Джефри Арчър
Иде часът (43)

41.

— Някаква представа защо председателят иска да ме види толкова спешно?

— Не, мистър Клифтън — отвърна Рейчъл. — Но мога да ви кажа, че Бари Хамънд е при него.

— Ясно. Прати английското копие от договора на счетоводството и им напомни, че първото плащане е в последния ден на тримесечието, във франкове.

— А френското копие?

— Сложи го с другите в шкафа за събиране на прах. Ще се върна веднага след срещата с председателя.

Себастиан излезе от кабинета си, мина бързо по коридора и почука на вратата на председателя. Влезе и завари Хаким увлечен в разговор с Бари Хамънд и някаква китайка.

— Добре дошъл, Себ. Разбира се, познаваш Бари Хамънд, а мисля, че вече познаваш и Мей Лин.

Себастиан зяпна китайката. Да, наистина беше Мей Лин. Тя стана и стисна ръката му — вече не беше нито почтителна, нито срамежлива.

— Приятно ми е да ви видя отново, мистър Клифтън.

Себ реши да седне в най-близкото кресло преди краката му да са се подкосили.

— Поздрави за триумфа ти и за договорката, която изкопчи от французите, Себ — каза Хаким. — Браво. Само ми напомни детайлите. Не. Мей Лин, защо не ми напомните вие?

— Плащания от 3,8 процента годишно, докато обменният курс остане на 9,42 франка за паунд.

Себ се хвана за главата. Не знаеше дали да се смее, или да плаче.

— И ако мога да добавя, мистър Клифтън, колко е приятно да си помислиш, че дъщеря ви Джесика ви се обажда от Щатите два, понякога три пъти седмично и винаги й позволявате да го прави за ваша сметка.

Хаким и Бари избухнаха в смях. Бузите на Себ пламнаха.

— Няма нищо лошо — каза Хаким. — Бари, защо не обясните на Себ защо му причиняваме всичко това?

— Макар вече да сме почти сигурни, че или Ейдриън Слоун, или Дезмънд Мелър, или пък двамата в тандем са отговорни за подхвърлянето на наркотиците в багажа на мистър Бишара, все още сме далеч от доказването. Както вероятно знаете, Слоун има апартамент в Кенсингтън, докато основното жилище на Мелър е в Глостър, макар че има квартира и над офиса си в Бристол. И неотдавна открихме, че всеки път, когато идва в Лондон, той винаги отсяда в една и съща стая в един и същи хотел. „Суон“ в Сейнт Джеймс.

— Главният портиер там, който ще остане безименен — поде Мей Лин, — е бивше лондонско ченге като Бари и мен. Неотдавна той посъветва Мелър да се възползва от безплатните масажи, предлагани от хотела само на редовните клиенти.

— Той очевидно харесва особено уменията на Мей Лин — продължи Хамънд, — защото вече винаги я ангажира предварително. Така научихме, че ще отседне в „Суон“ следващия вторник. Има резервация за масаж в четири и трийсет следобед, а аз резервирах стаята му за предния ден, което ще ми осигури предостатъчно време да инсталирам подслушвателно устройство, така че да чуваме какво си говорят със Слоун.

— Но какво ви кара да мислите, че Слоун ще му се обади?

— Не е нужно да го прави. Мелър никога не пуска телефона и номерът, на който звъни най-често, е на Слоун.

— Но Слоун няма ли да внимава какво казва по телефона?

— Обикновено внимава, но Мелър понякога го подтиква и Слоун не може да устои и от време на време се изпуска. И вероятно си мисли, че Мелър му се обажда от офиса си и че линията е сигурна.

— Но те могат да говорят за нещо, което не ни е от никаква полза — каза Себ.

— Може и да сте прав, мистър Клифтън, защото това ще бъде четвъртата среща на Мей Лин с Мелър и макар че във всеки разговор между Мелър и Слоун се появяват някои ключови думи като Фартингс, Бишара, Клифтън, Барингтън и понякога Хардкасъл и Кауфман, те все още не са казали нищо съществено. Но след като вече изслушах трите предишни записа, ще позная гласа на Мелър или Слоун веднага щом го чуя. Това е важно, защото Дейвид Колиър ми даде копие на записа на анонимния сигнал. Снощи го изслушах отново и мога да ви кажа, че гласът е на Ейдриън Слоун.

— Добра работа, Бари — каза Хаким. — Но как ще докажем, че Мелър също е замесен?

— Точно тук се включва Мей Лин — каза Бари. — Сигурен съм, че тя постепенно ще го омагьоса, както омагьоса вас, мистър Клифтън. А сега, освен ако нямате повече въпроси, трябва да се захващаме за работа.

— Само един. — Себ се обърна към Мей Лин. — Докато седях тук, вратът ми леко се схвана и се питам…

 

 

Докато Дезмънд Мелър се събличаше в банята, Мей Лин приготви масата за масаж. Той излезе само по гащета. Потупа я по задника, докато се настаняваше на масата, доволен, че тя вече е сложила телефона до главата му.

Мелър вдигна слушалката и започна да набира още преди Мей Лин да е започнала да работи по стъпалата му. Масажът на стъпалата му харесваше най-много от всяка друга част на тялото му. Е, почти всяка. Но Мей Лин от самото начало ясно бе дала да се разбере, че за това и дума не може да става, дори да й предлага пари в брой.

Първото му обаждане бе до банкера му и единственото интересно беше, че се съгласи компанията му да плати последните разходи на лейди Вирджиния Фенуик на стойност 92,75 паунда — сума, която сякаш растеше всеки месец. Трябваше да поговори за това с нея. Вече бе направил дарение от хиляда паунда за закупуване на орган за катедралата в Бристол — сграда, в която никога не бе стъпвал.

Второто му обаждане бе до секретарката му в „Мелър Травъл“ в Бристол. Навиква горкото момиче почти двайсет минути, за което време Мей Лин стигна до раменете му. Започваше да се бои, че това ще е поредният пропилян масаж, когато той внезапно тресна слушалката и започна да набира отново.

— Кой се обажда?

— Дез Мелър.

— О, здрасти, Дез — каза Слоун, чийто тон за миг от грубиянски стана ласкателен. — Какво има?

— Отърва ли се от всичките ми акции във „Фартингс“? Забелязах, че днес сутринта се бяха качили още.

— Останаха ти още петнайсет хиляди, но вече си покрил първоначалната инвестиция и дори имаш малка печалба. Така че можеш да ги задържиш и да видиш дали няма да се качат още, или да ги продадеш.

— Винаги продавай, когато си напред, Ейдриън. Мислех, че съм те научил.

— Нямаше да е нужно да го правим, ако онази тъпа нигерийска кучка си беше държала устата затворена — каза Слоун, явно жегнат от ехидното подхвърляне. — Сега можехме да управляваме банката. Следващия път обаче ще го пипна онова копеле.

— Няма да има следващ път — каза Мелър. — Освен ако не е стопроцентово сигурен.

— Повече от сигурен е — отвърна Слоун. — Този път ще бъде уличен в злоупотреба с вътрешна информация и ще изгуби банковия си лиценз.

— Бишара никога няма да се забърка в толкова безотговорно нещо.

— Но някой от дилърите му може и да се забърка. Някой, който е работил за мен, докато бях председател на „Фартингс“.

— Как го държиш?

— Има проблем със залагането. Ако му се плащаше, че залага на последния кон при всяко състезание, досега да е станал милионер. За съжаление кредиторите му го натискат да си уредят сметките с него.

— И какво от това? Веднага щом научи, Бишара ще го изхвърли и никой няма да повярва нито за миг, че е бил замесен.

— На Бишара ще му е трудно да отрече участието си, ако имаме целия разговор на запис.

— Как е възможно подобно нещо? — рязко попита Мелър.

— Когато е извън страната, Бишара непрекъснато поддържа връзка с дилърите си, а е направо изумително на какво е способен един добър електроинженер, ако разполага с най-новото оборудване. Само чуй тези четири записа. — Последва пауза, след което се чу изщракване. — Не купувай акции на „Амелгамейтид Уайър“, защото в момента водим преговори с тях и ще бъде злоупотреба с вътрешна информация.

— А ето го и втория — каза Слоун. Отново последва пауза. — Купи някакъв подарък на секретарката си, Гавин. Тя служи добре на банката от години. Пиши го на моя сметка, но не искам никой да научава, че аз съм го наредил.

— И третият: Имаше отлична година, Гавин, продължавай в същия дух и съм сигурен, че това ще се отрази на годишната ти премия.

Този път мълчанието се проточи и Мелър започна да се чуди дали връзката не е прекъснала.

— А сега, след малко професионално рязане и лепене — каза Слоун, — звучи така: Купувай акции на „Амелгамейтид Уайър“, но не искам никой да научава, че аз съм го наредил, защото ще бъде злоупотреба с вътрешна информация. Продължавай в същия дух, Гавин, и съм сигурен, че това ще се отрази на годишната ти премия.

— Бива си го — каза Мелър. — Но какво ще стане, ако бъдат открити останалите записи?

— За разлика от Ричард Никсън, аз лично ще ги унищожа.

— Но твоят човек може отново да се окаже слабата брънка във веригата.

— Не и този път. Хората, с които си има вземане-даване Гавин, не гледат добре на комарджии, които не си плащат дълговете. Вече са го заплашили, че ще му счупят краката.

— Но какво му пречи да размисли, след като се издължи?

— Няма да му дам нито пени, преди да е занесъл записа в Националната банка наред с писмо, започващо със „С голямо съжаление трябва да ви уведомя…“.

— Колко ще ми струва това?

— Малко над двайсет хиляди паунда.

— Без никакви шансове да се разбере, че съм замесен?

— Миналия път разбра ли се? — отвърна Слоун.

— Не, но този път залогът е по-голям.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да си остане само между нас, Ейдриън. Има възможност да бъда в почетния списък на Нова година. — Той се поколеба. — За рицарско звание.

— Моите поздравления — каза Слоун. — Имам чувството, че Националната банка ще одобри сър Дезмънд Мелър да седне на председателското място на „Фартингс“.

— Твоят човек кога ще занесе записа в Националната банка?

— По някое време идната седмица.

Часовникът на Мей Лин забръмча.

— Точно навреме — каза Мелър, затръшна телефона, слезе от масата и изчезна в банята.

Мей Лин беше съгласна с него. Докато Мелър беше под душа, тя разви микрофона на слушалката и извади записващото устройство. После сгъна масата за масаж, прибра шишенцата и кутийките в куфарчето си и хвърли мръсните кърпи в коша за пране.

Когато Мелър излезе от банята с банкнота от десет паунда, Мей Лин вече се качваше в колата, паркирана пред хотел „Суон“.

— Слава богу, че никога вече няма да срещам този тип — каза тя, докато връчваше записа на Бари Хамънд.

 

 

— Сър Дезмънд — каза Вирджиния, когато икономът въведе протежето й в салона.

— Все още не — каза Мелър.

— Но имам чувството, че скоро ще стане. А — каза Вирджиния, като погледна над рамото на Мелър, — Майлс, радвам се, че се отбиваш, като знам колко си зает. Познавате ли се? Дезмънд Мелър е един от водещите бизнесмени в страната. Дезмънд, това е сър Майлс Уотлинг, председател на борда на „Уотлинг Брадърс“.

— Срещали сме се в Аскот, сър Майлс — каза Мелър, докато двамата си стискаха ръцете. — Но няма причина да ме помните.

Винаги се отнасяй уважително към онези, които вече имат титла — това бе едно от златните правила на Вирджиния.

— Как бих могъл да забравя? — отвърна сър Майлс. — Бяхте в ложата на Вирджиния и ми посочихте единствения победител, на когото залагах целия следобед. Как сте, друже?

— Отлично, благодаря — каза Дезмънд, докато Вирджиния влизаше отново с висок възрастен побелял джентълмен под ръка.

— Толкова мило от ваша страна, че дойдохте, Ваша Светлост — каза тя, наблягайки на последните две думи.

— Кой с ума си би помислил да пропусне твое парти, скъпа?

— Колко мило, че го казвате, Перегрин. Мога ли да ви представя известния филантроп мистър Дезмънд Мелър?

— Добър вечер, Ваша Светлост — каза Мелър, повтаряйки обръщението, използвано от Вирджиния. — Много ми е приятно да се запознаем.

— Толкова съжалявам, че херцогинята не е с вас — каза Вирджиния.

— За жалост горкото момиче малко не е добре — каза херцогът. — Но съм сигурен, че ще се оправи за нула време — добави той, докато Бофи Бриджуотър идваше при тях сякаш по даден знак.

— Добър вечер, Дезмънд — каза Бофи, докато му поднасяха чаша шампанско. — Разбрах, че предстоят поздравления?

— Малко избързваш, Бофи — отвърна Мелър и сложи пръст на устните си. — Макар че вече спокойно може да се каже, че сме на финалната права.

Херцогът и сър Майлс наостриха уши.

— Да купя ли още няколко акции от „Мелър Травъл“, преди да бъде оповестена новината за прехвърлянето?

Дезмънд намигна заговорнически.

— Но на никой нито думичка, Бофи.

— Можеш да разчиташ на мен, друже. Гроб съм.

След като остави Дезмънд да побъбри доста време с херцога, Вирджиния го хвана под ръка и го поведе из салона, за да го запознае с другите гости.

— Дама Елинор, мисля, че не познавате Дезмънд Мелър, който…

— Не, не го познавам — каза дама Елинор, — но се радвам, че имам възможност да му благодаря за щедрото му дарение за фонда „Болни деца“.

— За мен е радост да подкрепя изумителната ви работа — каза Дезмънд. Това бе дежурният отговор на Вирджиния, когато разговаряше с президент на благотворителна организация.

След като обиколи салона и разговаря с всички, Дезмънд бе изтощен. Празните приказки и спазването на етикета не бяха неговата представа за добро прекарване на петъчна вечер. Нямаше търпение най-сетне да си тръгне, за да вечеря с Ейдриън Слоун и да разбере дали записът и писмото са представени на Националната банка, но изчака, докато и последният гост на Вирджиния не си тръгна, за да може да поговори с нея насаме.

— Браво, Дезмънд — бяха първите й думи, когато се върна в салона. — Определено впечатлихте доста влиятелни хора тази вечер.

— Сред тях имаше ли хора от почетния комитет? — отвърна Мелър, връщайки се към обичайната си самоличност.

— Не, но съм сигурна, че мога да накарам сър Майлс и дама Елинор да подпишат документите за номинацията, което ще е от полза, като се има предвид, че и двамата са приятели на херцога.

— И колко още трябва да чакам, преди да получа вести от двореца?

— С подобни неща не може да се бърза — отвърна Вирджиния. — Трябва да разберете, че комитетът не работи припряно.

— Междувременно вие ми струвате цяло състояние, Вирджиния. Изглежда, сте се срещали по обеди и вечери с половината аристократи в страната.

— И с основание, защото те постепенно започват да мислят като мен — каза Вирджиния, докато икономът носеше палтото на Мелър. — Нужно е само още малко търпение, Дезмънд — добави тя и му позволи да се наведе и да я целуне по двете бузи. — Довиждане, сър Дезмънд — подигравателно каза Вирджиния, но едва след като икономът затвори вратата.

 

 

— Купувай акции на „Амелгамейтид Уайър“, но не искам никой да научава, че аз съм го наредил, защото ще бъде злоупотреба с вътрешна информация. Продължавай в същия дух, Гавин, и съм сигурен, че това ще се отрази на годишната ти премия.

Хаким спря записа.

— Какво повече можем да искаме? След като Комисията по етика чуе четирите записа, Мелър и Слоун няма да могат да покажат лицата си в Сити.

— Но ако решите да представите записите на Националната банка като доказателство — каза Арнолд, — те задължително ще попитат как сме се сдобили с тях. И когато им кажете, могат да решат, че вие самият не сте по-добър от двамата негодници, които искате да видите зад решетките.

— Защо? — попита Хаким. — Записите доказват, че Слоун е организирал подхвърлянето на наркотика, а Мелър е покривал разходите му. И не само това, ами сега се опитват да ме вкарат в капан за втори път с фалшифициран запис, който да остави впечатление, че съм забъркан в злоупотреба с вътрешна информация.

— Така е, но комисията може да реши, че вие също сте нарушили закона, като сте ги записали тайно. И определено не би одобрила подобно нещо.

— Да не искате да кажете, че не бива да използвам записите, за да изчистя името си?

— Да, защото в този случай средствата не оправдават целта. Всеки, който чуе тези записи, ще разбере, че са направени без знанието на участниците, което ще ги направи недопустими в съда. Всъщност накрая може да се наложи вие да отговаряте пред закона.

— Но ако им се позволи да представят фалшифицирания запис на комисията и аз не мога да докажа какви са целите им, в най-добрия случай ще се наложи да се оправдавам цяла година, а в най-лошия мога да изгубя банковия си лиценз.

— Това е риск, който лично аз бих поел, ако алтернативата е да ме сравняват с онези двама боклуци — отвърна Арнолд. — И точно такъв е съветът ми. Разбира се, спокойно можете да го игнорирате. Но ако решите да продължите по този курс, боя се, че този път няма да мога да ви представлявам. А сега, ако ме извините, трябва да се явя в съда в десет.

Хаким запази мълчание, докато Арнолд не затвори вратата след себе си.

— За какво му плащам на този човек?

— Да ви дава добре обмислената си преценка — отвърна Себастиан. — Което невинаги може да е онова, което искате да чуете.

— Но нали поне ти ще се съгласиш с мен, че би трябвало да мога да се защитя?

— Арнолд нямаше предвид това. Той просто смята, че начинът, по който сте се сдобили със записите, позволява да бъдете обвинен, че не сте по-добър от Слоун и Мелър.

— И ти си съгласен с него?

— Да, защото е достатъчно само да се запитам какво би направил Седрик, ако още седеше на вашия стол.

— Значи от мен се очаква да изтърпя още една година унижения?

— Аз изтърпях петнайсет, защото не се вслушах в съвета на Седрик, така че мога само да ви посъветвам да се вслушате в сина му.

Хаким избута стола си назад, стана и закрачи нервно из стаята. Накрая спря пред Себ.

— Ако и двамата сте против мен…

— Никой не е против вас. На ваша страна сме и искаме само онова, което е във ваш интерес. Разбира се, можете да се обадите на Рос за трето мнение.

— Не е нужно да се обаждам на Рос, за да знам какво ще е мнението му. Но какво трябва да направя, когато човек от собствения ми екип занесе записа на Националната банка и каже на комисията, че смята за свой дълг да докладва за мен?

— Мислете като Седрик, слушайте съветите на Арнолд и накрая ще победите тия кучи синове.

 

 

Възрастен господин бавно се затътри по сцената, като се подпираше на два бастуна. Спря в центъра и погледна надолу към пълната зала.

— Господин кмете, дами и господа — започна той, — това е ден, който очаквах с нетърпение повече от четирийсет години. Четирийсет и две, ако трябва да съм точен, като имаше моменти, когато не вярвах, че ще доживея да го видя. Алилуя! — извика той и погледна нагоре към небето, а публиката отвърна със смях и аплодисменти. — Но преди да помоля Саманта Съливан да открие театъра, кръстен на нейно име, позволете да кажа колко се радвам, че Себастиан Клифтън успя да се присъедини към нас днес. Защото без неговата безгранична подкрепа и окуражаване този театър никога нямаше да бъде построен.

Публиката избухна за втори път в аплодисменти, а Морис Суон погледна надолу към благодетеля си, който седеше на първия ред.

— Защо не ми каза, че си спазил обещанието си? — прошепна Саманта и стисна ръката на Себ.

Себастиан се бе питал какви ли чувства ще изпитва към Саманта след изминалите години. Дали щеше да открие, че споменът за миналото се е изпарил? Или… Или не бе нужно да се тревожи, защото ако не друго, се беше влюбил още повече в нея „втория път“? Сам не бе изгубила нищо от своята привлекателност, нежност, остроумие и красота. Единственият му страх бе, че тя може да не споделя чувствата му. Джесика изобщо не помагаше с доста недискретните си намеци, че е крайно време родителите й да се оженят.

— А сега каня Саманта да се присъедини при мен на сцената за церемонията по откриването.

Саманта се качи по стъпалата и стисна ръката на бившия училищен директор. Обърна се към присъстващите с надеждата, че те няма да забележат колко е притеснена.

— За мен е огромна чест да кръстят театър на мое име — започна тя, — особено като се има предвид, че никога не съм била добра актриса и изпитвам ужас, когато трябва да говоря пред публика. Трябва обаче да кажа колко съм горда от човека, който направи възможно всичко това — Себастиан Клифтън.

Когато аплодисментите най-сетне утихнаха, мистър Суон подаде на Саманта големи ножици. Тя сряза опънатата през сцената лента и цялата публика стана на крака с овации.

През следващия час Саманта, Себастиан и Джесика бяха наобиколени от учители, родители и ученици, които искаха да им благодарят за всичко сторено от мистър Клифтън. Сам погледна Себ и осъзна, че е влюбена в него за втори път. Грубите ръбове на някогашната алчност бяха изчезнали, за да се сменят с разбиране на онова, което другата страна има право да очаква. Себ все й повтаряше какъв щастливец е, че му е даден втори шанс, докато тя чувстваше…

— Виждате колко много означава това за цялата общност — каза мистър Суон. — Ако мога да направя нещо, с което да покажа благодарността си, просто…

— Странно, че го споменавате — прекъсна го Джесика. — Тате ми каза, че навремето сте били директор на училището.

— Да, но това беше много отдавна.

— В такъв случай ще ви извадя от пенсия, за да дирижирате своята лебедова песен.

— Това беше ужасна шега, млада госпожице. Какво сте намислили?

— Искам да изкарате мама и татко на сцената.

Старецът се обърна и бавно изкачи стъпалата към сцената.

— Какво е намислила? — прошепна Саманта.

— Нямам представа — отвърна Себ. — Но май ще е по-просто да й угодим.

Хвана Сам за ръката и я поведе към сцената.

— Себ, сега искам да застанеш в средата на сцената — каза г-н Суон. — Саманта, ти застани срещу него. Себастиан, сега ще паднеш на коляно, ще погледнеш с обожание жената, която обичаш, и ще кажеш репликата си.

Себ тутакси падна на коляно.

— Саманта Етел Съливан, обожавам те и винаги ще те обожавам и най-голямото ми желание е да станеш моя съпруга.

— А сега ти отговори, Саманта — каза Суон.

— При едно условие — твърдо рече тя.

— Не, това го няма в сценария — запротестира Джесика. — Трябва да кажеш: „Ставай, идиот такъв. Всички ни зяпат“.

— Тук трябва да извадиш малката кутийка — каза Суон. — Саманта, трябва да изглеждаш изненадана, когато той я отвори.

Себастиан извади малка червена кутийка от джоба на сакото си, отвори я и Сам видя изящния син сапфир, заобиколен от диаманти, който не бе виждала от десет години. Изражението й бе на неподправена изненада.

— А сега последната ти реплика, мамо, стига да си я спомняш.

— Разбира се, че ще се омъжа за теб. Обичам те от деня, в който ме арестуваха заради теб.

Себ стана и постави пръстена на средния пръстен на лявата й ръка. Канеше се да целуне годеницата си, когато Саманта отстъпи крачка назад.

— Репетирали сте зад гърба ми, нали?

— Така е — призна си Суон. — Но ти винаги ще играеш главната роля.

Себ взе Саманта в обятията си и я целуна нежно по устните, което бе посрещнато със спонтанни аплодисменти от присъстващите.

— Завеса! — обяви мистър Суон.

 

 

Сър Пиърс Торнтън, председателят на управата на Националната банка, изпрати покана до председателя на „Фартингс Банк“ да се яви пред Комисията по етика. Описа какво иска да обсъди с него банката и предаде запечатано копие на записа, както и показанията на един от брокерите на банката, направени пред камера. Комисията даде на мистър Бишара четири седмици за подготовка и го посъветва да се яви с адвокат.

В отговор Арнолд Хардкасъл писа, че клиентът му предпочита да се яви пред комисията веднага щом е удобно. Беше уговорена дата.

 

 

По пътя обратно за Лондон Себастиан разказа на Саманта за съдържанието на фалшифицирания запис и проблема, пред който е изправен Хаким.

— Седрик щеше да се съгласи със съвета ти, също като мен — каза Сам. — Слоун и Мелър очевидно са негодници и мистър Бишара не бива да пада до тяхното ниво, за да доказва, че е невинен.

— Да се надяваме, че си права — каза Себ, докато излизаше на новата магистрала. — Хаким ще се яви пред Комисията по етика следващата сряда и няма на какво друго да разчита, освен на доброто си име.

— Това би трябвало да е повече от достатъчно — отвърна Сам. — В края на краищата ще бъде очевидно, че казва истината.

— Де да беше така лесно. Мелър и Слоун почти успяха миналия път и ако Хаким не може да докаже, че записът е нагласен, нещата могат да се развият много лошо за него. На всичкото отгоре четирите записа, които доказват невинността му, някак са се изпарили от хранилището.

— Значи те си имат вътрешен човек.

— Брокер на име Гавин Бъкланд, който вече даде доказателствата на комисията. Казал им, че…

— Мамо?

— Мислех, че си заспала — каза Сам и се обърна към дъщеря си, която се беше свила на кълбо на задната седалка.

— Как мога да заспя, като не млъквате? — Тя седна. — Да видим дали съм разбрала положението, защото е ясно, че не внимаваш, мамо.

— От устата на младенеца… — каза Себ.

— И какво според теб съм пропуснала, Джеси?

— Като начало, защо не разкажеш на тате за професор Даниел Хороуиц?

— Кой е той? — попита Себ.

— Мой колега от „Смитсониън“, който… Ама че съм тъпа!

— Понякога се чудя дали наистина сте мои родители — отбеляза Джесика.