Синтия Д’Апри Суини
Гнездото (15)

Тринайсета глава

След като видяха Лео в парка, на Нора й отне три седмици да убеди Луиза да излязат отново навън. Това бе денят, в който Симон забеляза, че си тръгват, и попита дали може да се присъедини към тях.

— Мисля, че ви видях преди няколко седмици да се чупите от този кръг на ада — каза тя, като спря на стъпалата пред сградата да си запали цигара. — Живея наблизо. Искате ли да отидем в моя апартамент?

През следващите седмици, когато се случеше да пропуснат някой час, Симон идваше с тях и напълно превзе седмичните им екскурзии. Беше зима и единственото нещо, което Нора и Луиза правеха, бе да ходят в Американския природонаучен музей, понеже Симон имаше семейна членска карта и можеше да го посещава безплатно, или висяха в апартамента на Симон, който винаги бе празен, тъй като и двамата й родители бяха адвокати и почти винаги ходеха на работа в събота. На Луиза й беше писнало. Не й бе писнало само от измамата — сигурна беше, че е въпрос на време да ги хванат, и тогава какво? Писнало й бе от апартамента на Симон и дори от музея — място, което по-рано обичаше, защото беше една от специалните дестинации на семейството им, едно от малкото одобрени от Мелъди пътешествия до Ню Йорк, и онова, което й се бе струвало блестящо и екзотично през детството им — стаи с акули и динозаври, витрини със скъпоценни камъни, живи пеперуди! — беше притъпено през последните няколко месеца, опетнено от твърде близкото им познанство, от чувството за вина и от скуката.

А ето я и Симон — красивото афроамериканско момиче, което винаги седеше на първия ред и свършваше задачите си преди всички, след което обикаляше из стаята и предлагаше помощта си на тези, които я искаха. И на Симон й оставаше една година до колежа, а Луиза бе дочула преподавателката да казва, че тя сигурно би могла да вземе изпита с отличен без много усилия. „Сигурно“, бе потвърдила Симон със свиване на рамене. Нещо в нея изнервяше Луиза. Изглеждаше толкова по-голяма от тях двете с Нора. Предполагаше, че беше просто защото Симон бе израснала в Манхатън и бе по-смела и по-опитна. И свободно изразяваше мнението си за Нора и Луиза по доста смущаващ начин.

Всяка събота, в началото на разходката им, оценяваше Нора и Луиза, като ги оглеждаше от горе до долу и споделяше възгледите си за всяка част от облеклото и аксесоарите им: не, да, боже, не, не, не, това всъщност е хубаво, моля те, не носи това отново. Когато се смееше, отмяташе глава назад и прихваше — беше толкова шумна, че хората се обръщаха и зяпаха. Пушеше. Слагаше си яркооранжево червило, без дори да се погледне в огледало, като почистваше с кутрето си вдлъбнатината на горната устна и ъгълчетата на устата си, за да е сигурна, че е идеално.

— Това е моят запазен цвят — бе им казала, като затваряше гилзата на червилото и го прибираше в задния си джоб. — Чернокожите жени могат да носят такива нюанси. Вие двете дори не си го помисляйте. — В онзи ден дългите й плитки бяха вдигнати на главата й в навит кок, като добавяха сантиметри към вече внушителната й височина и издължаваха лицето й, което можеше да е сдържано или любопитно според настроението й. Обличаше се с прилепнали тениски, направени от някакъв вид прозрачна памучна материя, който не оставяше нищо над кръста на въображението. Сутиените й — от онези с излятата чашка, направени да увеличават бюста — бяха с ярки цветове, с дантели и ясно се виждаха под всичко, което носеше. Мелъди все още ходеше на пазар за повечето неща на Нора и Луиза и им купуваше трайно бельо от разни разпродажби, което понякога бе на ръба на сладкото — с картинки на кученца, чантички или мидички — но никога дори не се доближаваше до сексапилното.

От време на време Симон посочваше нещо, което някоя от тях носеше, и обявяваше: „Това е очарователно“, без да го казва като комплимент. Доколкото Луиза можеше да го разшифрова, „очарователно“ в речника на Симон означаваше нещо между глупаво и натруфено. Симон бе и ужасно критична към всичко, което беше — любимата й обида — „популярно“, яркооранжевата й уста извърташе думата, за да я направи обидна. Ако Симон харесваше нещо, то беше „стегнато“, което нямаше никакъв смисъл за Луиза.

— Не трябва ли „стегнато“ да е отрицателно? — попита тя Нора. — Като „неудобно“, „ограничено“, „тясно“. Като „тези стари панталони са стегнати“?

— Не всичко е от думите за изпита — отвърна Нора провлачено, както Луиза никога не я бе чувала да говори досега. Звучеше досущ като Симон. Според Симон много от любимите на близначките песни, телевизионни предавания или филми бяха „популярни“. И ето как нещата, на които Нора и Луиза се бяха наслаждавали, се оказаха омърсени — поне за едната от тях.

Луиза седеше върху линолеума на пода в музея с бележника си за рисуване почти от час и кракът, който бе свила под себе си, бе започнал да изтръпва. Изправи се тромаво и се опита с потропване да възвърне чувствителността на бедрото и дупето си, които пулсираха неприятно. Закуцука напред-назад под знака на входа на малкия коридор, където рисуваше: зала „Ленард К. Санфорд“: Северноамерикански птици. Обичаше тази част от музея по много причини. Първо, беше кръстена на Ленард също както тя — на дядо си, когото никога не бе срещала (Нора беше кръстена на бащата на баща им, Норман). Харесваше й, че залата не бе толкова пренаселена, колкото по-популярните изложби, динозаврите или синия кит — в почивните дни през онези стаи беше почти невъзможно да се мине, какво остава да откриеш местенце, където да седнеш на спокойствие с бележника си. „Северноамерикански птици“ беше стара, отживяла изложба от полеви образци, закрепени по стените зад стъкло. Представляваше по-скоро коридор, през който да минеш, отколкото цел.

А и Луиза обичаше експонатите птици, въпреки че бяха старомодни и малко плашещи. Любимата й витрина беше „Лястовици, мухоловки и чучулиги“, защото птиците бяха в полет и изглеждаха почти като живи. Най-малко любимата й — „Чапли, ибиси и лебеди“, защото големите птици изглеждаха странно и се чувстваше неловко. От чиста любов към езика харесваше витрината, пред която бе сега — „Орехчета, зидарки, дърволази, синигери, присмехулници, сойки и гарвани“. Искаше й се да знае на какво се присмиваше присмехулникът и дали зидарките зидаха нещо. Сигурно можеше да потърси в „Гугъл“, но предпочиташе да се чуди.

Дори в относително слабо посещавания коридор обаче рядко я оставяха на спокойствие. Хората непрекъснато гледаха през рамото й и задаваха въпроси какво рисува или защо, или дори още по-зле — просто стояха и зяпаха в неловко мълчание. А и децата! Постоянно й досаждаха и питаха дали може и те да рисуват. Родителите им също не бяха по стока.

— Може би, ако попиташ учтиво — бе казала една майка на сина си, докато Луиза се опитваше да скицира чучулигите в полет точно преди да й изтръпне кракът, — тази мила дама ще сподели с теб листовете си и ще ти покаже как да рисуваш.

— Тези не са за деца — отвърна рязко Луиза, докато събираше моливите си с пресован въглен и пастелите си от земята.

— Защо не иска да споделя? — измрънка момченцето.

— Не знам, скъпи — въздъхна майка му. — Не всеки е добър в споделянето като теб.

— Боже — извъртя очи Луиза и затвори със замах бележника си. Майката й хвърли презрителен поглед и отмина.

Луиза започна да събира хартиените листове от земята около себе си. Една от рисунките не беше ужасна. Тази с малкото момченце, изпаднало в гневен пристъп, когато баща му отказа да му купи плюшен тюлен от магазина за подаръци. Бе се хвърлило на земята и бе заровило глава в ръцете си, раменете му потръпваха. Луиза го бе скицирала набързо и бе успяла да улови отчаянието в раменете му, краката му, които се мятаха в безпомощна ярост; едната му ръка се протягаше с разперени пръсти към вратата на магазина за играчки, където обектът на желанието му беше извън обхвата му.

— Тюлен-че! Тюлен-че! — извиваше глас детето, баща му накрая се принуди да го отнесе, крещящо и пищящо, в близката тоалетна.

Другите рисунки на хора, нахвърляни набързо, докато гледаше посетителите, които се движеха из просторните зали, не бяха точно лоши, но не бяха и страхотни. Никога не успяваше да предаде точно пропорциите на чертите на лицето. Причината, поради която момченцето се бе получило по-добре — знаеше си го — беше, че лицето му бе скрито. Не искаше да мисли за значението на това, че не можеше да рисува очи, прозорците към душата, най-важното нещо, което трябваше да усвои един художник. Не й бе убегнало, че всички птици в залата на Ленард К. Санфорд бяха без очи, в очните им кухини бяха сложени малки парченца памук.

— В художествено училище ли отиваш? — беше попитала Симон веднъж, след като Луиза й позволи да види някои от графиките си.

— Не — отвърна Луиза. Бе споменала художествено училище веднъж и майка й бе пребледняла. Художественото училище за Мелъди не беше истинско училище.

— Защо не? — учуди се Симон.

— Защото искам да получа добро общо образование — каза й Луиза, като повтори думите на майка си. — Художественото училище е по-скоро като професионално училище.

— И какво му е лошото на професионалното училище?

Луиза се засмя нервно. Не бе сигурна дали Симон е сериозна, или саркастична.

— Наистина — продължи Симон, докато все още прелистваше рисунките на Луиза. — Медицинското училище е професионално училище, както и правното.

— Но там се завършва магистратура, различно е — обади се Нора. Понякога й се струваше, че Симон леко се заяжда с Луиза.

— Така е — съгласи се Симон. — Но ако обичаш изкуството и искаш да рисуваш, защо да не отидеш на някое място, където ще станеш по-добър в това, което обичаш?

— Някои от колежите, които сме прегледали, имат отлични допълнителни програми за изкуство — обясни Луиза.

— Колко сте прегледали?

— Четиринайсет — каза Нора.

Симон избухна в смях.

— Вече сте прегледали четиринайсет колежа?

— Забавно е. Харесва ни — оправда се Луиза. Знаеше, че звучи отбранително, и ако беше честна, щеше да е доволна никога повече да не погледне друг колеж. — Добре е да можем да сравняваме, за да знаем кои са подходящи.

Симон поклати глава и леко изсумтя.

— Леле. Вие наистина сте се вързали на тия глупости за влизането в колеж. — Тя измъкна една от рисунките от купчината и я подаде на Луиза; беше от любимите й, мек пастел на входа на музея по здрач. Направила го бе набързо и си бе позволила да интерпретира свободно; музеят изглеждаше по-скоро като планина, отколкото като сграда, а улицата под него с преминаващите си коли напомняше на бушуваща река от цвят и движение. — Това наистина е красиво — каза Симон, която звучеше по-искрено, отколкото Луиза някога я бе чувала. — Знам точно какво е, реалистично е по този начин, но е и някак абстрактно. — Тя завъртя листа вертикално. — Вижте, дори от този ъгъл пак става — имам предвид перспективата. — Луиза беше изненадана и доволна да види, че е права. Симон й подаде рисунката обратно. — Това е стегнато. Сложи го в рамка. Трябва да направиш още като него. И наистина трябва да провериш „Прат“ и „Парсънс“. Както и RISD^[1]. Ще измисля и още няколко места да добавим в списъка ви.

Луиза си погледна часовника. Беше късно и трябваше да намери Симон и Нора, които сякаш винаги губеха представа за времето. Бяха се разбрали да се срещнат в Залата на тихоокеанските народи, която изглеждаше празна, с изключение на едно френско семейство, скупчило се около копие от стъклопласт на глава от Великденските острови, извисяваща се в единия край на помещението. Когато Луиза се приближи, те я помолиха да ги снима с един от телефоните им и многократно й благодариха, като им показа кадъра, на който всички се усмихваха с отворени очи. Тя реши да погледне набързо изложбата на Маргарет Мийд, която обожаваше. Запътвайки се към стъклените витрини, мина покрай малък тъмен коридор и след това се върна смутена, тъй като бе прекъснала някаква двойка в интимна прегръдка само за да отбележи, преди да се обърне, че единият участник в двойката носеше червено шведско сабо на дупки, точно като нейното. И на Нора.

Луиза усети как вратът и лицето й почервеняват. Искаше да избяга, но не можеше да помръдне. Нора се бе подпряла на стената и ризата й бе разкопчана до кръста. Дланите на Симон се движеха под ризата. Очите на Нора бяха затворени, ръцете й висяха безжизнено отстрани. Луиза видя как пръстите на Симон се движат нагоре, към белия обикновен сутиен на Нора. „Моля те“, чу да казва Нора и след това видя как палецът на Симон погали зърното на Нора през износения памук. И двете изстенаха. Луиза се обърна и побягна.