Джефри Арчър
Иде часът (14)

12.

Граф Фенуик писа на дъщеря си и я призова в Шотландия. Почти кралска заповед.

Вирджиния се ужасяваше от мисълта, че трябва да се изправи пред баща си. Старецът като че ли не се интересуваше какви ги върши тя в Лондон, стига да не се появява в клюкарските колонки и да се придържа в рамките на бюджета си. Но делото за клевета, което беше завела срещу бившата си зълва Ема Клифтън, беше подробно отразено в „Скотсман“, единствения вестник, четен от благородния граф.

Вирджиния пристигна във Фенуик Хол чак след вечеря и незабавно се оттегли в стаята си с надеждата, че баща й ще бъде в по-добро настроение, след като се е наспал. Не беше. Всъщност той не проговори през цялата закуска, каза само: „Чакам те в кабинета си в десет“, сякаш беше някаква провинила се ученичка.

В десет без пет тя стоеше пред вратата на кабинета, но не почука, докато не чу как часовникът отброи точния час. Много добре знаеше, че баща й не търпи някой да подрани или да закъснее. Когато почука, бе възнаградена със заповедническото „Влез!“. Отвори вратата и влезе в стаята, в която се озоваваше само когато е загазила. Остана права от другата страна на бюрото в очакване да бъде поканена да седне. Не беше. Тя не каза нито дума. Децата не бива нито да се виждат, нито да се чуват — това бе една от любимите максими на баща й, което всъщност беше причината двамата почти да не се познават.

Докато го чакаше да започне разговора, Вирджиния се вгледа по-внимателно в него. Той седеше зад бюрото и се мъчеше да запали лулата си. Беше се състарил значително от последната им среща. Бръчките по лицето му бяха станали по-дълбоки. Но въпреки че отдавна бе прехвърлил седемдесетте, сивата му коса си оставаше гъста, а фино подстриганият мустак напомняше на всички, че е от минало поколение. Смокингът на графа бе с тъмнозеления цвят на клана му и той смяташе за добродетел, че рядко напуска границите на клана си. Беше учил в училище „Лорето“ в Единбург, преди да влезе в „Сейнт Ендрюс“. Не университета, а голф клуба. На изборите гласуваше за консерваторите не заради убежденията си, а защото смяташе торите за по-малкото зло. Но тъй като неговият представител в парламента бе сър Алек Дъглас-Хоум, той не беше без влияние. Рядко се появяваше в Камарата на лордовете — само когато се налагаше да се гласува за нещо, което засяга пряко доходите му.

След като най-сетне запали лулата си и изпуфтя няколко пъти, той с неохота се обърна към единствената си дъщеря, която смяташе за един от малкото провали в живота си. Графът винеше жена си, че е разглезила детето в ранните му години. Графинята предпочиташе моркова пред пръчката, така че на осемнайсетгодишна възраст Вирджиния знаеше къде са магазините на „Картие“, но не и къде е пазарът за зеленчуци.

— Като за начало нека попитам, Вирджиния — каза графът, като пускаше облачета дим, — успя ли най-сетне да уредиш всички разноски покрай безразсъдното обвинение в клевета?

— Да, татко. Но се наложи да продам всичките си акции в „Барингтън“, за да го направя.

— Напълно заслужено, направо поетично — отбеляза графът и древната му лула отново пусна облаче. — Изобщо не биваше да допускаш да се стига до съд, след като сър Едуард ти е посочил, че шансовете ти са в най-добрия случай петдесет на петдесет.

— Но делото ми беше в кърпа вързано, докато Фишър не написа онова писмо.

— Още един пример за липсата ти на преценка — рязко рече графът. — На Фишър открай време не можеше да се вярва и изобщо не трябваше да се забъркваш с него.

— Но той беше майор в армията.

— Чин, който получаваш само когато горе решат, че е време да се пенсионираш.

— И депутат.

— Ползващ се с доверие, с което се ползват търговците на стари коли и крадците на говеда. — Вирджиния предпочете да премълчи в битката, която знаеше, че няма да спечели. — Моля те, Вирджиния, увери ме, че не си се забъркала с други нехранимайковци.

Тя си помисли за Дезмънд Мелър, Ейдриън Слоун и Джим Нолс. Знаеше, че баща й дори не би ги погледнал.

— Не, татко, взех си поука и вече няма да ти причинявам неприятности.

— Радвам се да го чуя.

— Но трябва да призная, че е доста трудно да се живее в Лондон само с две хиляди паунда месечно.

— Тогава се върни да живееш в Кинрос, където човек може да живее доста сносно с две хиляди годишно.

Вирджиния много добре знаеше, че това е последното, което би поискал баща й, така че реши да рискува.

— Всъщност се надявах, че ще вдигнеш издръжката ми на три хиляди месечно.

— Изобщо не е трябвало да таиш надежди — незабавно отвърна той. — Всъщност след последните ти щуротии си мислех да ти я орежа наполовина.

— Но ако го направиш, как изобщо ще мога да оцелея? — Тя се запита дали не е момент да избухне в сълзи.

— Можеше да се държиш като всички останали и да се научиш да живееш според средствата си.

— Но приятелите ми очакват…

— В такъв случай си намерила неправилните приятели. Може би е време да се запознаеш с реалния свят.

— Какво намекваш, татко?

— Като начало можеш да освободиш иконома и прислужника, които според мен са ненужно скъпи, след което да се преместиш в по-малък апартамент. — Вирджиния го изгледа шокирано. — И можеш дори да си потърсиш работа. — Вирджиния избухна в сълзи. — Макар че като се замисля, това ще е безсмислено, тъй като не те бива за нищо, освен да харчиш чужди пари.

— Но, татко — каза Вирджиния и избърса една сълза, — още хиляда месечно биха решили всичките ми проблеми.

— Но не и моите — каза графът. — Така че можеш да започнеш новия си режим, като вземеш автобуса до гарата и се върнеш в Лондон. Във втора класа.

Вирджиния никога не беше стъпвала във вагон втора класа и въпреки съвета на баща си нямаше намерение да го прави. Все пак през дългото пътуване обратно до Кингс Крос помисли сериозно върху положението си и възможностите, които й оставаха, ако не искаше да изчерпи напълно търпението на стареца.

Вече беше заела малки суми от неколцина приятели и познати и някои от тях започваха да я притискат да им върне парите, докато други, изглежда, се бяха примирили с факта, че не смята това за заем, а по-скоро за подарък.

Може би можеше да се научи да живее без иконом и готвач, да посещава „Питър Джоунс“ по-често от „Хародс“ и дори понякога да избира автобуса пред таксито. За нищо на света обаче нямаше да се съгласи да пътува в метрото. Никога не слизаше под земята, освен ако не посещаваше „Анабелс“. Седмичният час във фризьорския салон не можеше да се подлага на обсъждане, а идеята за бяло вино вместо шампанско бе немислима. И дума не можеше да става да се откаже от ложата си в „Албърт Хол“ и от запазеното си място в Уимбълдън. Беше научила от Бофи Бриджуотър, че някои от приятелите му отдават своите под наем, когато не ги използват. Толкова вулгарно, макар че трябваше да признае, че би било малко по-добре, отколкото да ги изгуби напълно.

Беше забелязала обаче, че напоследък в пощенската й кутия се озовават все повече кафяви пликове. Вирджиния просто ги оставяше неотворени с напразната надежда, че ще изчезнат, макар всъщност често да биваха последвани от писмено предупреждение за запор, ако сметките не бъдат изплатени в двуседмичен срок. И сякаш това не беше достатъчно — тази сутрин бе отворила писмо от банкера си, който настояваше да се види с нея веднага щом й бъде удобно.

Вирджиния никога не се бе срещала с банкер и определено не й беше удобно, но когато се върна на Кадоган Гардънс и отвори вратата, откри, че кафявите пликове вече са повече от белите. Тя събра писмата, отнесе ги в салона и ги раздели на две купчини.

Пусна в кошчето втора молба за спешна среща с банкера и насочи вниманието си към белите пликове. Няколко покани от приятели за уикенд в провинцията, но неотдавна бе продала малкия си автомобил и не разполагаше с транспорт. Балове, на които не можеше да си позволи да я виждат втори път с една и съща рокля. Аскот, Уимбълдън, както и градинското парти в Бъкингамския дворец. Но най-силно я заинтригува поканата на Бофи Бриджуотър, изписана с релефни букви.

По мнението на баща й Бофи беше прахосване на пространство. Той обаче имаше качеството да е най-млад син на виконт, което му позволяваше да се движи с хора, които с радост плащаха сметките. Вирджиния прочете съпътстващото поканата писмо. Бофи я канеше на обяд в „Харис Бар“ (което със сигурност означаваше, че няма да плаща той) заедно със стария му приятел от Америка (с когото сигурно се бяха запознали съвсем неотдавна) Сайръс Д. Грант III, който за пръв път посещавал Лондон и нямал представа от града.

— Сайръс Д. Грант III — повтори тя.

Къде беше попадала на това име? А, да, Уилям Хики. Взе вчерашния брой на „Дейли Експрес“ и отвори на клюкарската страница с вещината на комарджия, отварящ страницата с конните залагания.

„Сайръс Д. Грант III ще посети Лондон това лято за сезона — информира я Хики. — И по-точно да гледа участието на кобилата си Нобъл Конкуест в надбягванията на крал Джордж VI и кралица Елизабет в Аскот. Ще долети в Лондон със собствения си самолет и ще отседне в Нелсъновия апартамент в «Риц». Списание «Форбс» сочи Грант като двайсет и осмия по богатство в Америка.“ Мултимилионер (на Вирджиния й харесваше думата „мулти“), спечелил богатството си от консервната промишленост (думата „промишленост“ не й харесваше). По-нататък Хики казваше, че „Вог“ го описва като един от най-търсените ергени на планетата. „Но на колко си години?“ — помисли си Вирджиния, докато изучаваше снимката на магната под материала. Доколкото можеше да прецени, на четирийсет и пет, да се надява на петдесет. И макар да не можеше да се нарече красив и дори представителен, числото 28 се загнезди в ума й.

Вирджиния пусна на Бофи ръчно написана картичка, че приема любезната му покана, и добави, че с нетърпение очаквала да се запознае със Сайръс Д. Грант III. Дали щяло да е възможно да седне до него?

— Позвънихте ли, милейди? — каза икономът.

— Да, Мортън. Със съжаление трябва да кажа, че съм оставена без избор и съм принудена да те освободя в края на месеца. — Мортън не изглеждаше изненадан, тъй като не беше получавал възнаграждение за последните три месеца. — Разбира се, ще ти дам отлични препоръки, така че не би трябвало да ти е трудно да си намериш друга работа.

— Благодаря, милейди, защото трябва да призная, че времената не са от най-леките.

— Не съм сигурна, че разбирам, Мортън.

— Мисис Мортън отново очаква дете.

— Но ти миналата година ми каза, че смяташ три деца за повече от достатъчни.

— И все още смятам, милейди, но да кажем, че това не беше планирано.

— Човек трябва да организира по-внимателно живота си, Мортън, и да се научи да живее според средствата си.

— Напълно споделям мнението ви, милейди.

Вирджиния не можеше да отлага срещата с банкера, след като смутената фризьорка от „Мейфеър“ й върна отхвърлен чек.

— Чиновническа грешка — увери я Вирджиния и веднага написа друг чек. Но след като излезе от салона, спря такси и каза на шофьора да я откара до „Коутс“ на Странд.

Мистър Феърбръдър стана, когато лейди Вирджиния влезе в кабинета му без предварително обаждане.

— Несъмнено имате просто обяснение за това? — каза тя и сложи на бюрото му отхвърления чек с щампа „ОБЪРНЕТЕ СЕ КЪМ ИЗДАТЕЛЯ“.

— Боя се, милейди, че доста надхвърлихте лимита на уговорения овърдрафт — каза Феърбръдър, без да коментира факта, че нямат уговорена среща. — Писах ви няколко пъти с молба да се срещнем и да обсъдим положението, но явно сте били много заета.

— А аз си мислех, че щом семейството ми използва услугите на „Коутс“ вече повече от двеста години, може да ми се отпусне малко по-голям лимит.

— Направихме всичко, което смятаме за възможно предвид обстоятелствата — каза Феърбръдър, — но тъй като предстоят няколко други трансакции, боя се, че ни оставихте без избор.

— В такъв случай вие ме оставяте без друг избор освен да преместя сметката си в по-цивилизовано учреждение.

— Както желаете, милейди. И може би предвид натоварения ви график ще бъдете така добра да ни кажете в коя банка да прехвърлим овърдрафта ви. Боя се, че междувременно няма да сме в състояние да осребряваме чековете ви, докато не получим месечното плащане от Негово Сиятелство.

— Какъв късмет — каза Вирджиния. — Неотдавна посетих баща си в Шотландия и той се съгласи да вдигне издръжката ми на три хиляди паунда месечно.

— Това наистина е добра новина, милейди, която несъмнено ще облекчи сегашния ви временен проблем. Следва обаче да посоча, че след въпросната среща с баща ви Негово Сиятелство уведоми писмено банката, че вече не е склонен да гарантира овърдрафта ви. И не спомена за никакво повишаване на месечната ви издръжка.