Джефри Арчър
Иде часът (36)

34.

Точно в 10 Негова Чест Ъркърт влезе в залата. Всички станаха, поклониха се и след като съдията отвърна на поздрава им, го изчакаха да се настани на червения кожен стол с висока облегалка в центъра на подиума.

— Добро утро — каза той и се усмихна на журито, след което се обърна към защитата. — Мистър Грей, желаете ли да разпитате мисис Бергстрьом?

— Не, милорд.

Кармън погледна журито с престорена изненада.

— Както желаете. Мистър Кармън, обвинението ще призовава ли други свидетели?

— Не, милорд.

— Добре. В такъв случай, мистър Грей, можете да призовете първия си свидетел.

— Призовавам мистър Хаким Бишара.

Погледите на всички проследиха ответника, докато ставаше от мястото си и вървеше към свидетелската банка. Беше с тъмносин костюм, бяла риза и йейлска вратовръзка, както го бе посъветвал мистър Грей. Определено не приличаше на човек, който има какво да крие. Себастиан бе впечатлен от начина, по който изглеждаше. Сякаш току-що бе долетял от ваканция в Лайфорд Кий, а не бе прекарал последните пет месеца в затвора. Но от друга страна, както му бе обяснил Хаким при едно от многото му посещения в Уондзуърт, той прекарваше по един час всяка сутрин в гимнастическия салон, след което правеше едночасова разходка в двора следобед. Освен това вече не ходеше на делови обеди и затворът нямаше винарска изба.

— Бихте ли казали името си за протокола? — каза мистър Грей, след като Хаким даде клетва.

— Хаким Сахид Бишара.

— Професия?

— Банкер.

— Бихте ли обяснили по-конкретно?

— Бях председател на борда на банка „Фартингс“ в Сити.

— Мистър Бишара, можете ли да ни запознаете със събитията, довели до появата ви на свидетелската банка днес?

— Отлетях за Лагос за среща с нигерийския петролен министър, на която да обсъдим финансирането на ново пристанище за големите петролни танкери.

— И каква по-точно беше ролята ви в това начинание?

— Нигерийското правителство покани „Фартингс“ за основна банка.

— Бихте ли обяснили на лаик като мен какво означава това?

— Когато едно суверенно правителство иска да заеме голяма сума, в този случай двайсет милиона долара, една банка заема първостепенна позиция и осигурява най-голямата част от заема, някъде около двайсет и пет процента, след което се канят други банки, които да поемат останалото.

— И какво щеше да получи банката ви за изпълняването на такава операция?

— Стандартната такса е един процент.

— Значи „Фартингс“ щеше да направи двеста хиляди долара от сделката.

— Да, стига да беше сключена, мистър Грей.

— Не беше ли?

— Не. Веднага след като ме арестуваха нигерийското правителство оттегли предложението си и покани „Барклис“ на наше място.

— Значи банката ви е изгубила двеста хиляди долара?

— Изгубихме значително повече, мистър Грей.

— Не се ядосвай — прошепна Себ, макар да знаеше, че Хаким не може да го чуе.

— Можете ли да изчислите колко точно е изгубила банката ви заради това, че вече не сте неин председател?

— Акциите на „Фартингс“ паднаха с близо девет процента, с което компанията олекна с повече от два милиона паунда. Неколцина големи клиенти закриха сметките си и бяха последвани от по-малки. Но много по-важно, мистър Грей, е репутацията ни както в Сити, така и сред клиентите ни, която може да не бъде възстановена, освен ако не изчистя името си.

— Напълно ви разбирам. И след срещата с петролния министър в Лагос сте се върнали в Лондон. С коя авиокомпания пътувахте?

— С „Нигерия Еърлайнс“. Нигерийското правителство бе организирало цялото ми пътуване.

— С колко багаж пътувахте?

— Само със сака си, който поставих в багажното отделение над мястото си.

— Някой седеше ли до вас?

— Да, мисис Бергстрьом. Макар че тогава не знаех името й.

— Двамата разговаряхте ли?

— Не. Когато седнах на мястото си, тя четеше. Бях уморен и просто исках да поспя.

— А когато се събудихте, разговаряхте ли?

— Не, тя продължаваше да чете и видях, че са й останали само няколко страници, така че не я прекъснах.

— Напълно разбираемо. Вадихте ли нещо от сака си по време на полета?

— Не.

— Знаете ли някой да е бъркал в него по някое време?

— Не. Но пък аз спах няколко часа.

— Проверихте ли съдържанието на сака си преди да напуснете самолета?

— Не, просто го взех. Исках да съм сред първите слезли от самолета. Нямах друг багаж, така че нищо не ме задържаше.

— И след като сте минали паспортната проверка, сте тръгнали направо към зеления коридор.

— Да, защото нямах нищо за деклариране.

— Но сте били спрени от митнически служител, който ви е помолил да отворите сака си.

— Точно така.

— Изненадахте ли се, че ви спират?

— Не, предположих, че е рутинна проверка.

— Митническият служител заяви пред съда, че през цялата проверка сте останали напълно спокоен и учтив.

— Нямах какво да крия, мистър Грей.

— Именно. Но когато мистър Колиър отворил сака ви, намерил в него целофанено пликче с тринайсет унции хероин, чиято цена на улицата е двайсет и две хиляди паунда.

— Да, но нямах представа, че е там. И, разбира се, нямам никаква представа за цената му на улицата.

— Тогава сте го видели за първи път.

— За първи и единствен път в живота си видях хероин, мистър Грей.

— Значи не можете да обясните откъде се е появило пликчето?

— Да, не мога. Всъщност за момент дори си помислих, че съм взел чужд сак, докато не видях инициалите си върху него.

— Мистър Бишара, наясно ли сте с важната разлика да бъдете хванати с хероин и това да ви хванат, да кажем, с марихуана?

— Тогава не, но след това научих, че хероинът бил наркотик от клас А, докато марихуаната била клас В и вносът й, макар и нелегален, не се разглежда като толкова сериозно престъпление.

— Нещо, което един наркотрафикант би трябвало…

— Подсказвате на свидетеля, мистър Грей.

— Моите извинения, милорд. Но аз искам журито да осъзнае, че при обвинение в пренасяне на наркотик от клас А мистър Бишара може да бъде осъден на петнайсет години затвор, докато наказанието за притежаване на марихуана е далеч по-малко.

— Правилно ли ви чух, мистър Грей? — прекъсна го съдията. — Да не би да признавате, че клиентът ви в един или друг момент е внесъл незаконно наркотик в страната?

— В никакъв случай, милорд. Всъщност тъкмо обратното. В този случай си имаме работа с високоинтелигентен банкер, който редовно сключва големи сделки, които трябва да бъдат пресметнати до последното пени. Ако мистър Бишара беше и наркотрафикант, както се опитва да докаже обвинението, той би трябвало много добре да си дава сметка, че това да бъде заловен с тринайсет унции хероин ще го прати зад решетките до края на пълноценния му живот. Направо не мога да си представя, че би поел подобен риск.

Себастиан се обърна към журито. Един-двама от заседателите кимаха, а останалите си водеха бележки.

— Вземали ли сте леки наркотици в миналото? Може би като студент?

— Никога. Но страдам от сенна треска, така че понякога вземам антихистамин през лятото.

— Продавали ли сте някога през живота си наркотик на някого?

— Не, сър. Не мога да си представя нещо по-зло от това да печелиш от нещастието на другите.

— Нямам повече въпроси, милорд.

— Благодаря, мистър Грей. Мистър Кармън, можете да разпитате свидетеля.

— Какво мислиш, Арнолд? — прошепна Себ, докато обвинителят събираше книжата си и се готвеше за основното представление.

— Ако журито бъде подканено да каже решението си сега, нямам съмнения, че Хаким ще бъде оправдан — каза Арнолд. — Но не знаем какво крие в ръкава си обвинението, а Джордж Кармън е известен с това, че не си пада по правилника на Куинсбъри^[1]. Впрочем забеляза ли, че Ейдриън Слоун е в залата и не пропуска нито дума?