Синтия Д’Апри Суини
Гнездото (39)

Трийсет и седла глава

Точно десет дни след празничната вечеря Уокър се нанесе в ново жилище. Беше готов да си тръгне още на следващата сутрин, но му отне време да си намери място с краткосрочно отдаване под наем, което да не е твърде далече от кантората му. До момента, в който безмълвно натовари в едно такси две кутии и три куфара, пълни с дрехи, и той, и Джак мислеха, че блъфира.

През онази вечер историята за статуята се разви с потресаваща бързина. След злополучното съобщение на Стефани за изчезването на Лео Уокър дръпна Джак в кухнята.

— Ако Лео го е нямало от седмици, как така си се срещал с него?

Джак извърташе, но по този начин само накара Уокър да го заподозре в авантюра, в изневяра. Нямаше избор, освен да обясни, и докато гледаше как цветът се изцежда от лицето на Уокър, почти пожела да си бе измислил някакъв флирт, за който да признае, вместо това.

Уокър бавно свали престилката си и я сгъна на спретнат квадрат.

— Това, което правиш, е не само противозаконно, то е напълно неетично — заяви той, като почти изплюваше всяка сричка.

— Знам как звучи… — започна Джак.

— Недей — сряза го Уокър. — Моля те. Моля те, недей точно сега да опитваш да оправдаваш действията си.

— Но ако можеше да видиш онзи тип — продължи Джак, — щеше да разбереш. Превърнал се е в пълна развалина заради това чудо у дома си. Трябва да се отърве от него. Правя му услуга.

— Ти чуваш ли се изобщо?

— Уокър, той е загубил жена си, когато паднаха кулите.

— Какво въобще означава това? — Сега вече Уокър викаше. — Съжалявам за жена му, но как, по дяволите, тя оправдава твоите действия? Подпомагаш и посредничиш за продажба на произведение на изкуството на черния пазар. — Той крачеше напред-назад, после спря и удари с юмрук по плота. Джак бе изплашен. Беше по-зле, отколкото бе очаквал. — Когато паднаха кулите? Боже господи! Какво друго, Джак, какво друго? Ако не помогнеш, терористите ще спечелят? Няма да отстъпим? Никога няма да забравим? Да не би да пропускам някоя друга патриотична мисъл, на която си се подигравал, но сега ще употребиш, за да защитиш отвратителната си алчност?

— Не е алчност. Това е…

— Какво е?

Последното нещо, което Джак искаше да признае сега, бе за ипотечния кредит срещу стойността на къщата, но не виждаше как може да го избегне. Ако изчакаше, щеше да стане още по-зле.

— Има и нещо друго — започна той.

Уокър слушаше партньора си, без да продума. Когато Джак приключи, Уокър отиде в спалнята им и затвори вратата след себе си. Цялата им комуникация от онзи момент нататък минаваше през сбити имейли. Джак научи от Артър, че Уокър е обявил лятната къща за продажба. Изпрати на половинката си куп жални имейли с молби да поговорят, за колкото и кратко да беше. Всички те изчезваха в огромната бездна на яростта и мълчанието на Уокър.

Уокър остана изненадан от себе си. Не беше като да не познаваше Джак, напротив. Знаеше точно на какво бе и на какво не бе способен. Не беше като Джак да не бе вършил глупости през годините и да не се бе опитвал да ги скрие. (Божичко, откъде да започне с простотиите му през годините — винаги се проваляше, винаги, и хич не го биваше да крие следите си.) Уокър осъзна, че преди години той безмълвно се бе съгласил да субсидира усилията на Джак да се проваля. Излъчваше престорен оптимизъм всеки път, когато партньорът му измислеше нов трик, и тихо изплащаше кредитни линии, които никога не се превръщаха в приход, защото така се правеше, когато обичаш някого, когато градите живот заедно. Твоите сили трябваше да компенсират неговите слабости. Ти се превръщаш в основен лост за неговите импулси, Аз на неговото То. Приспособяваш се. И ако Уокър понякога ставаше нетърпелив, ако понякога му се искаше нещата да са малко по-балансирани, просто си представяше живота без Джак и премисляше отново, защото не можеше да си представи живота без него.

Но тогава, на вечерята за рождения ден на Мелъди, нещо вътре в него се пречупи. Искрено се ужаси, когато Джак заразказва историята за незаконната продажба на онзи Роден. Беше незаконно! Каквито и тъпотии да беше вършил през годините, да наруши закона бе за първи път (предполагаше Уокър, надяваше се). Ако бе продължил с тази измама и го бяха хванали, Уокър дори не можеше да си представи срещу какво щяха да са изправени сега, и не само в личен план — последствията за него щяха да са и професионални. Беше невъобразимо.

Докато стоеше в кухнята си онази вечер и гледаше как Джак се опитва да обясни и преминава от уклончивост към възмущение, годините смирена търпимост на Уокър се изпариха. През следващите седмици щеше да прекара много време в опити да разгледа онзи момент, без да успее да си обясни как години привързаност, любов и толерантност могат просто да изчезнат. Но така се случи. Докато стоеше и наблюдаваше Джак, той осъзна, че повече от двайсет години е бил родител на половинката си. И на крилете на тази омаломощаваща мисъл дойде кратко прозрение, което го приземи: причината, поради която никога не бяха имали дете — нещо, което Уокър силно бе желал, но никога не бе успял да убеди Джак също да поиска — беше, защото Джак бе детето — а Уокър го бе оставил да бъде детето, дал му бе възможност. Съпругът му беше неговият четирийсет и четири годишен, капризен, изискващ, отбягващ отговорностите син, а сега вече бе твърде късно за други деца и проумяването му довърши Уокър.

Мислеше, че се е помирил с решението да нямат дете преди години; вече не страдаше толкова много, само по някой пристъп на болка понякога. Но когато видя дъщерите на Мелъди — толкова прекрасни, толкова мили — това отключи нещо в него, а после, когато и Стефани каза, че е бременна, той се почувства съкрушен от толкова внезапна и неочаквана меланхолия, че се наложи да напусне стаята, за да може да си поеме въздух. След това признанията, които го принудиха да спре да пренебрегва равнодушното, алчно сърце на Джак. Сякаш в онази вечер на рождения ден на Мелъди под него се отвори зееща бездна и Уокър не можеше да се изкатери извън нея на безопасно място. Чувстваше световъртеж, сякаш нищо не го държеше изправен, нещо опасно дебнеше отдолу, пропаст от съжаление и загуба.

Вечерта преди да се изнесе, той изпадна в паника. Ами ако приписваше скръбта от собствените си решения на поведението на Джак? Ами ако беше несправедлив? Ако дължеше и на двама им още един шанс? Уокър влезе в апартамента след работа, ако не напълно склонен да преосмислят раздялата, то поне готов да разговарят. Джак беше в спалнята, вратата бе открехната, той говореше по телефона. Спореше с някого. Настояваше, че може да намери друг „купувач“, насърчаваше човека от другата страна да премисли. Не беше, както многократно бе написал на Уокър, отменил продажбата на статуята. Все още се опитваше да я осъществи.

Това беше.

Уокър щеше да прибере каквито успееше приходи от къщата в Лонг Айланд и щеше да си купи собствено жилище. Щеше да помогне да се предоговори кредитната линия на Джак. Предполагаше, че ще трябва да се разведат, но той самият не бързаше да започва правни процедури. Вероятно накрая пак щеше да се окаже, че той плаща за всичко.