Не. Какво показват в галерия „Тейт“? Нямаше представа. Тя дори го попита дали се е срещал с принц Чарлз.

— Да, но само за кратко.

— Коя е щастливката, за която ще се ожени?

— Нямам представа, но ще трябва да е някоя, ползваща се с одобрението на кралицата.

Продължиха да бъбрят, но тя нито веднъж не спомена Карин, нито го попита как са се запознали.

Накрая започнаха да отсервират пудинга — беше останал достатъчно, за да нахрани пет хиляди души. Кметът на Източен Берлин, който бе домакин, бавно стана от мястото си и почука по микрофона. Изчака, докато в залата настъпи пълна тишина, след което обяви на три езика, че преди обръщението на генералния секретар на Германската единна социалистическа партия ще има десетминутна почивка.

— Успех — прошепна тя и изчезна преди Джайлс да има възможност да й благодари.

Той я гледаше как изчезва в тълпата, без да е сигурен какво ще последва. Трябваше да се вкопчи в облегалките на стола си, за да престане да трепери.

Десетте минути му се сториха цяла вечност. И тогава я видя да върви между масите към него. Беше облечена със същия тъмен костюм като предишната му спътница, със същия червен шал и черни обувки на високи токчета, но с това приликата свършваше. Карин седна до него, но не каза нищо. Навремето му беше казала, че преводачите не водят истински разговори.

На Джайлс ужасно му се искаше да я вземе в обятията си, да почувства топлината на тялото й, нежното й докосване, уханието на парфюма й, но тя си оставаше професионално дистанцирана и не издаваше нищо, което би издало, че помежду им има някакви чувства.

След като всички се върнаха по местата си и сервираха кафето, кметът стана за втори път и трябваше да чукне само веднъж по микрофона, за да въдвори тишина.

— За мен като ваш домакин е привилегия да ви представя днешния говорител, един от най-великите държавници на света, човек, който еднолично… — Когато двайсет минути по-късно кметът най-сетне си седна, на Джайлс му оставаше само да се чуди колко ли дълго ще се проточи речта на генералния секретар.

Хонекер започна, като благодари на всички делегати и изтъкнати журналисти, дошли от целия свят да чуят речта му.

— Това не е причината аз да съм тук — промърмори Джайлс.

Карин подмина коментара му и добросъвестно продължи да превежда думите на генералния секретар.

— За мен е удоволствие да ви посрещна с добре дошли в Източна Германия — каза тя, — мерило за цивилизацията и еталон на всички онези държави, които се стремят да ни подражават.

— Искам да те докосна — прошепна Джайлс.

— Горд съм да обявя, че в Източна Германия се радваме на пълна заетост — каза Карин.

Неколцина стратегически разположени из залата апаратчици заръкопляскаха, което позволи на генералния секретар да направи пауза и да обърне страницата на дебелата си реч.

— За толкова много неща искам да поговорим, но разбирам, че ще трябва да изчакам.

— И по-конкретно, селскостопанската ни програма е пример за това как да използваме земята в полза на най-нуждаещите се.

— Престанете да ме зяпате и се съсредоточете върху думите на лидера, сър Джайлс — прошепна Карин.

Джайлс с неохота насочи вниманието си обратно към Хонекер и се опита да се престори на погълнат от речта му.

— Западът може само да завижда на болниците ни, а лекарите и медицинските ни сестри са най-висококвалифицираните в целия свят — каза Карин.

Джайлс се обърна за момент и бе възнаграден с:

— Позволете сега да продължа с тежката промишленост и вдъхновяващата работа на първокласните ни инженери в строителството на нови домове, заводи, мостове, пътища…

— Да не говорим за стените — вметна Джайлс.

— Внимавайте, сър Джайлс. Трябва да приемете, че всеки в тази зала е шпионин.

Джайлс знаеше, че тя е права. Маските трябваше да останат на мястото си докато не пресекат границата и не стигнат свободата на Запада.

— Комунистическият идеал се възприема от милиони другари по целия свят — в Куба, Аржентина, Франция и дори във Великобритания, където членовете на комунистическата партия са се удвоили през изминалата година.

Джайлс се присъедини към дирижираните аплодисменти, макар да си личеше, че са два пъти по-слаби отпреди.

Когато вече не можеше да издържа, се обърна уж отегчено към Карин и бе възнаграден със строг поглед, който го накара да остане на мястото си още петнайсет минути.

— Нашата военна мощ, подкрепяна от Майка Русия, няма равна на себе си и ни позволява да се изправим срещу всяко предизвикателство…

Джайлс си мислеше, че ще избухне, при това не в аплодисменти. Колко още щеше да продължи тази глупост и колко от присъстващите се бяха хванали на нея? Мина час и половина, когато Хонекер най-сетне си седна след реч, която според Джайлс спокойно можеше да съперничи на „Пръстена на нибелунга“ на Вагнер, но без оперните качества.

Това, за което не беше подготвен, бяха петнайсетминутните овации след речта на Хонекер, поддържани от неколцината апаратчици и подлизурковци, които вероятно се бяха наслаждавали на пудинга и глазурата. Накрая генералният секретар слезе от сцената, но бе задържан отново и отново от ентусиазирани делегати, които напираха да стиснат ръката му. Аплодисментите продължиха и след като той напусна залата.

— Каква забележителна реч — каза бившият италиански министър, чието име Джайлс не можеше да си спомни.

— Определено — рече Джайлс и се ухили на Карин, която го изгледа намръщено. Джайлс забеляза, че италианецът се вглежда в него. — Забележително постижение на ораторското изкуство — добави той, — но трябва да я прочета внимателно, за да съм сигурен, че не съм изпуснал някой ключов момент.

В ръцете му моментално беше напъхано копие от речта на Хонекер и това само напомни на Джайлс колко бдителен трябва да бъде. Забележката му явно задоволи италианеца, чието внимание бе отвлечено от друг делегат, който отиде при него и го сграбчи в мечешка прегръдка с думите: „Как си, Джан Лучо?“.

— И сега какво? — прошепна Джайлс.

— Чакаме да ни изпратят до автобуса. Но е важно да продължиш да се правиш на впечатлен от речта, така че бъди така добър да продължаваш да хвалиш домакините.

Джайлс обърна гръб на Карин и започна да се ръкува с неколцина европейски политици, с които Гриф Хаскинс за нищо на света не би седнал на пинта бира.

Направо не можеше да повярва. Някой наду свирка, за да привлече вниманието на чуждестранните делегати. После те бяха подбрани като непослушни ученици и поведени обратно към автобуса.

Когато трийсет и двамата пътници се настаниха на местата си и бяха преброени отново, автобусът, съпровождан от полицейски кортеж на мотоциклети с включени сирени, започна бавното си пътуване обратно към границата.

Канеше се да хване ръката на Карин, когато нечий глас зад него каза:

— Сър Джайлс Барингтън, нали?

Джайлс се обърна и видя лице, което познаваше, макар да не можеше да се сети за името.

— Кийт Брукс.

— А, да — каза Джайлс. — От „Телеграф“. Радвам се да ви видя, Кийт.

— Да приема ли, че като представител на лейбъристите още се надявате да се върнете в челните редици на политиката, сър Джайлс?

— Опитвам се да бъда в течение — каза Джайлс, който не искаше да се впуска в продължителен разговор с журналиста.

— Съжалявам, че не се кандидатирахте на частичните избори — каза Брукс. — Филдинг изглежда свестен, но ми липсват изявите ви от първия ред.

— Не си личеше особено, докато бях в Камарата.

— Политиката на вестника е такава, както много добре знаете, но имате почитатели в новинарския отдел, сред които и Бил Дийдс, защото можете да сте сигурен, че всички смятаме, че сегашните министри в сянка са доста безцветни.

— Модно е това да се казва за всяко ново поколение политици.

— Все пак ако решите да се завърнете, обадете ми се. — Кийт му подаде визитка. — Може и да останете изненадан от реакцията ни на подобна стъпка от ваша страна — добави той и се върна на мястото си.

— Изглежда свестен — отбеляза Карин.

— Никога не се доверявай на „Телеграф“ — каза Джайлс, докато прибираше визитката в портфейла си.

— Мислиш ли да се завърнеш в политиката?

— Няма да е толкова лесно.

— Заради мен ли? — попита Карин и хвана ръката му, докато автобусът спираше при бариерата на няколкостотин метра от свободата. Джайлс щеше да отговори, но вратата се отвори и вътре нахлу студен въздух.

Трима униформени отново се качиха. Джайлс с облекчение видя, че смяната е друга. Когато те започнаха бавно и методично да проверяват всеки паспорт и виза, Джайлс внезапно се сети. Бързо измъкна портфейла си, извади малката снимка на Карин и бързо й я подаде. Тя изруга под нос, извади паспорта от чантата си и започна внимателно да маха сутрешната снимка с помощта на пиличка за нокти.

— Как можах да забравя? — прошепна тя, докато използваше тубичката с лепило да залепи снимката си.

— Вината е моя, не твоя — каза Джайлс, като надничаше по пътеката към бавно приближаващите граничари. — Да сме благодарни, че не са ни настанили отпред.

Граничарите бяха на няколко реда от тях, когато Карин приключи със снимката. Джайлс се обърна и видя, че цялата трепери. Стисна силно ръката й. За щастие, на граничарите им трябваше повече време да проверяват имената, отколкото на влизане — въпреки хвалбите на Хонекер стената доказваше, че желаещите да се махнат от Източна Германия са повече, отколкото онези, които искат да влязат в нея.

Когато един млад офицер ги приближи, Джайлс равнодушно му подаде паспорта си. След като обърна няколко страници и провери визата му, граничарят му върна паспорта и сложи чавка на името му. Не мина толкова зле, колкото се опасяваше.

Когато граничарят отвори паспорта на Карин, Джайлс забеляза, че снимката й е леко накриво. Младият лейтенант подробно провери датата на раждане, най-близкия роднина — поне този път те бяха верни. Джайлс се замоли граничарят да не я попита къде живее в Англия. Но когато той започна да я разпитва, от тона му бързо стана ясно, че не вярва на отговорите й. Джайлс не знаеше какво да направи. Всеки опит да се намеси щеше само да привлече още внимание към тях. Граничарят излая нещо и Карин бавно се надигна. Джайлс понечи да протестира, но в този миг Брукс скочи от мястото си и започна да снима младия офицер. Другите двама незабавно забързаха към колегата си. Единият изтръгна фотоапарата от ръцете на журналиста и извади филма, а другите двама безцеремонно извлякоха Брукс от автобуса.

— Направи го нарочно — каза Карин, която още трепереше. — Но защо?

— Защото се е сетил коя си.

— Какво ще стане с него? — разтревожено попита Карин.

— Ще прекара нощта на топло и ще го депортират в Англия. Ще му бъде забранено да се връща в Източна Германия. Не е кой знае какво наказание, но пък ще стане чудесна новина.

Джайлс осъзна, че всички пътници гледат към тях и се питат на различни езици какво се е случило. Джан Лучо им направи знак да отидат при него в предната част на автобуса. Още един риск, но Джайлс смяташе, че си заслужава.

— Ела — каза той.

Двамата седнаха на празните седалки от другата страна на пътеката и Джайлс тъкмо обясняваше на бившия министър какво е станало, когато двамата граничари се появиха отново, но без онзи, който беше разпитвал Карин. Той сигурно трябваше да обяснява на някой началник защо е свалил западен журналист от автобуса. Граничарите отидоха в задната част на автобуса и бързо провериха останалите паспорти и визи. Явно някой им беше обяснил, че не е нужно да предизвикват дипломатически инцидент в деня, в който върховният им водач бе изнесъл такава повратна реч.

Джайлс продължи да бъбри с Джан Лучо като със стар приятел, докато един от граничарите отново преброи пътниците. Трийсет и един. Граничарят застана мирно и козирува, след което слезе от автобуса заедно с колегата си. Когато вратата се затвори, пътниците избухнаха в спонтанни аплодисменти за първи път през този ден.

Автобусът бавно измина няколкостотинте метра ничия територия — пустееща ивица, към която и двете страни нямаха претенции — и спря в американския сектор. Карин още се тресеше, когато се появи един сержант от морската пехота.

— Добре дошли — каза той и тонът му бе съвсем искрен.