Синтия Д’Апри Суини
Гнездото (9)

Седма глава

Когато Лео пристигна в „Ойстър Бар“, направи някаква магия с киселия салонен управител. За минути децата Плъм бяха настанени и несъзнателно подредени около покривката на червени квадратчета по реда на раждането си: Лео, Джак, Беа, Мелъди. Свалиха палта и шапки и попрекалиха с поръчването на „само вода и кафе“. Лео се извини за закъснението си и обясни как е отседнал при приятел в Бруклин („Стефани!“, осъзна Беа) и как се бе качил на грешния влак, след което се наложило да се връща. Изговориха се задължителните приказки колко пренаселен и скъп е станал Бруклин, как и без това е невъзможно да разчиташ на метрото през уикенда и, е, времето определено не помага с нищо, сняг през октомври! След това всички потънаха в неловко мълчание — с изключение на Лео, който имаше безкрайно спокоен вид, докато преценяваше брат си и сестрите си, гледащи към него с неудобство.

Тримата се чудеха как успяваше, как винаги успяваше да е невъзмутим, докато изправяше всички други на нокти, как дори в този момент, на този обяд, където беше редно да е засрамен, разголен и равновесието на силите можеше — трябваше — да се измени не в негова полза, Лео все още управляваше вниманието им и излъчваше сила. Дори сега те почтително чакаха, надяваха се, че той ще проговори пръв.

Но Лео просто си седеше, наблюдаваше ги любопитно и внимателно.

— Радвам се да те видя — започна Беа накрая. — Изглеждаш добре. Здрав. — Тонът й на привързаност накара раменете на Джак и лицето на Мелъди да се отпуснат.

Лео се усмихна.

— Щастлив съм да ви видя всичките. Наистина.

Мелъди усети, че се изчервява. Засрамена, тя прикри бузите си с длани.

— Предполагам, че трябва да караме по същество — продължи Лео. В таксито от Сентръл Парк насам бе решил да се изправи лице в лице с неприятното положение. Осъзна, донякъде изненадващо, че се бе замислял безкрайно малко за този момент по време на дългите седмици в „Бриджис“. Беше толкова фокусиран върху Виктория и разтрогването на брака им, че бе пропуснал да обмисли последствията от действията на Франси. За да сме честни, той и не бе разбирал действията й напълно допреди две седмици. Когато Джордж първо му съобщи, че майка му финансира плащането на Родригес, у Лео се появи ефимерната надежда, че тя използва собствените си — или на Харолд — значителни ресурси. Уви. — Знам, че искате да говорим за Гнездото — добави той, доволен да види изненадата на лицата им от директния му подход. — Така че, първо, искам да кажа благодаря ви. Знам, че не сте били длъжни да се съгласявате с плана на Франси, и съм ви благодарен.

Беа погледна към Мелъди и Джак, които едновременно се размърдаха на местата си; всички изглеждаха объркани и смутени.

— Какво? — попита Лео, мозъкът му обработваше случващото се със закъснение.

— Ние нямахме никакъв избор — обясни Джак.

— Не знаехме нищо за това, докато вече не беше свършено — допълни Мелъди.

— Наистина ли? — Лео се обърна към Беа. Тя кимна.

Аха. Той се облегна назад и огледа масата. Разбира се. Смъмри се наум за това малко недоразумение, докато за кратко изпита вълна на въодушевление, задето Франси бе действала толкова решително и странно в негова полза. Но после бързо осъзна, че и тук греши. Тя не се бе притекла в негова помощ; без съмнение бе спасила себе си… и Харолд. Лео можеше да го чуе сега, гъгнивия му глас, който не спира да говори какво става „из целия Ийст Енд“.

Беа внимателно гледаше как Лео попива новата информация.

— Опитах да ти се обадя — каза тя. — Много пъти.

— Добре — отвърна той. — Хубаво. — Това усложняваше нещата.

Когато Лео и Виктория се сгодиха, скоро след като той продаде „Скрито-покрито“ и „излезе в отпуск“ (както сам смяташе) и след като тя отказа да подпише предбрачен договор, Лео си бе открил офшорна сметка при едно от ходенията им да се гмуркат на Каймановите острови. Беше действал импулсивно, докато тя пазаруваше. Сметката бе съвсем законна и въпреки че бе планирал да каже на Виктория за съществуването й, не го направи. Мислеше за тези пари като за малка застраховка, един вид лична пенсия, може би начин да държи парите си защитени в случай на бурни дни. Когато бракът му започна да запада, той взе да допълва сметката. Една добра страна на прахосническия начин, по който той и Виктория харчеха пари, беше, че тя спря да забелязва къде потъваха те. Няколко хиляди тук, няколко там; през годините се натрупаха. Лео мислеше за сметката през цялото време, както и за деня, в който щеше да я източи и да си тръгне. Това, което го бе задържало да не го стори преди години, бе надеждата, че Виктория първа ще се умори от него, ще се влюби в някого другиго и ще го остави, така че той да успее да избегне финансово съсипващ развод. Когато стана ясно, че тя никога не би го направила (защо не се ожени за някоя също толкова красива, но не толкова пресметлива?), Лео се отдаде напълно на по-развратните аспекти от живота. Не съжаляваше да види как се топят сумите в общите им сметки. Затова, макар че катастрофата беше унизително и злополучно събитие, тя също така — по странен начин — го освободи от живота, от който толкова отчаяно искаше да избяга. Месеци наред бе очаквал, че адвокатите на Виктория ще намерят и триумфално ще разкрият сметката му, но това така и не се случи. Имаше скътани близо два милиона долара, почти точно толкова, колкото дължеше за Гнездото. Никога не бе докосвал и цент от спестовната сметка с ниска лихва; беше непокътната. Ликвидна. Ако напълнеше отново фонда, за да плати на брат си и сестрите си, неговите два милиона щяха да бъдат разделени на четири. Тази математика никак не беше в негова полза.

— Иска ми се да имах парите някъде скрити и да можех да ви напиша чек — въздъхна той. Сложи ръцете си на масата и се наведе напред, като погледна всеки един право в очите. Не бе въртял фирма всички тези години, без да научи изкуството на бързите преизчисления, без да научи как да се представя пред хората. Повече от всичко се налагаше да печели време. — Но ги нямам. Ще ми трябва малко време.

— Колко време? — обади се Мелъди, може би прекалено бързо.

— Иска ми се да имах отговор на този въпрос — отвърна брат й така, сякаш да знае отговора, бе най-съкровеното му желание на земята. — Но ви обещавам следното: незабавно ще започна работа — и то здраво — за да възстановя парите. Вече имам определени идеи. Започнах да звъня тук-там.

— Какъв е планът? — попита Джак. Искаше подробности. — Има ли начин да заемеш парите, които ни дължиш? Да ни ги изплатиш и да дължиш на някого другиго?

— Напълно възможно е — кимна Лео с пълното съзнание, че шансът му да накара когото и да е да му заеме пари, в момента е нулев. — Доста неща са възможни.

— Какво друго например? — продължи Джак.

Лео поклати глава.

— Не искам да говоря с „ами ако“ и „може би“.

— Мислиш ли, че ще разполагаш с парите — или поне с част от тях — когато се очакваше да ги получим? — включи се Мелъди.

— През март? — запита Лео.

— Февруари. Рожденият ми ден е през февруари — отговори тя, паникьосана, че разговорът щеше да се изпълни с възмущение.

— Аз съм през март — додаде Беа.

— Правилно. — Лео изтрополи някакъв ритъм с кутре и палец по масата. Изглеждаше, сякаш решава сложно уравнение наум. Всички чакаха. — Какво ще кажете за това? — проговори накрая. — Дайте ми три месеца.

— За да ни се изплатиш? — уточни Джак.

— Не, но за да измисля план. Сигурен план. Не вярвам да ми трябват три месеца, но знаете колко е трудно финансирането в днешно време. — Той насочи последния си коментар към Джак. — Ти си собственик на бизнес. — Джак кимна тържествено в знак на съгласие. Беа потисна желанието си да извърти очи. Лео. Наистина беше пълен кретен. — И имайте предвид празниците, когато е трудно да докопаш някого. Мисля, че ми трябват три месеца, за да имам варианти — каза той. — В най-добрия случай повече от един вариант, в който вие ще си получите парите по най-бързия начин. Не обещавам за февруари, но обещавам, че ще работя така, както никога досега, за да се опитам да оправя нещата. — Лео отново огледа присъстващите на масата. — Моля ви да ми се доверите.