Синтия Д’Апри Суини
Гнездото (42)

Четирийсета глава

Беше един ден преди Деня на майката^[1] и Стефани все още си носеше якето без ръкави. Май в Ню Йорк бе променлив. В петък не се нуждаеше от никаква връхна дреха, но съботата осъмна мъглива и студена, по-скоро есенен ден, отколкото пролетен. И все пак имаше купища розов, виолетов и син латирус на фермерския пазар и тя разточително си купи четири букета. Щеше да ги разпръсне из къщата и замайващият им аромат щеше да се просмуче във всяка стая.

Вини и Матилда щяха да дойдат в дома й за обяд. В деня, в който бе вдигнала телефона на Лео, бързо бе приключила разговора с Матилда, като каза, че Лео е „излязъл“. Не забрави за обаждането — или за горкото момиче, намирало се в колата с Лео — но имаше толкова много други неща, с които да се бори; седмици по-късно се бе обадила тя, по-скоро от чувство за дълг, отколкото от нещо друго.

Стефани знаеше, че не е отговорна за кашата на Лео, но докато Матилда нервно и донякъде несвързано обясняваше защо се обажда, тя осъзна, че може да е в състояние да помогне. Една от любимите й клиентки, Оливия Ръсел, беше изключително успешна журналистка, писала обстойно за изкуствените крайници, особено за предизвикателствата, пред които бяха изправени ветераните от Войната в Персийския залив. Самата Оливия бе изгубила единия си крак, когато била млада. Тя познаваше всички, умееше да работи с всяка програма и сега ръководеше организация с нестопанска цел, която помагаше на хората с ампутиран крайник да се справят със скъпия и сложен свят на протезите. Стефани предложи да организира запознанство между двете жени. Матилда попита дали може да доведе приятеля си Вини. Така че всички те идваха за обяд: Вини, Матилда и Оливия, която вече се бе съгласила да помогне на Матилда като услуга към Стефани. След това работата на Стефани щеше да е свършена.

— Честит Ден на майката — каза фермерът, който прибра парите й. Поне тя предположи, че е фермер; беше мърляв и вече изгорял на слънцето. Пръстите му бяха дебели, къси и изцапани с пръст и носеше светлосиня бейзболна шапка, на която отпред пишеше „Ферма Шепърд Органик“ с оранжеви букви. На Стефани й отне близо минута да осъзнае, че се обръща към нея.

— О, благодаря — отвърна. Със своя ръст носеше бременността добре, но в шестия месец изпъкналостта беше видима, не можеше да се сбърка с друго.

— Имате ли и други деца у дома?

— Не. Първо и последно — каза тя, използвайки онзи емоционално неутрален тон, за който бе научила, че обичайно слага край на бебешкия разговор, и премести торбите с пресни картофи, аспержи и ягоди в сгъвката на единия си лакът, за да може да носи жизнерадостните цветя в една ръка като някоя пролетна булка.

— Да, всички така казват — ухили се фермерът насреща й. — След това децата започват да ходят и да приказват. Скоро вече няма да ви седи в скута и преди да се усетите — той направи жест към корема й, — ще готвите втори номер.

— Хммм — издаде уклончив звук Стефани, протегнала длан напред в очакване на рестото.

Беше слушала бременните си приятелки да се оплакват с години от посегателствата, които предизвикваше изпъкналият корем, как дори в Ню Йорк — където можеше да стоиш на сантиметри от лицето на някого в метрото, уверен в неписаното, но универсално споразумение, че никой (нормален) няма да те заговори, никога — когато си бременна, можеш да очакваш всичко.

„Момче или момиче? Първо? Кога е терминът?“. Стефани винаги чуваше „Кога е терминът?“ като „Какво правиш?“^[2]. Винаги. Така че бе подготвена за досадните въпроси, но това, което намираше за най-вбесяващо, бе как всички имаха нужда да говорят не само за бебето, което носеше, но също така и за непланираните й, нежелани бъдещи деца. Беше толкова странно. Сякаш да искаш само едно дете, вече подкопаваше майчинството, което дори не бе официално започнало. Сякаш тези непознати имаха някакъв интерес към процеса. Сякаш да имаш едно дете, бе някакъв половинчат жест, почасов ангажимент. (О, те просто завиждат — махна с ръка Пилар, майка на изумително чаровен и начетен деветгодишен син. — Искат да се уверят, че отново ще си паднеш на задника веднага щом почнеш да спиш през цялата нощ. Нещастието обича да си има компания, мила.)

— Е, знаете ли пола? — попита фермерът, докато отброяваше рестото.

— Момиче.

— Имате си име.

— Да — каза тя и леко се усмихна. — Но то си е моя тайна.

Бе се научила да си мълчи за имената по трудния начин. Когато започна да споменава имена, които обмисляше, преди очевидното да й хрумне, всички изказваха мнения, базирани на толкова лична и субективна логика, че беше безкрайно странно: „Първата ми жена се казваше Хана и бе една студенокръвна кучка“, „В класа на дъщеря ми има четири момичета на име Шарлът“, „Наташа е някак като от Студената война, нали?“.

На Стефани също така й се струваше, че като толкова други неща, свързани с родителството, даването на имена се бе превърнало в спорт. Някакъв човек в родилния курс не можеше да спре да говори за файла си с бебешки имена.

— Имаме три приоритета — обясни той на отегчената Стефани и на смаяната инструкторка по раждане (тя бе виждала всичко). — Името трябва да е уникално, трябва да отразява етническото минало на мен и жена ми — малко британско, малко еврейско… и — мъжът направи пауза за по-голям ефект — трябва да е благозвучно. Да гали ухото.

— Знам какво означава „благозвучно“ — обади се Стефани.

— София е типът име, към което се стремим — добави жена му с подрязания си Би Би Си акцент, — но е твърде популярно напоследък.

— Популярно е, защото е хубаво — каза Стефани. — Класическо старомодно име.

— Твърде популярно, опасявам се, а класическото се налага като модерна тенденция — обясни жената, като положи съчувствена длан върху ръката на Стефани, която очевидно смяташе за нещастна и неинформирана.

— Освен горните три приоритета — продължи съпругът, — имаме и допълнителни критерии. — Той започна да отмята нещата на пръсти. — Какво става, когато напишеш името в „Гугъл“? Колко срички? Лесно ли е да го разбереш по телефона? Лесно ли е да се напише на клавиатура?

Последното вече й дойде в повече; Стефани избухна в смях. Оттогава хората от онази двойка не бяха разговаряли с нея.

— Успех — пожела й фермерът и й помаха, докато се отдалечаваше. — Това ще ви бъде последният тих Ден на майката за дълго време напред. Оставете съпруга си да ви поглези.

И още нещо, което изненада Стефани, макар да предполагаше, че не бива да я учудва. Всички предполагаха, че понеже беше бременна, също така бе и омъжена. Та тя живееше в Ню Йорк, за бога! И не просто в Ню Йорк, в Бруклин! Не беше първата четирийсет и нещо годишна жена, която да отглежда дете сама, но дори и да имаше някой с нея, кой казваше, че е омъжена? Кой казваше, че този някой не беше друга жена? Не само бе обидена от почти единодушната липса на оригиналност във всеобщите предположения, но беше и неспокойна, защото знаеше, че някой ден дъщеря й щеше да се натъкне на същата безцеремонна логика по отношение на своя баща, който… е, кой знаеше каква е историята с баща й, каква можеше да е станала, докато детето порасне достатъчно, че да пита.

Стефани разпредели пазарските торби, така че раменете и ръцете й да са еднакво натоварени, и тръгна към къщи. Слава богу, от парка към дома й беше надолнище. Чувстваше краката си силни, но центърът на тежестта й се преместваше и кръстът я болеше, ако ходеше твърде дълго, натоварена с нещо. Трябваше да си вземе една от онези колички за пазаруване с колелца, но и бездруго скоро щеше да бута бебешка количка.

Стефани още бе ядосана заради съпружеския коментар на фермера. В това да гледа дете сама, нямаше нищо, което да я затруднява, освен какво да казва на хората за Лео — дали да им казва за Лео. Най-близките й приятели и колеги бяха наясно. Всички знаеха за Лео и миналото им, как за кратко отново се бе появил в картинката и че тя е била изненадана, но щастлива да разбере, че е бременна и че вече отново си е тръгнал.

Беше по-трудно с далечните познати или любопитните и нахални непознати. Успяваше да спре част от тях само с едно любезно: „Самотна майка съм“. Но за мнозина това не бе достатъчно. Трябваше да измисли нещо достатъчно специфично, че да затваря устата на всички, но не толкова интригуващо, че да поражда въпроси.

Също така мразеше погледите на съжаление, които придружаваха умишлено веселото й уточнение, че ще отглежда детето сама. Съжалението, насочено към нея, бе толкова абсурдно чувство, защото тя се чувстваше единствено късметлийка. Късметлийка да има бебе, късметлийка да сформира бавни, но обнадеждаващи връзки с роднините на Лео и техните семейства, което правеше специално за дъщеря си, за да може някой ден да познава голямото си семейство.

Стефани беше единственото дете на майка вдовица, която бе починала преди години. Обичаше детството си и вдетинената си, достъпна, умна и забавна майка. Единственото й съжаление, че не се е родила по-рано, беше затова че майка й вече я нямаше, а щеше да бъде невероятна баба. Но и Стефани бе самотна понякога като малка, така че се надяваше семейство Плъм да приемат нея и детето й, а до момента те го правеха.

Ако трябваше да е съвсем откровена със себе си, тя знаеше, че конкретната форма, която щеше да придобие нейното семейство, бе тази, която тя самата предпочиташе, защото я познаваше. Ако трябваше да е педантично честна, една от причините да не е родила дете досега, беше, че да има баща в картинката, бе частта, с която не знаеше какво да прави. Това всъщност не беше нещо, което да й бе липсвало. Майка й, братовчедите й и летата във Върмонт с любимия й чичо задоволяваха копнежа й за семейство. Посред нощ, в тъмното, където никой не можеше да види доволната усмивка на лицето й, с ръка върху растящия си корем Стефани съзнаваше, че макар това бебе да не беше създадено умишлено (не беше, Лео се бе появил на нейния праг), в нощта на снежната буря не бе настояла за презерватив — нещо, което съвсем буквално никога дотогава не бе правила, не и по време на най-пияната свалка, не и посред най-спонтанния еротичен момент.

Не беше планирала бременността (не беше), но и не я бе предотвратила и ако трябваше да бъде брутално откровена, късно през нощта в усамотението на собствената си стая, нейната стая, с ръка на корема, който леко се повдигаше и спускаше от вълнообразните движения на нейното въртящо се, ритащо и хълцащо бебе, докато слушаше тишината в скърцащата си къща, под завивката, подредена точно така, както на нея й харесваше, можеше да признае истината за нощта на бурята: че бе допуснала да се отвори малка пролука за възможността да получи нещо, което беше от Лео, но не беше Лео. И че така й харесваше.

— Държиш се по-скоро като мъж, отколкото като жена — каза й Уил Пек един ден, когато бяха заедно и тя предположи, че той може би ще иска да спи в собствения си дом малко по-често. Уил не беше фен на привързаността й към усамотението. Тя предполагаше, че думите му бяха верни донякъде. Въпреки че изобщо не се връзваше на стереотипа, че жените са по-нуждаещите се. Изглеждаше й грешно. Разбира се, имаше жени, които бяха абсолютно настървени да се омъжат, но мъжете бяха също толкова зле, щом веднъж решаха, че е време да се обвържат. Не бяха ли точно разведените или овдовелите мъже, които винаги се женеха повторно моментално, тези, които трябваше да бъдат обгрижвани? Не бяха ли точно по-възрастните жени тези, които преоткриваха живота си наново сами? От всичките й приятели, чиито бракове се бяха разтрогнали — а до момента те не бяха никак малко — обичайно жената бе тази, която имаше куража да се отдръпне от нещо провалено. Мъжете се държаха като удавници за сламка.

„Ще трябва да разгонваш разведените татковци от Бруклин с пръчка“, бе я предупредила Пилар. Това беше последното, от което се нуждаеше! Мъж със собствени деца. Бе излизала и зарязвала няколко разведени мъже, за които предполагаше, че основно търсят да имат някой през уикендите; някой, който да им помага с децата. Не я очароваха особено онези мъже, които наричаше обобщено „бащите“. Трябваше да признае обаче, че имаше нещо обаятелно и дори малко секси в мъж, който непохватно се опитва да хване къдриците на дъщеря си с шнола или да сплете плитка.

Когато стигна до пресечката си, видя Томи О’Туул, който седеше на стъпалата. О, добре. Той щеше да настоява да пренесе покупките й по стълбите и до кухнята й и Стефани с радост щеше да му позволи. Помаха; нямаше да откаже малко помощ и с пренасянето на торбите до жилището. Но Томи не гледаше към нея; гледаше към една двойка, която идваше от другата посока. Жената беше с патерици и — по дяволите — трябваше да е Матилда. А човекът до нея сигурно бе Вини. Бяха подранили. Е, хубаво, щеше да ги впрегне да нарежат зеленчуците. А Вини сигурно можеше да пренесе някоя и друга торба.