Синтия Д’Апри Суини
Гнездото (47)

Четирийсет и пета глава

Имаше три неща, които Пол Ъндъруд усърдно избягваше: плажа, плавателните съдове и така наречената улична храна. Искрено не харесваше плажа, не му допадаха нито пясъкът, нито безпощадното слънце, нито долитащият понякога отвратителен мирис на морски създания, нито ракообразните, вкопчени в плетеница кафяви, неземни водорасли с текстура на гъша кожа. Допускаше някои изключения. В хладен облачен ден, за предпочитане зимен, за предпочитане с бриз откъм сушата, можеше да бъде убеден да повърви по брега на въздух, ако, да речем, му предложеха купа с мидена яхния или кофа с варени миди за компенсация на другия край. Но иначе? Много благодаря, ама не, благодаря. Никога не се научи да плува, а морските плавателни съдове от какъвто и да е вид — от каяци до круизни кораби — го ужасяваха. (Никога не се научи дори да кара кола, така че перспективата за лодка с отказал мотор също го притесняваше.) И цялата идея за уличната храна му се струваше объркваща и гнусна: мазната, съмнително чиста количка, картонените чинии, които не можеха да издържат, докато приключиш с яденето, необходимостта да стоиш прав, докато се храниш, нещо да ти капе по ръцете или по панталона и да се чудиш как да се справиш и с напитката към съдовете за хранене, и със салфетките? Той не одобряваше даже яденето на открито — какъв беше смисълът, когато имаше съвсем чудесно заведение без буболечки и с работещ климатик наблизо? Уличната храна си беше ядене на открито минус малките луксове, като маса и стол. С други думи, минус цивилизацията.

Така че дискомфортът на Пол, докато стоеше върху леко полюляваща се платформа под безпощадното следобедно карибско слънце и чакаше да се качи на ферибот, докато ядеше порция друсано пиле с пържени банани, купена от микробус, който бе в ужасна близост до дизеловите изпарения от наближаващия ферибот, беше огромен. Огромен дискомфорт, примесен с леко гадене.

Утехата му? Беа. Тя седеше на една пейка в другия край на платформата, лицето й бе наклонено към чинията с храна и временно скрито от сламената шапка с широка периферия, която той й бе купил в момента, в който пристигнаха на терминала за ферибота от летището преди десет дни. Въпреки че пътешествието им не беше успешно по стандартите на Беа (не бе открила Лео), пътуването за Пол бе минало твърде добре. Духът на Беа странно — или може би предвидимо — се бе повдигал с всеки изминал ден. Отчасти това се дължеше на обстановката, на това, че беше извън Ню Йорк, далеч от семейство Плъм. Но също така отчасти и защото тя сякаш постепенно се отказваше от нуждата да открие брат си. Не го бе разбрал от думите й — Беа не би говорила за възможността да не го намерят, но той виждаше как настойчивостта й се разсейва. Челото й се изглаждаше с всеки ден. Раменете й изглеждаха по-малко напрегнати. Беше спряла да си дъвче устната.

Всички други явно бяха убедени, че Беа е тръгнала на глупашка мисия. Е, ако това го правеше съучастник на глупака, така да бъде. Пол веднага бе предложил да я придружи, когато тя му довери колко се притеснява да отиде сама, и то не само заради възможността да прекара малко време с нея, да й предложи подкрепа по време на отчаяната й мисия, но и за да е там да й помогне да се изправи срещу брат си, ако той наистина се появеше. Пол щеше с радост да се изправи срещу Лео.

Наслаждаваше се на някои страни от пътуването им, особено на мъничките долепени, но отделни дървени къщички, които наеха край водата, и двете със зелени керемидени покриви и бугенвилии с цвят на череша, обвили входните врати. Оценяваше прекрасния изглед с блестящата синя вода, на която можеше да се възхищава от безопасно разстояние от сенчестата си веранда. А и пътуването беше започнало обещаващо. Един служител на летището разпозна Лео на снимка като човека, пристигнал преди няколко седмици с малък чартърен самолет от Маями, който още не си бе тръгнал, поне не по въздух.

Но след този първи обнадеждаващ знак — нищо. Никой не разпознаваше човека на снимката или го разпознаваха, както Пол подозираше, но не признаваха. Докато Беа се отчайваше все повече, той започна да излиза сам през някои следобеди, да търси по-отдалечени барове на острова, местата, които не бяха често посещавани от туристи и според Пол не бяха подходящи за Беа. Но и тези усилия също не дадоха резултат. Преди два дни той я убеди да отидат да вечерят в малка кръчма на острова. Взе ръката й в своята и й предложи да се върнат в Ню Йорк. Дотам стигаше физическото му натрапване. Тя бе заета с мисли за Лео, понякога се обезверяваше, а Пол не искаше да се обърне към него от тъга или отчаяние. Бе чакал толкова дълго, можеше да издържи и докато се върнат у дома. Или да изчака Беа да предприеме първата стъпка. Напоследък бяха станали толкова близки, че не смяташе за лудост да вярва, че тя би могла да подходи към него първа.

А и Беа пишеше почти всеки ден. Траката-трак, траката-трак. Можеше да чуе от верандата си, когато вратата на стаята й беше отворена, как щрака на клавиатурата. Отбягваше темата, когато я питаше за какво пише, но сам виждаше, че е доволна. Налагаше се да е търпелив. Ако Пол Ъндъруд можеше да се определи някак, то беше като изключително търпелив.

И ето че тази сутрин тя развълнувано почука на вратата му преди закуска. Говореше толкова бързо, че той първоначално не я разбираше. Била изпратила петдесет страници от нещо ново на Стефани, обясни му Беа.

— Още Арчи…

— Не, не — отвърна тя и енергично поклати глава. — Без Арчи. Без повече от скапания Арчи. Нещо друго. Още дори не знам какво е точно, но слушай. — Беа зачете имейла на Стефани, изпълнен с хвалби за ръкописа, който завършваше с: „Продължавай. Страхотно е. Мога да го продам“.

И ето че изведнъж Беа беше готова да си иде у дома.

Дадоха малко пари на местен полицай, като го помолиха „да си държи очите отворени“ за Лео. Опаковаха си багажа и си резервираха самолетни билети. Сега чакаха ферибота да ги отведе до голямото летище на острова. Пол се приближи до Беа, докато тя се изправяше и хвърляше чинията си с посредствена храна в едно кошче за боклук наблизо. Той имаше главоболие.

— Ще отскоча до отсрещната страна на улицата да потърся аспирин — каза й. — Веднага се връщам.

Отиде до малката бензиностанция и съпътстващата я дървена постройка, в която се продаваха машинни части, хранителни стоки и други дреболии. От двете страни на вратите имаше малки щандове с кашони, пълни с манго в различни стадии на зрелост, а над тях летяха рояци плодови мушици. Пол се запъти да вземе безалкохолното с гуава, което Беа харесваше. От една странична стая се чуваше глъч на оживена компания, мъжки смях. Той надуши трева.

Пол чу Лео, преди да го види, разпозна характерния му лаещ смях. Помисли, че си въобразява разни неща, че след като бяха прекарали толкова дни в търсене на Лео, си го създава от нищото в последния момент, преди да се качат на ферибота. Но тогава чу смеха отново, от по-близо, и видя мъжа, който се смееше, запътен към задната тоалетна. Пол сви зад една реклама на „Кодак“, която бе на поне двайсет години, в реален размер — две американски деца в тийнейджърска възраст държаха ракети за тенис и се смееха; цветовете бяха избледнели до различни нюанси на синьото поради слънцето, така че моделите изглеждаха призрачно въпреки самодоволно щръкналите си лакти и зъбати усмивки. От мястото си зад рекламата той видя гърба на смеещия се, прецени височината и косата му, както и характерния профил, който принадлежеше, абсолютно и без никакво съмнение, на Лео Плъм.

Бе открил Лео.

По-късно Пол щеше да си казва, че онзи следобед в бакалията се бе поколебал, защото бе стоял твърде дълго на слънце. Или защото друсаното пиле вече бе раздразнило стомаха му с лоши предзнаменования, като се имаше предвид, че скоро щяха да се качат на ферибот, след това на малък самолет до Маями и после на по-голям до Ню Йорк. Или заради шока, чист шок. Изобщо не бе очаквал да открият Лео. Той прибързано плати за безалкохолното и малкото шишенце бебешки аспирин — единственото, с което разполагаха в магазина. Докато прекосяваше улицата обратно, се замисли какво да каже на Беа. На терминала за ферибота намери малко сянка от едната страна на някаква сграда и спря за момент да помисли. Да види Лео отново, накара Пол да осъзнае до каква степен го ненавиждаше. Нейтън му бе разказал за подронващите репутацията му тактики, как бе поставил под въпрос компетентността и ръководните му умения. Той беше бесен, но също така признаваше, че погрешната стъпка на Лео бе разгневила Нейтън дотолкова, че да наклони везните в негова полза. Първата вноска от финансирането на Нейтън вече беше пристигнала и Пол работеше денонощно, за да му докаже, че е направил правилния избор.

Отдалеч можеше да види Беа, която стоеше там, където я бе оставил. Сламената шапка беше на пейката до нея; слънцето я печеше твърде силно. Носеше старата си жълта рокля, която Пол помнеше от първата снимка на „Скрито-покрито“, снимката, която сам бе избрал за корицата — решение, което накрая някак бе приписано на Лео. Както и тогава, лицето й беше в профил, изражението — ясно, обнадеждено. Той отиде до нея и й подаде питието.

— Хубаво и студено — откликна тя, като хвана бутилката е две ръце и я долепи до бузата си. — Какво? — попита тя, когато видя лицето му. — Какво има?

— Нищо — отвърна Пол, опитвайки се да изчисти каквото и да замъгляваше изражението му. — Просто си мислех, че изглеждаш много щастлива. — Сърцето му препускаше, като знаеше онова, което знаеше, и онова, което искаше да направи е онова, което знаеше.

— Наистина съм щастлива — каза Беа изненадано. Фериботът им беше пристигнал и слизащите пътници се изсипаха на платформата.

— Готова ли си? — Той й предложи ръка и в същия момент направи бързо изчисление: коя беше Беа с Лео и коя би могла да бъде без него? Кой би могъл да бъде той самият без Лео в картинката? Кои биха могли да бъдат заедно? Тя сложи ръка в неговата и се изправи срещу него, а отговорът на въпросите му беше толкова ясен, колкото лекото сияйно изражение на лицето й, което бе — дори предвид палещото слънце, миризмата на улична храна и смрадта на океана наблизо — определено възторжено. Блажено. Вълнуващо и успокояващо.

Когато Беа положи ръката си в тази на Пол, тя почувства неочаквано привличане. Беше хубаво. Той бе толкова търпелив, добър, услужлив, верен и истински. Обичайно бледата му кожа сега имаше почти приятен загар от слънцето въпреки непрестанното му нанасяне на лосион против слънце с фактор над седемдесет. Беа го бе притиснала да носи тениска и наистина, беше в строго военноморско синьо и скрита под леко лятно сако, но въпреки това й изглеждаше някак различен. По-висок. По-уверен. Докато се изправяше, за да го погледне, тя видя някаква решителност да преминава по лицето му, нещо — беше сигурна — свързано с нея, и това я накара да се почувства спокойна, в безопасност. Пол, осъзна тя, бе почти красив.

Той беше дълбоко разочарован, когато Беа реши да прибере последната история за Арчи в едно чекмедже на бюрото. Завинаги.

— Не е моя — обясни му тя. — Принадлежи на Лео и Матилда и на някого, който още дори не е роден. Това не е историята, която трябва да разкажа. — И въпреки това, знаеше, Пол беше толкова твърдо решен да й помогне да потърсят Лео, че дори няколко пъти бе излизал да го търси сам.

— Харесваше ми това място — призна му сега. — Въпреки всичко.

— На мен също — отвърна той.

Стояха там, нейната ръка в неговата, и двамата изглеждаха малко замаяни, малко нерешителни, леко загорели от слънцето и малко потни, и въпреки че Беа не разбираше силния оптимизъм, който я бе обзел (Надяваше се, че е заради новата й творба, но може би беше просто от люлеенето на платформата? Мъртвото вълнение на водата? Пол?), тя реши да го приеме. Да допусне собственото си щастие.

— Знаеш ли какво друго ми харесва? — продължи Беа и постави ръцете си върху раменете на Пол Ъндъруд.

От обичайното си място по време на обичайната игра на карти в бакалията всеки петък — онова срещу вратата, Лео бе видял Пол в минутата, в която бе прекосил помещението до хладилника с безалкохолните. Беше се преместил в ъгъла на стаята и се бе опитал да остане спокоен, докато се чудеше какво да направи. Момчетата, с които играеше, щяха да го покрият. Нямаше да се наложи да обяснява, просто щеше да им каже, че Ъндъруд е проблем, и щяха да млъкнат на секундата. Той тръгна към тоалетната отзад и заключи вратата след себе си, искаше да помисли за момент къде Пол нямаше да може да го сгащи. Тичането си имаше своите предимства, разбира се, но Лео беше и любопитен, чудеше се кой бе дошъл с него. Беа, това изглеждаше очевидно. Пол и Беа сигурно чакаха ферибота в пет и петнайсет, който винаги закъсняваше с поне петнайсет минути. Зачуди се дали и някой друг не бе дошъл да го търси. Имаше време да се измъкне до терминала и да види кой друг беше там. Може би Мелъди? Стефани?

Или просто можеше да отиде при Пол и да попита. Като мъж с мъж. Мъж с полумъж. Мъж с Ъндърдог. Все едно. Роднините му можеха да го открият, но не бяха в състояние да го принудят да направи нищо. Той почти бе очаквал този момент. Честно казано, беше изненадан, че отне толкова време. Технически погледнато, трябваше да бъде в Южен Виетнам точно сега, но… бе станал малко ленив.

Лео напръска лицето си със съмнителната вода от мивката с надпис „НЕПИТЕЙНА“ и влезе обратно в магазина. Нямаше и следа от Пол Ъндъруд. Нима не го бе видял? Лео беше сигурен, че го е видял. Пол никога не бе могъл да крие изражението си. Лео реши да разследва.

След като пресече улицата, от едно местенце в малката сграда терминал веднага видя Беа да седи отвън, на кея. Дори в тълпа от американски туристи дрехите й бяха абсурдно цветни. Седеше на една пейка, протегнала крака пред себе си. Златните й сандали улавяха лъчите на слънцето. До нея стоеше висока жена; беше с гръб към Лео, но той би познал тази дълга червена коса навсякъде. Стефани.

Той бързо се придвижи към отворената врата и точно преди да прекрачи прага, червенокосата се обърна към него и Лео спря. Не беше Стефани, изобщо не приличаше нея. Тази жена бе прекалено тежка, а лицето й бе изгоряло от слънцето и издуто, приличаше на прасе. Той почувства прилив на ярост заради тази непозната, която смееше да изглежда в гръб като някого, когото, сега осъзна, бе очаквал да види. Тя не беше дошла.

Когато фериботът спря и пътниците започнаха да слизат, няколко местни тийнейджъри започнаха да свирят на металните си барабани с надеждата да станат първите получатели на доларите на току–що пристигналите туристи. Лео гледаше как Беа се изправи и каза на Пол нещо, което го накара да се усмихне, докато тя лениво отпускаше ръце на раменете му. Дори от разстояние Лео можеше да се закълне, че го видя да се изчервява.

— Хайде, Ъндърдог — насърчи го той мислено за своя изненада. — Дръж се като мъж.

Пол плъзна ръка около кръста на Беа и я придърпа по-близо, прокара пръст по линията на челюстта й, след което заслони лицето й с ръка; точно там, точно в този момент, Лео видя как Беа се предаде. Гледаше как коленете й се подгъват леко и лактите й се свиват, докато се прилепяше към Пол, а след това започнаха да се целуват — сякаш бяха сами, сякаш бяха влюбени от цяла вечност.

След дългата и зашеметяваща целувка (Беа не бе очаквала никога повече да бъде целувана така през целия си живот, не и след смъртта на Тъкър) двамата с Пол поседяха прегърнати и мълчаливи за момент. Всички се качваха на ферибота. Очите й все още бяха затворени и можеше да усети колко точно си пасваха телата им с Пол — как стегнатите й гърди подхождаха на неговия тесен гръден кош, как малкото му коремче допълваше идеално нейния тънък кръст и как брадичката й пасваше точно в извивката на рамото му. Тя се отдръпна назад, искаше да види лицето му, но докато вдигаше поглед, мярна познат профил. Поток от хора временно блокира полезрението й, но след като премина, Беа видя как фигурата върви към нея. Снижаващото се късно следобедно слънце блесна право в очите й и блясъкът замъгли всичко, включително мъжа, който се превърна почти в сянка. Тя замръзна. Не можеше да бъде.

Когато Лео тръгна към Беа, нямаше план, нямаше идея какво ще каже, просто импулсивно се бе запътил в нейната посока. Когато тя вдигна глава и го забеляза, той спря. Докато се колебаеше, видя как всичко в нея се променя. Сестра му се напрегна. Лицето й потъмня от тревога и объркване. Тя затвори очи и сведе брадичка.

Дишай, каза си Беа наум, просто дишай. Остана напълно неподвижна, страхуваше се да помръдне или да погледне нагоре, чакаше да чуе гласа му, който я вика. Страхуваше се да чуе гласа му, който я вика. Пол я прегърна малко по-силно. Миришеше на шампоан, лосион против слънце и леко на пиле. Една чайка наблизо изграчи, прозвуча така, сякаш се смееше. Сирената на ферибота прозвуча три пъти един след друг. Последен шанс да се качат.

— Готова ли си? — попита я Пол. Тя вдигна глава и мигна няколко пъти. Фигурата я нямаше. Погледна отново, заслонила очи. Никой.

Тя си мислеше, че е видяла Лео хиляди пъти по време на това пътуване, милион пъти, всеки ден, понякога всеки час. Струваше й се, че го е видяла да танцува под звуците на една калипсо група в хотела им, че го е съзряла да сервира риба на съседна маса в един ресторант и да си купува манго край пътя. Мислеше, че го е видяла да върви по плажа с джапанки в ръка, на задната седалка на такси, което се провираше през трафика, да играе билярд през една отворена врата, на безброй столчета на бара и по безброй облени от слънцето алеи под люлеещите се палми. Но никога не беше той. Никога не беше Лео.

— Готова съм — отвърна Беа, взе си шапката от пейката и метна сламената си чанта на рамо. — Да си вървим вкъщи.