Джефри Арчър
Иде часът (33)

31.

Дезмънд Мелър прочете заглавието в „Дейли Мейл“ и се усмихна.

БАНКЕР ОТ СИТИ АРЕСТУВАН ЗА ТРАФИК НА ХЕРОИН

Беше стигнал едва до средата на статията, когато погледна Ейдриън Слоун и каза:

— Получило се е отлично, Ейдриън, сякаш сам си го писал.

Слоун хвърли на масата своя брой на „Сън“.

— Мисля, че това ще ти се стори още по-добро.

БАНКЕРЪТ БИШАРА ЗАД РЕШЕТКИТЕ

Мелър се разсмя.

— Няма надежда да оцелее след подобни заглавия — каза Джим Нолс. — Дори „Файненшъл Таймс“ казва, цитирам: „Националната банка потвърждава, че не е получила искане за сливането на «Фартингс» и «Кауфман» и няма да излиза със становище по въпроса“.

— Иначе казано, „не ни досаждайте повече“ — обобщи Слоун.

— Ама че удар — каза Мелър. — Мога ли да попитам как успя да го направиш, Ейдриън?

— Вероятно ще е по-добре да не научаваш подробностите, Дезмънд, но все пак мога да ти кажа, че основните участници вече са в безопасност в Нигерия.

— А Бишара е на топло в затвора Уондзуърт.

— Нещо повече, не мисля, че ще се радва на по-добри условия през следващите няколко месеца.

— На твое място не бих бил толкова сигурен — каза Джим Нолс. — Сладкодумният му адвокат вероятно ще го измъкне под гаранция.

— Не и ако бъде обвинен в незаконно притежание на наркотик от клас А с намерение да го пласира — каза Слоун.

— И ако бъде намерен за виновен, каква присъда го очаква? — попита Нолс.

— Според „Таймс“ минималната е пет години. Максималната не ме интересува, защото много преди това ще съм председател на „Фартингс“ — каза Мелър.

— Какво според теб ще стане с акциите на двете банки?

— Ще се сринат, но трябва да изчакаме няколко дни, докато не стигнат до дъното — каза Мелър. — Точно тогава смятам да купя още два процента, преди да вляза в борда на „Фартингс“. Докато тече процесът, ще се позиционирам като рицар на бял кон, който с неохота се притичва на помощ на изпадналите в беда акционери. А след като намерят Бишара за виновен, ще се оставя да ме убедят да се върна като председател на „Фартингс“, за да спася репутацията на банката.

— Себастиан Клифтън едва ли просто ще си клати краката, докато става всичко това — отбеляза Нолс.

— Ще чака, докато не осъдят Бишара — каза Мелър. — А след като стана председател, пръв ще му изкажа съчувствията си и ще добавя колко съжалявам, че и той смята, че трябва да се оттегли.

 

 

Себастиан седеше на стъпалата на мемориала Линкълн, потънал в мисли, подобно на шестнайсетия президент. Щеше да се върне в Англия още тази сутрин, ако училището се бе съгласило да освободи картините на Джесика, но мис Томкинс щеше да му позволи да ги вземе едва в неделя следобед.

Беше решил да се върне в училището и да разгледа отново творбите на Джесика, но не и преди да е сигурен, че е малко вероятно тя или Саманта да се върнат в събота следобед. Или всъщност се надяваше, че ще го направят?

Накрая остави Линкълн и тръгна да търси Джеферсън. Взе такси до училището под предлог, че трябва да се издължи колкото се може по-скоро. Влезе в залата и с облекчение видя, че родителите са съвсем малко — от многото червени точки бе ясно, че повечето са посетили изложбата във вечерта на откриването й. Една неизменна фигура си оставаше прилежно на бюрото. Себ отиде при мис Томкинс и й връчи хиляда долара в брой.

— Благодаря — каза тя. — Несъмнено ще ви хареса да научите, че неколцина посетители останаха разочаровани, че няма да се сдобият с някоя от картините на Джесика. Включително и майка й, която поиска да купи „Баща ми“. Попита ме кой я е купил, но аз, разбира се, не можех да й кажа, защото не зная името ви.

Себ се усмихна.

— Благодаря. И ако може, ще дойда да ги взема утре следобед.

Остави мис Томкинс, за да разгледа отново картините на Джесика. Остана дълго пред творбите, които вече притежаваше, а накрая със задоволството на опитен колекционер спря пред „Баща ми“, за която вече беше решил, че ще бъде окачена над камината. Тъкмо се канеше да си тръгне, когато нечий глас зад него попита:

— В огледало ли гледаш?

Себастиан се обърна и видя дъщеря си, която незабавно се хвърли да го прегърне и каза:

— Защо се забави толкова?

На Себастиан рядко му се случваше да изгуби дар слово, но в момента просто не знаеше какво да каже, така че я притисна към себе си, докато накрая тя отстъпи назад и му се ухили.

— Е, кажи нещо!

— Ужасно съжалявам — успя да промълви той най-сетне. — Права си. Видях те веднъж, преди години, но не намерих кураж да ти кажа здрасти. Ама че съм глупак.

— Е, в това отношение сме на едно мнение — каза Джесика. — Но пък ако трябва да съм честна, мама също не се е покрила със слава. — Тя го хвана за ръката и го изведе от залата, като продължи да бъбри, сякаш бяха стари приятели. — Всъщност тя е точно толкова виновна, колкото и ти. Казах й да се свърже с теб, след като пастрокът ми умря.

— Изобщо ли не си смятала, че той е баща ти?

— Математиката може и да ми куца, но дори аз мога да сметна, че ако съм на шест, а те са се запознали само преди пет години…

Себ се разсмя.

— Малко след смъртта на Майкъл мама потвърди онова, което вече знаех, но въпреки това не успях да я убедя да се свърже с теб.

Обиколиха парка, хванати за ръце, отбиха се в сладоледения салон „Фарел“ и си взеха сънди. Джесика бъбреше за приятелите си, за картините, за плановете за бъдещето. Докато я слушаше, Себ отчаяно се питаше как би могъл да навакса всички изгубени години само за няколко часа.

— Става късно — каза накрая той. — Майка ти няма ли да се чуди къде си?

— Себастиан — каза тя и сложи ръце на кръста си. — Аз съм на десет.

— Е, щом си толкова пораснала, какво според теб да правя сега?

— Погрижила съм се за това. Довечера ще ни заведеш с мама на вечеря в „Белведере“. Вече направих резервация за трима в седем и половина. После остава само да решим дали ще живеем в Лондон или във Вашингтон.

— А ако не се бях върнал в училището днес следобед?

— Знаех, че ще се върнеш.

— Но аз самият не знаех.

— Това не е същото.

— Явно си измислила всичко — отбеляза Себ.

— Разбира се, че съм. Имах много време за мислене, нали?

— И майка ти не е имала нищо против плановете ти?

— Всъщност още не съм й казала. Но ще оправим всичко това довечера, нали?

— Вчера доктор Улф ми каза, че може да спечелиш стипендия в Американския колеж за изкуства.

— Доктор Улф ще се гордее точно толкова и ако стана първото момиче от „Джеферсън“, което е влязло в Кралския колеж за изкуства, макар че искам да ида първо в „Слейд“, също като другата Джесика.

— Ние с майка ти имаме ли думата по въпроса?

— Да се надяваме, че не. В края на краищата дотук само каши направихте.

Себастиан се разсмя.

— Мога ли да попитам дали отговарям на очакванията ти? — попита тя и за първи път прозвуча неуверено.

— Ти си по-талантлива и красива, отколкото съм си представял. Ами аз? — попита Себ и се ухили.

— Всъщност малко съм разочарована — каза Джесика. — Мислех си, че ще си по-висок и по-хубав. Нещо като Шон Конъри.

Себ избухна в смях.

— Ти си най-преждевременно развитото дете, което съм виждал.

— И ще ти хареса да научиш, че мама споделя мнението ти, само дето вместо дете казва джереме и съм сигурна, че и ти ще започнеш да казваш същото, когато ме опознаеш по-добре. А сега трябва да тръгвам. Имам да казвам на мама куп неща и с нетърпение очаквам да облека новата дреха, която си купих специално за случая. Къде ще вечеряме?

— В „Белведере“, в седем и половина.

Джесика го прегърна и избухна в сълзи.

— Какво има? — попита той.

— Нищо. Просто гледай този път да дойдеш навреме.

— Не се безпокой, ще дойда.

— По-добре гледай да дойдеш — каза Джесика и бързо си тръгна.

 

 

Мистър Арнолд Хардкасъл седеше срещу Хаким Бишара в малка стаичка в затвора „Уондзуърт“.

— Хаким, ще кажа нещо, което не съм казвал никога досега на клиент. Макар че адвокатът е задължен да осигури възможно най-добрата защита на клиента си независимо дали вярва или не в невинността му, искам да знаеш, че нямам никакво съмнение, че това е нагласено. Трябва обаче да те предупредя, че поради новата политика на правителството относно наркотиците от клас А съдията няма да има друг избор, освен да отхвърли молбата за пускане под гаранция.

— И колко време ще мине преди да започне делото?

— Четири, най-много шест месеца. Уверявам те, че ще направя всичко възможно да ускоря нещата.

— А през това време аз ще остана тук, докато банката не бъде съсипана.

— Да се надяваме, че няма да се стигне дотам.

— Чете ли сутрешните вестници? — попита Бишара. — Не може да има по-лоши отзиви. Когато борсата отвори утре, лешоядите ще се нахвърлят върху трупа и ще го оглозгат до кости. Има ли някакви добри новини?

— Рос Бюканан ми звънна снощи у дома да ми каже, че с готовност ще заеме временно председателския пост до завръщането ти. Вече е направил изявление пред пресата, че не се съмнява, че ще бъдеш оправдан по всички обвинения.

— Типично за него — рече Хаким. — Приеми предложението му. Освен това Себастиан трябва да е на мястото си, когато борсата отвори.

— В момента той е във Вашингтон. Звънях няколко пъти в хотела му, но не е в стаята си. Оставих съобщение да ми се обади спешно. Има ли нещо друго, което да направя?

— Да, Арнолд, има. Искам да намериш най-добрия частен детектив. Някой безстрашен, който няма да позволи на нищо да му попречи да открие кой стои зад поставянето на хероина в сака ми.

— Първото име, което ми идва наум, е главен инспектор Бари Хамънд, но изгубих връзка с него, откакто напусна полицията.

— Пенсионирал ли се е?

— Не, подаде оставка, след като беше обвинен в подхвърляне на улики за някакъв гангстерски бос, който все се измъквал, при това не от друго, а от убийства.

— Как попадна на него?

— Бях негов защитник, когато се стигна до съд. Оправдаха го, но на следващия ден той подаде оставка.

— В такъв случай го намери, защото искам да го видя колкото се може по-скоро.

— Ще се заема веднага. Нещо друго?

— Свържи се със Себастиан.

 

 

Себ бавно тръгна обратно към хотела, замислен за всички пропилени години и как смята да се реваншира независимо от жертвите, които трябва да направи.

Само Саманта да му дадеше втори шанс. Права ли беше Джесика? Наистина ли бяха готови да живеят в Лондон? Довечера нямаше да е като на първа среща и той подозираше, че Саманта ще е нервна също като него. В края на краищата неотдавна беше изгубила съпруга си, а Себ нямаше откъде да знае как тя приема идеята да се види отново с него. Може би малката им придружителка знаеше повече, отколкото бе склонна да признае. Още една жена, от раздялата с която се ужасяваше.

Когато влезе в хотела, отиде на рецепцията и попита:

— Колко време ще ми е нужно да стигна до ресторант „Белведере“?

— Той е зад ъгъла, сър, така че ще стигнете за няколко минути. Имате ли резервация? Със сигурност ще е пълен в събота вечер.

— Да, имам — уверено рече Себ.

— Имам спешно съобщение за вас, мистър Клифтън. Бихте ли се обадили на мистър Арнолд Хардкасъл? Остави телефонен номер. Искате ли да му се обадя и да ви свържа в стаята ви?

— Да, ако обичате — каза Себ и тръгна към най-близкия асансьор. Никога не беше чувал Арнолд да използва думата „спешно“. Какво можеше да е толкова важно? Да не би да беше пропуснал да подпише някой от документите по сливането? Или Виктор беше размислил в последния момент? Влезе в стаята си и само няколко секунди по-късно телефонът иззвъня.

— Себастиан Клифтън.

— Себ. Слава богу, най-сетне се свързах с теб.

— Какъв е проблемът, Арнолд?

— Боя се, че имам лоша новина.

Себ слушаше изумен, докато Арнолд разказваше какво е станало с Хаким след като слязъл от самолета на „Хийтроу“.

— Чисто и просто са му го подхвърлили — гневно заяви Себ.

— Точно това казах и аз — каза Арнолд. — Но се боя, че не е чисто и определено не е просто, докато уликите сочат така категорично към него.

— Къде е той сега?

— В килия в „Уондзуърт“. Смята, че е много важно да бъдеш на работното си място, когато борсата отвори в понеделник сутринта.

— Разбира се, че ще бъда. Ще взема първия полет до „Хийтроу“. — Затвори и незабавно се обади на рецепцията. — След половин час освобождавам стаята. Моля, пригответе сметката ми и бихте ли ми резервирали билет за първия полет до Лондон? Освен това бихте ли намерили номера на госпожа Майкъл Бруър и да ме свържете с нея?

Събра си бързо багажа и провери дали не е забравил нещо. Дърпаше ципа на сака си, когато телефонът иззвъня.

— Съжалявам, но номерът на госпожа Майкъл Бруър липсва в указателя.

— Тогава ме свържете с доктор Улф от училище „Джеферсън“. Тя е директорката.

Себ закрачи нервно из стаята. Ако можеше да се чуе с д-р Улф, тя със сигурност имаше номера на Сам…

Телефонът иззвъня отново.

— Доктор Улф не отговаря, мистър Клифтън. И единственият полет, за който мога да ви резервирам билет, е след по-малко от два часа, така че трябва да побързате. Всички други полети са резервирани.

— Вземете го. И ще ми трябва такси до „Дълес“.

По пътя към летището Себ дори не забеляза извисяващите се монументи, бързо течащата Потомак и гъстите гори. Мислите му бяха изцяло насочени към затворения в килия Хаким. Прие, че вече няма смисъл Арнолд да представя документите за сливане на Националната банка, след като си спомни шеговития въпрос на Хаким дали е влизал в затвора. Запита се кой ли може да стои зад това коварно дело. Ейдриън Слоун бе първият, който му дойде наум, но той не би могъл да го направи сам.

Едва когато си погледна часовника и видя, че е почти седем и половина, се сети къде трябваше да бъде по това време. Джесика щеше да си помисли, че отново ги е изоставил. Никога нямаше да повярва, че нещо може да бъде по-важно от… Плати на шофьора, втурна се в терминала, регистрира се и тръгна право към чакалнята за бизнес класа, влезе в единствената телефонна будка, пусна монета и набра указателя.

— Първо повикване за пътуващите за Лондон в седем и петдесет и пет с полета на „Бритиш Еъруейс“. Ако обичате…

— Ресторант на име „Белведере“ във Вашингтон. — Няколко секунди по-късно операторката му даде номера. Себ го набра незабавно, но линията се оказа заета. Реши да вземе билета си и да опита отново след няколко минути. Може пък самолетът да имаше закъснение.

Изтича обратно в будката и набра. Пак беше заето.

— Последно повикване за пътуващите за Лондон в седем и петдесет и пет с полета на „Бритиш Еъруейс“. Моля…

Напъха монетите отново и набра номера, като се молеше този път да успее. И наистина линията беше свободна.

— Хайде, вдигни, вдигни! — извика той.

— Добър вечер, ресторант „Белведере“, с какво мога да ви помогна?

— Обажда се Себастиан Клифтън. Трябваше да вечерям в ресторанта днес със Саманта и Джесика Бруър.

— Да, сър, те пристигнаха и ви чакат в салона.

— Трябва да говоря с Джесика Бруър. Моля ви, кажете й, че е спешно.

— Разбира се, сър, ще я повикам.

Себ зачака, но следващият глас, който чу, каза:

— Моля, поставете още петнайсет цента.

Затършува за монети в джобовете си, но намери само десет цента. Пъхна ги и се замоли.

— Здрасти, татко, Джеси съм.

— Джеси, здра…

Биип-биип-биип.

— Последно повикване за господин Себастиан Клифтън, пътуващ за Лондон с полета на „Бритиш Еъруейс“ от седем и петдесет и пет. Моля, явете се незабавно на изход четиринайсет.