Джефри Арчър
Иде часът (23)

21.

Въпреки безсънната нощ Себастиан не беше уморен. Дръпна завесите, за да позволи на първите слънчеви лъчи да изпълнят стаята му. Вече знаеше как се чувства атлет на сутринта преди финала на Олимпийските игри.

Взе дълъг студен душ и облече джинси, тениска и маратонки. Поръча закуска в стаята си, но само колкото да убие времето. Щеше да се обади на вуйчо си Джайлс и да му разкаже как се развиват нещата, ако в Лондон не беше нощ. Слезе на рецепцията малко след десет и помоли да му дадат сметката.

— Надявам се, че престоят ви при нас ви е харесал, мистър Клифтън — каза рецепционистът. — И че ще се върнете скоро.

— И аз се надявам — каза Себ, докато вадеше кредитната си карта, макар че не можеше да си представи при какви обстоятелства би се върнал тук.

— Да пратя ли някой да събере багажа ви, мистър Клифтън? — попита рецепционистът, докато му връщаше картата.

Себ за момент се обърка.

— Не, ще го взема по-късно.

— Както желаете, сър.

Себ излезе от хотела и със задоволство, но без изненада откри, че Виджай го чака, облегнат на моторетката.

— Този път къде, сър?

— На Алтамонт 114.

— При луксозните магазини. Подарък на приятелката си ли ще купувате?

— Нещо такова — каза Себ.

Пристигнаха пред „Бомбайски булки“ в десет и двайсет. Това бе среща, за която никога не би закъснял. Виджай не коментира, когато Себ го помоли да паркира на някое по-закътано място, но остана изненадан от следващата му инструкция.

— Искам да вземете автобус до летището и да ме чакате пред входа на вътрешния терминал. — Извади 500 рупии от портфейла си и му връчи износените банкноти.

— Благодаря, сър — каза Виджай и се отдалечи. Изглеждаше още по-смаян.

Себ остави двигателя включен. Чакаше скрит зад един разнебитен стар камион. Не можеше да определи дали машината е захвърлена, или паркирана.

Няколко минути след единайсет пред „Бомбайски булки“ спря голям черен мерцедес и шофьорът отвори задната врата за мисис Гуман и дъщеря й. Надира носеше джинси, тениска и обувки без токчета, както я бе посъветвал Себ. Нямаше значение как беше облечена, винаги изглеждаше зашеметяващо.

Един охранител влезе заедно с тях в булчинския магазин, а другият остана на предната седалка на колата. Себ беше приел, че след като докара пътниците си, шофьорът ще потегли и ще се върне по-късно. Колата обаче си остана паркирана в запазената зона и очевидно нямаше да помръдне от мястото си, докато пътниците не се върнат. Това бе първата грешка на Себ. Освен това си мислеше, че двамата охранители ще влязат с мисис Гуман в магазина. Втора грешка. Себ изгаси двигателя, за да не привлича внимание. Трета грешка. Запита се колко ли време ще мине преди Надира да се появи отново и дали ще е сама, или с охранител.

Няколко минути по-късно зърна в огледалото Рохит Сингх. Фотографът вървеше небрежно по улицата, преметнал през рамо ремъка на фотоапарата, очевидно доволен, че е закъснял в рамките на допустимото. Себ го гледаше как изчезва в салона. Следващите двайсет минути се проточиха като цял час, през който Себ непрекъснато си поглеждаше часовника. Потеше се обилно. Трийсет минути. Нима Надира бе изгубила смелост? Четирийсет минути. Или беше размислила? Петдесет минути. Още малко и щяха да изпуснат самолета. И изведнъж, най-неочаквано, тя се появи — изтича сама на тротоара. Спря за момент и се огледа тревожно.

Себ запали и форсира двигателя, но още беше до камиона, когато вторият охранител слезе от мерцедеса и тръгна към дъщерята на шефа си. Шофьорът тъкмо отваряше задната врата, когато Себ спря до колата. Замаха трескаво на Надира, която изтича на улицата, скочи на задната седалка и се вкопчи в него. Охранителят реагира незабавно и се втурна към тях. Себ се мъчеше да набере скорост, когато мъжът се хвърли към него и го накара да завие рязко, като пътничката му едва не излетя. Охранителят се размина на косъм с минаващо такси и се просна по очи на улицата.

Себ бързо се съвзе и изкара мотора на централното платно. Надира продължаваше да се държи здраво за него. Охранителят скочи и ги подгони, но надпреварата беше неравна. След като видя в коя посока зави моторът в края на улицата — четвъртата грешка на Себ — охранителят незабавно смени посоката и се втурна в магазина.

— Къде е телефонът? — изкрещя мисис Гуман на вцепенената служителка, щом чу новината. Преди тя да успее да отговори, управителката, която бе чула врявата, се появи и отведе мисис Гуман в кабинета си. Затвори вратата и остави клиентката си да набере номер, на който рядко звънеше.

— „Гуман Ентърпрайзис“ — каза глас след няколко позвънявания.

— Обажда се мисис Гуман. Свържете ме незабавно със съпруга ми.

— Той е на заседание на борда, мисис Гуман…

— Прекъснете го. Спешно е. — Секретарката се поколеба. — Незабавно, разбрахте ли?

— Кой се обажда? — остро попита следващият глас.

— Зафар. Имаме проблем. Надира избяга с Клифтън.

— Как е възможно?

— Чакаше я с мотор при магазина. Знам само, че са завили наляво в края на улицата.

— Значи са тръгнали към летището. Кажи на шофьора да закара двамата охранители на международния терминал и да чакат нарежданията ми. — Той тресна слушалката и бързо излезе, като остави дванайсетимата слисани директори на заседателната маса. — Разбери кога излита следващият самолет до Лондон — извика на секретарката си, докато пресичаше кабинета. — И по-бързо!

Секретарката вдигна телефона и се обади в летището. След секунди натисна копчето на интеркома, за да се свърже с шефа си.

— Има два полета на „Еър Индия“. Единият е след четирийсет минути, в 12:50, така че не бихте могли да стигнете навреме до летището, а другият…

— … но човек с мотор би могъл — каза Гуман, без да дава повече обяснения. — Свържи ме с дежурния диспечер на летището.

 

 

Гуман крачеше напред-назад в кабинета в очакване да го свържат. Грабна слушалката веднага щом телефонът иззвъня.

— Обажда се Пател от счетоводството, сър. Поискахте да…

— Не сега — каза Гуман. Тресна слушалката и тъкмо се канеше да попита секретарката си защо се бави толкова, когато телефонът иззвъня отново.

— Кой е? — остро попита той, след като вдигна.

— Казвам се Тарик Шах, мистър Гуман. Старши диспечер на летище „Сантакруз“. С какво мога…

— Имам основания да смятам, че мистър Себастиан Клифтън и дъщеря ми Надира имат резервация за полета от 12:50 до Лондон. Проверете незабавно и ми кажете дали вече са се качили на самолета.

— Да ви се обадя ли след малко?

— Не, ще изчакам на линия.

— Ще ми трябват две минути, сър.

Двете минути станаха три и след като вече не бе в състояние да крачи из кабинета с телефон в ръка, Гуман сграбчи ножа за хартия и започна да ръга с него преспапието. Най-сетне гласът каза:

— В списъка не фигурират нито мистър Клифтън, нито дъщеря ви, мистър Гуман, а гишето за заминаващи вече е затворено. Желаете ли да проверя полета от 18:50?

— Не, няма да са на него — каза Гуман и добави: — Ама че умен младеж сте, мистър Клифтън.

— Не ви разбрах? — каза Шах.

— Слушайте внимателно, Шах. Искам да проверите всеки полет от Индия за Лондон тази вечер, независимо от летището, и веднага да ми се обадите.

 

 

Себ и Надира спряха пред терминала за вътрешни линии малко преди един часа и завариха Виджай на тротоара да се оглежда за тях.

— Върнете мотора в гаража, Виджай, после си вървете у дома и останете там до края на деня. Не се връщайте на работа до утре. Разбрахте ли ме?

— Напълно — отвърна Виджай.

Себ му даде ключовете на мотора и още 500 рупии.

— Но вие вече ми дадохте предостатъчно пари, сър.

— Изобщо не са достатъчно — отвърна Себ.

Хвана Надира за ръка и бързо я поведе към терминала и изход 14В, където вече се бяха събрали неколцина пътници. Радваше се, че е направил две репетиции, но въпреки това непрекъснато се озърташе през рамо да види дали някой не ги следва. С малко късмет мутрите на Гуман щяха да се насочат към международния терминал.

Наредиха се на опашката заминаващи за Ню Делхи, но Себ не се почувства в безопасност дори след като стюардесата каза на всички да закопчаят коланите си. Едва след като колелата на самолета се отделиха от земята, той издиша с облекчение.

— Ще бъдем в безопасност едва когато се върнем в Лондон — каза Надира, която още трепереше. — Баща ми няма да се откаже, докато смята, че има и най-малък шанс да ме накара да размисля.

— Това ще е доста трудно, ако сме вече женени.

— Но и двамата знаем, че това няма да е възможно известно време.

— Чувала ли си за Гретна Грийн? — попита Себ, без да пуска ръката й. — Като Вегас, но без игралните домове, така че утре по това време ще бъдеш мисис Клифтън. Поради което довечера вземаме самолет до Глазгоу, а не до Лондон.

— Но дори да го направим, това само ще накара баща ми да си отмъсти по някакъв друг начин.

— Не мисля. Защото щом се върне в Лондон, ще има посещение от индийския посланик мистър Варун Шарма, както и от главния инспектор на Скотланд Ярд.

— Как си уредил това?

— Не съм. Но когато видиш отново вуйчо ми Джайлс, можеш да му благодариш.

 

 

Диспечерът на летището се обади четирийсет минути след като Гуман беше затворил телефона.

— Тази вечер има още пет полета до Лондон, мистър Гуман. Три от Ню Делхи, един от Калкута и един от Бангалор. В списъците на пътниците не фигурират нито мистър Клифтън, нито дъщеря ви. Има обаче полет на Британските авиолинии до Манчестър и друг до Глазгоу от Ню Делхи, като гишетата и за двата са още отворени.

— Хитро, мистър Клифтън, наистина хитро. Само че пропускате едно нещо… Мистър Шах — каза Гуман, — искам да разберете за кой от тези полети са резервирали билети. Щом научите, погрижете се да не се качат на самолета.

— Боя се, че това е невъзможно, мистър Гуман. И двата самолета са британски и няма как да проверя списъците им, освен ако не мога да докажа, че е извършено някакво престъпление.

— Можете да им кажете, че Клифтън се опитва да отвлече дъщеря ми и че ще задържите полета, ако им позволят да се качат в самолета.

— Нямам властта да го направя, мистър Гуман.

— Чуйте ме добре, Шах. Не го ли направите, утре по това време ще сте безработен.

 

 

Самолетът кацна в Ню Делхи. Себ и Надира имаха за убиване почти два часа, преди да вземат следващия полет. Без да губят никакво време, двамата отидоха на международния терминал и се наредиха на опашката на Британските авиолинии.

— Добър ден, сър, с какво мога да ви помогна? — попита служителят.

— Два билета за полета до Глазгоу.

— Разбира се, сър. Първа или икономична класа?

— Първа — каза Себ.

— Икономична — каза Надира.

Хвърлиха жребий. Надира спечели.

— Така ли ще бъде и през останалия ни живот като семейство? — попита Себ.

— На меден месец ли сте? — попита служителят.

— Не — отвърна Себ. — Утре се женим.

— В такъв случай за мен ще е удоволствие да ви запиша в първа класа.

— Благодаря — каза Надира.

— Но първо трябва да видя паспортите ви. — Себастиан му ги подаде. — Имате ли багаж за регистриране?

— Никакъв — каза Себ.

— Отлично. Може ли да получа кредитна карта?

— И за това ли ще хвърляме жребий? — обърна се Себ към Надира.

— Не. Боя се, че ще се ожениш за момиче без зестра.

— Местата ви са 4А и 4В. Самолетът ще излети по разписание, изходът ще бъде отворен след четирийсет минути. Може да се възползвате от чакалнята за първа класа, която е от другата страна на залата.

Себ и Надира се държаха за ръце и нервно гризяха ядки. Изпиха безброй чашки кафе в първокласната чакалня, докато най-сетне не чуха обявата, която очакваха.

— Повикване за полет 009 на Британските авиолинии до Глазгоу. Моля всички пътници да се насочат към изход единайсет.

— Искам да се качим първи — каза Себ, докато излизаха от чакалнята. От самото начало знаеше, че това е единственият несигурен момент, но беше сигурен, че щом се качат на борда, дори мистър Гуман няма да е в състояние да ги свали от британски самолет. Забеляза двама въоръжени полицаи, застанали при изхода. Дали винаги стояха там, или го причакваха? И тогава си спомни полицейската кола при къщата на мистър Гуман, която ги следваше неотлъчно с Виджай. Гуман беше човек с политическо влияние и власт, особено в собствената си страна — така го бе предупредил посланикът.

Себ забави крачка и се огледа в търсене на изход за бягство. Двамата полицаи вече ги гледаха и когато се озоваха само на два метра от бариерата, единият пристъпи напред, сякаш ги беше очаквал.

Себ чу някаква суматоха зад себе си и се обърна да види какво става. Веднага разбра, че е сгрешил и е трябвало да продължи напред. Петата му грешка. Замръзна като хипнотизиран, докато двамата телохранители на Гуман тичаха към него. Как бяха успели да стигнат толкова бързо? Ами да: Гуман имаше частен самолет — още нещо, за което го бе предупредил посланикът. Себ беше изненадан колко спокоен се чувстваше дори когато единият охранител извади пистолет и го насочи право към него.

— Хвърли оръжието и падни на колене! — извика един от полицаите.

Тълпата се пръсна, оставяйки шестимата като на ничия земя. Себ осъзна, че полицаите открай време са били на негова страна. Барингтън срещу Гуман. Единият охранител моментално падна на колене и плъзна пистолета си към полицаите. Другият, който не бе успял да смъкне Надира от мотора, пренебрегна заповедта и остана прав, без да откъсва поглед от жертвата си.

— Дръпни се, мой черен лебед — твърдо каза Себ и избута Надира настрани. — Целта му не си ти.

— Хвърли оръжието и падни на колене, или ще стрелям! — викна единият полицай, който стоеше зад тях.

Но охранителят не свали пистолета и не падна на колене. А дръпна спусъка.

Себ усети как куршумът го удря. Докато политаше назад, Надира изкрещя: „Не!“ и се хвърли между Себ и стрелеца.

Вторият куршум я уби на място.