Синтия Д’Апри Суини
Гнездото (30)

Двайсет и осма глава

Вечерта, в която Стефани смяташе да каже на Лео, че е бременна — но не му каза — тя се прибра и го откри облечен в същите дрехи, с които беше сутринта, включително тениската, с която бе спал. Беше бесен заради историята на Беа. Вероятно бе започнал да чете веднага след като бе излязла, и бе прекарал останалата част от деня, гневейки се все повече и повече. Отне й цели пет минути да го успокои достатъчно, за да разбере какво се случва, че историята е за инцидента и за някого, ранен при катастрофата по начин, който Лео не можеше — не бе достатъчно спокоен — или не искаше да обясни.

— Да не си убил някого? — попита тя накрая.

В секундите преди Лео да отговори, бе сигурна, че отговорът е „да“, и дивият ужас, който видя в очите му, е заради необходимостта да признае, че се е качил зад волана пиян и надрусан, и е извършил непредумишлено убийство, но после някак се е измъкнал. Ала не беше така. Само повтаряше значителна травма, нещо лошо, но също така нещо, за което се бил погрижил, и ако Беа публикувала тази история, настояваше той, истината щяла да излезе наяве и всички, които му имали зъб, щели да го погнат — всичко това излезе в един пълен с нападки и уклончиви обяснения поток; за Стефани беше доста информация, която трябваше да осмисли.

Лео стоеше пред нея и размахваше страниците.

— Това са глупости! — кресна той. — Това е поредната история за Арчи!

— Така ли? — изненада се тя. История за Арчи. Интересно. — Бива ли я?

— Майтапиш ли се? Не е там работата! — Той захвърли купчината хартия на масата и няколко от листовете бавно се понесоха към пода. Настъпи един и той се разкъса под крака му. — Беа се преструва, че не е история за Арчи — дала е на героя друго име, но всъщност е. Става дума за миналото лято и няма начин да издаде тази шибана история.

— Говори ли с нея?

— Не, още не. Не съм сигурен дали някога изобщо искам отново да говоря с Беа.

— Нека си поемем дъх и се успокоим — предложи Стефани. Придърпа един стол и махна на Лео да седне. Той го направи, яростно започна да разтрива главата си с ръце и изстена. Немитата му коса стърчеше под странни ъгли, наболата брада потъмняваше долната част на лицето му, а очите му бяха кървясали и диви. — Може би тя просто трябва да разбере колко те е разстроило това. Може би има начин да преправи историята. Беа все пак пише художествена проза, за бога. Това е една история…

— Дори не е завършена.

— Добре, значи е само чернова. Още по-добре. Да караме едно по едно. — Тя успя да поуспокои Лео и накрая го убеди да се качи горе и да се изкъпе и преоблече, докато поръча храна за вкъщи. Увери го, че когато се върне долу, заедно ще измислят как да говорят с Беа, която може и да бе всичко друго, но не и жестока или невнимателна към близките си.

Стефани си припомни разговора си с нея и й се прииска да бе знаела това, което знаеше сега. Можеше да я разубеди, да й каже, че Лео няма да е доволен. По дяволите! Сега щеше да се наложи новината й да почака за друг ден. Това не бе вечерта, в която да говори с Лео за бащинство, не и когато бездруго се чувстваше параноичен, попаднал в капан и ударен изневиделица.

Стефани запрелиства с раздразнение менютата за поръчки. Това беше тъкмо тази част в една връзка, която мразеше; частта, която винаги я подтикваше да се откаже; частта, в която нечие чуждо нещастие или очаквания се промъкваха в нейния грижливо подреден свят. Беше такова бреме — животът на другите хора. Тя наистина обичаше Лео. Бе го обичала по толкова различни начини в различни моменти от живота си и наистина искаше каквото и да бе това помежду им сега да продължи. Вероятно. Но винаги се връщаше към тази мисъл: беше толкова по-добра в това да е сама; да бъде сама, й идваше отвътре. Водеше живот на умишлено уединение и ако от време на време се промъкваше чувството за самота, знаеше как да се справи с този конкретен проблем. Или още по-добре: как да потъне в него и да попие специфичните му утехи.

От една страна, знаеше, че Лео никога няма истински да се промени. От друга страна, знаеше, че Лео я бе разглезил по някакъв начин. Нямаше да навлезе в онзи тип преднамерено неведение, което животът с него може би изискваше, но нямаше и да се задоволи с нещо по-малко от заряда, от вълнението, което изпитваше, когато той бе край нея. Бе отворена за любовта, но беше най-добра в това да гради собственото си щастие; чуждото щастие бе онова, което я погубваше.

Стефани осъзна (някъде дълбоко в себе си вече го знаеше), че да си родител, не е нищо повече от това да отговаряш за щастието на някого другиго през цялото време, ден след ден, най-вероятно до края на живота си, но трябваше да е малко по-различно. Не можеше да е същото, като да се чувстваш отговорен за друг възрастен човек, който пристигаше на купона пълен със съществуващи надежди, поведение и намерения. Тя и любовниците й винаги бяха успявали да разрушат нещата, които бяха градили заедно. Стефани така и не разбра как да подхранва любовта, така че да расте; винаги свършваше в един момент. Знаеше, че родителите и децата могат да разбиват сърцата си, но щеше да е по-трудно, нали?

Наведе се, за да вдигне една скъсана страница от пода, и я сложи на масата при останалите, които бяха разхвърляни. Седна и започна да чете отначало.

 

 

Лео наистина се чувстваше по-добре след душа. Бе нагласил водата да е толкова гореща, колкото можеше да изтърпи, и докато забърсваше запотеното огледало в банята на Стефани, успя да види колко розова и здрава на вид беше кожата му. По време на рехабилитацията бе отслабнал и редовното му тичане си личеше. Не се бе запуснал със сигурност. Докато се бършеше с хавлията, осъзна, че Стефани вероятно е долу и чете. Хубаво. Така беше по-лесно, отколкото да й обяснява — със собствени думи — подробностите от катастрофата и последиците. Тя щеше да знае как да се справи с това; Стефани бе експерт в казването на хората, че творбите им трябва да бъдат евтаназирани — поднасяше подобни новини през цялото време — и щеше да му помогне да заровят историята на Беа.

Без дори да се старае, Лео можеше веднага да се сети за списък с хора, начело с Нейтън Чаудъри, които щяха да са безмерно щастливи да напишат язвително експозе за инцидента и горката сервитьорка от Бронкс, която се клатушка наоколо на един крак. (Щяха някак да пренебрегнат или омаловажат факта, че я бе направил милионер.) Можеше да види придружаващите го снимки, старата карикатура, на която бе изобразен като Краля Хлебарка. Господи. Не беше стигнал дотук — изтърпял рехабилитация, останал чист от наркотици, мамка му, защитил и внимателно прикрил спестяванията си — само за да привлече неподходящо внимание точно сега. Или да свърши като посмешището на Ню Йорк, където и да влезе, хората да го сочат и да си шепнат, да стане герой на най-коментираната статия в „Гаукър“^[1]. Изключено бе да остави подобна заплаха да виси над главата му, докато се опитваше да си урежда работни срещи. Стефани трябваше да му помогне да приключат с това колкото е възможно по-бързо.

Когато влезе в кухнята, тя бавно прелистваше страниците, като постоянно се връщаше към една близо до средата (Лео знаеше коя). Беше пребледняла. Вдигна поглед към него и да, той помнеше този поглед. Опита се да потисне раздразнението си.

— Виждаш ли за какво говоря? Това е история за Арчи — каза. Стефани стоеше съвсем неподвижно. Лео я наблюдаваше нервно. — Само дето не го е кръстила Арчи…

— Всичко това се е случило? — попита Стефани, докато той отиваше към мивката, за да си налее чаша вода. — Загубила е стъпалото си?

— Да.

— Къде е тя сега? — попита го, като все още гледаше не към него, а към разпръснатите на масата страници.

— Не знам.

— Не си ли я чувал?

— Не — отвърна Лео. — Е, би могло да се каже.

— Би могло да се каже?

— Звъня няколко пъти, но не вдигнах. Джордж ще се погрижи. Имаше споразумение — много щедро при това — и едно от условията бе никакъв контакт, след като се подпишат документите.

— Разбирам — кимна Стефани. — Предполагам, че тогава е по-добре да насъскаш Джордж по жената с ампутирания крак веднага.

— Не бях осведомен за условията на споразумението, Стефани. Бях в клиниката. Но трябва да се съобразявам с правилата и тя също. Това е в интерес на всички, включително и нейния собствен. Ако я хванат, че нарушава правилата…

— Ще й отнемете и другия крак? — попита язвително Стефани. Внимателно подреди листовете по средата на масата, като приглади един, който беше смачкан. Лео забеляза, че ръката й леко трепери. Седна до нея.

— Съжалявам — започна той. — Исках да ти кажа. Наистина. Но ми е трудно дори да мисля за това.

— Не си ли поне малко любопитен?

— Любопитен?

— Да провериш как е. Защо ти се обажда? Господи, Лео, тя е загубила стъпалото си.

— Знам, че ще се погрижат за нея. Знам, че има на разположение възможно най-добрите грижи. Не ми е разрешено да съм любопитен и да се свързвам с нея.

Стефани бе сложила едната ръка на корема си, сякаш току-що я бяха ударили там.

— Но нямаше да й се обадиш, дори и да ти беше позволено, нали? — настоя тя. — Далеч от очите, далеч от сърцето? Напиши един чек и продължи живота си?

— Не съм сигурен как бих могъл да й помогна. И да, искам да продължа живота си. Това се опитвам да направя тук!

— Парите? Затова ли…

— Да. Франси финансира споразумението с парите от фонда — призна Лео. — Не са останали много, не и толкова, на колкото разчитаха всички, и затова се тълпят тук като шибани лешояди. Всички искат магически да им дам това, което смятат, че им се полага. Можеш да разбереш затруднението ми.

— Твоето затруднение?

— Как се очаква да извадя подобна сума от нищото? Онези тримата не мислят трезво.

— Но ти — да?

— В сравнение с тях? Определено.

— Разбирам.

Стефани се изправи и взе чаша за вино от шкафа, отвори една бутилка, която стоеше на плота, и си наля щедро количество. Замисли се за приложението за бременност в телефона си. Първия ден, в който бе го отворила, бе минала през деветте месеца и шестнайсетата седмица я бе развеселила — онази, за която пишеше: Тази седмица бебето Ви е колкото слива! Плъм^[2]. Тя изсипа виното в мивката.

— Как се казва? — обърна се към Лео.

— Какво значение има? — отвърна той; звучеше раздразнено.

— Изобщо знаеш ли името й, Лео? — Стефани го наблюдаваше внимателно. Бузите му бяха порозовели след душа, косата му бе пригладена назад. Очите му бяха предпазливи, безмилостни — грозни на иначе прекрасното му лице.

— Матилда. — Той захапа думата здраво, сякаш имаше нещо незаконно в това да се спира твърде много на всяка сричка. Нежеланието му да задържи името на момичето в устата си, ядоса Стефани.

— Какво каза? — попита тя.

Лео се изправи и заговори по-ясно:

— Името й е Матилда Родригес.

— И е на деветнайсет? Тийнейджърка?

— Да, но… — Лео си представи пръстите на Матилда и си спомни как нервно ги бе облизала, преди да го поеме в ръката си. Поклати глава и се опита да блокира образа, който вече бе причинил непростимо втвърдяване в панталона му. — Беше достатъчно голяма.

Това бяха думите, които би си взел обратно; тези, които провокираха лекото, но доловимо потрепване на Стефани. Тя отиде до масата и вдигна ръкописа на Беа.

— Какво ще правиш с това? — попита Лео.

— А ти какво възнамеряваш да правиш с него? — Стефани стисна листовете в ръцете си.

— Разбираш защо не може да бъде издадено. Остави ме мен — продължи той. Гневът, който се излъчваше от Стефани, го тревожеше. — Ами ако Матилда го прочете?

— Матилда е страстен почитател на белетристиката? — попита Стефани. — И успя да разбереш това само по време на кратката ви разходка с колата?

— Добре, забрави за Матилда — въздъхна Лео. — Опитвам се отново да си създам живот тук. Да изградя отново някакъв бизнес. Беа да публикува нова история за Арчи? Хайде де. Това си е новина. А ако публикува тази история — още по-голяма новина, всички ще разберат какво се е случило и това е. Прецакан съм. Кой ще иска да работи с мен?

На Стефани й се догади и й се зави свят. Трябваше да хапне. Страхуваше се, че ще повърне.

— Знаеш, че съм прав — продължаваше Лео, като вече се разхождаше из кухнята. — Знаеш, че ако това бъде публикувано, хората ще разберат, че в действителност е за мен. Може да го кръсти Арчи, Маркъс или Барак Обама, то е за МЕН.

— Дори ако се разказва за теб, Лео — заговори Стефани, докато тикаше една соленка в устата си и се опитваше да накара стаята да спре да се върти, да успокои гаденето си, да потисне гнева и да не обръща внимание на страха си.

— Дори ако се разказва за теб и дори ако Беа успее да го публикува, и дори ако някой го прочете и го свърже с теб… — Стефани отпи голяма глътка вода. Издиша. — Дори и ако всичко това се случи, на кого ще му пука?

Последните думи бяха онова, което би искала да върне назад, ако можеше. Видя промяната в него, лекото свиване на очите му, момента, в който тя — неволно и почти неусетно, но недвусмислено в очите на Лео и със сигурност в съзнанието му — бе преминала от грешната страна на някаква разделителна линия.

Това бяха думите, които Стефани би взела обратно.