Синтия Д’Апри Суини
Гнездото (20)

Осемнайсета глава

Лео беше сам вкъщи, седеше в малката задна стаичка на втория етаж в къщата на Стефани — мястото, което бе определил за свой офис, и се опитваше да подготви речта си пред Нейтън, с когото най-сетне щеше да се срещне по-късно тази седмица.

Навън голите януарски дървета и храсти му разкриваха пълната картина на всички съседски дворове отстрани и отзад. Можеше да погледне право в кухнята на тухлената къща точно зад тази на Стефани, чието разположение беше същото, но огледално обърнато — стаите бяха малко по-цветни, може би малко по-занемарени. Слаба и висока блондинка с черни дънки и широк червен пуловер подреждаше нарязани плодове върху поднос за две малки момченца, които подскачаха и се въртяха на столчетата около плота в средата на стаята. Момченцата бяха еднакво големи и си приличаха, вероятно близнаци. Лео се зачуди кога близнаците бяха станали нещо толкова обикновено като баналната настинка. Сети се за дъщерите на Мелъди, които, както смътно си спомняше, бяха щастлива случайност. Тя сигурно мразеше предположенията на хората, че е минала някаква процедура за плодовитост, че не признаваха нейните и на Уолтър заслуги за успешното проникване на два от неговите устремени сперматозоиди в нейните приветстващи яйцеклетки. Подобно нещо я подлудяваше. Той наблюдаваше как едното от децата отсреща избута брат си от столчето извън полезрението му, вероятно на пода, тъй като майката се втурна, наведе се и когато се изправи, момченцето беше в прегръдките й, краката му бяха увити около кръста й, а лицето му — сгушено в рамото й. Виждаше как раменете на детето се тресяха, майката го галеше по гърба, шепнеше му „шшт, шшт“ и нежно го люлееше напред–назад. В съседната къща мъж на средна възраст вървеше из кухнята с някого, който изглеждаше като предприемач. Мъжът сочеше към формите по тавана с разпъната ролетка, докато собственикът кимаше. Обратно в другата къща майката с червения пуловер отвори задната врата и изхвърли чиния с обелки от плодове в нещо, което Лео предполагаше, че е контейнер за компост. Той намираше живата картина зад къщата на Стефани за безкрайно увлекателна. Можеше да седи и да наблюдава с часове как се разиграват безмълвните сцени от живота. Беше странно успокояващо. Започваше да се привързва към Бруклин.

Въпреки че Стефани не се шегуваше за наркотиците или за даването на пари (не че в момента употребяваше наркотици, не че смяташе да иска пари), бе поддала лесно за секса. Бяха прекарали по-голямата част от спирането на тока в леглото, голи, докато телата им пееха старата позната мелодия.

— Можеш да останеш, докато намериш къде да отидеш — му бе казала няколко дни по-късно.

Виктория най-сетне прати на Лео вещите му, не повече от десетина кашона; той не искаше много. Трябваше да остави зад гърба си живота с Виктория, за да осъзнае каква голяма част от него беше изградена от нея (с неговите пари) по начин, който не му липсваше и определено не смяташе да пресъздаде отново. Неизменната неутрална тоналност, на места с пръски в тъмнокафяво или черно („Все едно живеем в гигантска печурка“, бе й се оплакал веднъж), излишното модерно обзавеждане, стерилните метални италиански осветителни тела, чудатият й (и както се оказа, почти без стойност) вкус за няколко изгряващи-но-въпреки-това-безбожно-скъпи творци — с удоволствие оставяше всичко това зад себе си. Освен да си върне годините от живота си, които бе прекарал да я ухажва, да я спечели и после да съжалява за това, всичко, което искаше от Виктория, бяха само шепа лични вещи и няколко кашона със стари папки на „Скрито–покрито“. Той разопакова дрехите, които му трябваха, и прибра останалото в мазето на Стефани. Казаха си, че е временно.

Когато Стефани за пръв път му каза за предполагаемия нов проект на Нейтън Чаудъри, той успя да запази каменно изражение на лицето си.

— Не съм сигурна точно какъв е — заговори тя. — Бяхме на едно парти, беше много шумно и ужасно горещо, а нали го знаеш, той си беше класическият Нейтън, движеше се с милион километра в минута в седемнайсет различни посоки. „Истински писатели. Неучтиви, но енергични. Умни, но секси. Дяволски талантливи.“ — Стефани го имитира доста добре, с лекия му британски акцент, останал му от ранните му години в Килбърн. — Може би трябва да му се обадиш — подхвърли тя някак прекалено небрежно. — Може да му трябва човек за писане на статии.

— Може.

Това, което Стефани бе описала, не беше нова идея на Нейтън — беше стара идея на Лео. Навремето, когато „Скрито-покрито Медия“ бълваше нови сайтове по-бързо отколкото можеха да си представят, Лео искаше да създаде писателско ядро. Нещо, което щеше да има отделна идентичност и да привлече сериозни писатели, пишещи художествена и документална литература, репортажи и съдържателни материали, които да те накарат да се замислиш. В началото трябваше да се фокусират върху клюките, тъй като те бяха повърхностни, лесни и забавни и хората щяха да ги четат — но след като наберяха известна скорост, щом съберяха малко пари, Лео искаше да балансира клюките и безсмислиците с нещо, което да вдъхва уважение. Първо, трябваха им пари, а те идваха от клюките.

Интересно, че Нейтън, който не беше голям привърженик на идеята тогава („Описваш една голяма зейнала дупка, която само ще гълта пари и няма да върне нито цент“), бе готов да възроди концепцията. Сам.

— Нещо конкретно? — попита Лео.

— Не — поклати глава Стефани, — изглежда, е на много ранен етап. Спомена, че обмисля да придобие някое вече съществуващо издание, около което да изгради проекта си. — (Още една идея на Лео от онези дни.) — Попита ме за предложения. Казах му да погледне „Хартиени фибри“.

— Може да намери нещо по-добро.

— Пол е уважаван, Лео. Аз го уважавам. Би могъл да използва такъв приток на пари. А и Пол прави неща за общинските училища и за грамотността, а Нейтън се интересува и от благотворителната част.

— Откога Нейтън се интересува от благотворителност?

— Откакто се ожени, родиха му се две деца и вероятно иска да впечатли комисиите по приема в частните училища. Преди няколко месеца ходи в Дарфур^[1].

Лео изсумтя. Грамотност? Дарфур? Всичко, за което можеше да мисли в този момент, беше за особено извратената вечер в някакъв бар в Долен Ийстсайд една късна, късна нощ (вероятно ранна сутрин?), когато Нейтън със замъглен поглед чертаеше финансовия модел на „Скрито-покрито Медия“ на няколко салфетки: как ще направят първия си милион, колко бързо той ще го превърне в още повече, колко хора в процеса ще се подчинят на визията му — „невинни жертви, няма как“ — колко скоро ще се пенсионират. Лео седеше до него на бар стола и го слушаше с половин ухо, докато една млада музикантка с екстравагантен пиърсинг, но привлекателна, флиртуваше с него и след това се облягаше на Нейтън, и после пак на Лео, като показваше явен интерес и към двамата. „Момчета, искате ли да дойдете у нас? — попита тя накрая, докато барманът ги избутваше през вратата. — И двамата?“ Лео изпита облекчение, когато Нейтън изпадна в несвяст в секундата, в която се озова на дивана й. Ако щеше да участва в тройка, нямаше да е с Нейтън. Все още понякога си спомняше с умиление за Пиърсинга, музикантката, която го бе държала буден до зори; научи го на някои неща.

— В момента се чувствам като Рип Ван Уинкъл — каза Лео на Стефани. — Сякаш съм се събудил и откривам, че всеки се е превърнал в своята противоположност. Пол Ъндъруд е литературна сила. Нейтън е филантроп.

— Ами да. Нещата се промениха, докато ти беше зает с друго.

В началото Лео само се преструваше, че се интересува от новата авантюра на Нейтън, беше просто начин да убие малко време, докато приключи с развода си, забавна лудория, която държеше всички далеч от него и пресичаше всякакви смотани предложения за работа. Но колкото повече говореше с Пол Ъндъруд, толкова повече осъзнаваше какъв неизползван потенциал има там.

Съдържанието, което Пол предлагаше, беше звездно — Лео бе впечатлен от това кого и какво публикуваше, както и от оформлението, дизайна, статиите. Но всичко останало беше некадърно. Управлението бе хаотично и неефикасно, както почти всичко в издателския свят. Без изобщо да се напъва, Лео беше в състояние да измисли десетина неща, които можеха да направят веднага, за да подобрят профила и продуктивността на списанието и да се разраснат по интересен начин, започвайки с по-силно онлайн присъствие. Социални медии. Блог. Приложение! „Хартиени фибри“ можеше — трябваше — да публикува купища книги всяка година. Имаха нужда от повече персонал.

Веднъж, след като реши да състави предложение, да вземе Пол и себе си на сериозно и да се обърне към Нейтън с многостранен и добре обмислен план за укрепване и разрастване, Лео започна да се забавлява. Настроението му се подобри. Спеше по-добре, отколкото бе спал от години, будеше се преди Стефани и отиваше да потича в Проспект Парк, без значение колко беше студено. Прекарваше дните си в четене, проучване, обмисляне и работа, понякога толкова усилено, че губеше представа за времето. Беше забравил колко приятно е чувството да си заинтересуван, погълнат, стимулиран. В някои дни приготвяше вечеря: яйца по ранчерски, говежда яхния, френска лучена супа.

— Угояваш ме! — оплака се Стефани една вечер. — Не ми сипвай допълнително.

Ако успееше да завърти някак нещата, Лео започна да си мисли, че все пак би могъл да вземе пари назаем, за да ги върне на семейството си, без да пипа инвестициите си, може би дори да ги вземе от Нейтън. Да започне отначало, не беше немислимо. Правил бе всичко това и преди. А ако тези усилия му станеха безинтересни? Ако вече не се забавляваше? Все още имаше пари в банката. Все още имаше варианти. Правенето на проучванията, съчетаването на идеите му, срещите с Нейтън — от цялата работа „всички печелят, по дяволите“, както гласеше един от любимите изрази на Нейтън.

Долу иззвъня звънецът на входната врата. Лео отиде до предната спалня и погледна през прозореца. Беа стоеше на стъпалата отпред, трепереше и стискаше нещо в ръце. Той слезе долу и отвори вратата.

— Това е мое — каза му тя, като му подаде кожена чанта, която смътно си спомняше, че й е купувал преди векове. — Имам предвид, че аз написах тези страници.

— Все още я пазиш — отбеляза Лео, като оглеждаше чантата. — Забравил бях, че е толкова хубава. Хубава е.

— Ако трябва да съм честна, не съм я ползвала от години. Мислех, че ми носи късмет, после мислех, че ми носи лош късмет, и… ами ето я, ето ги и ето ме. Ха.

Лео разучи лицето на Беа и се опита да улови погледа й. Изглеждаше надрусана. Той разкопча каишките на чантата и погледна вътре.

— Тук има доста страници.

— Мисля, че бързо се четат. Все още не знам точно какво е, но… — Беа май се притесняваше. — Надявах се да го прочетеш и после да го дадеш и на Стефани.

— Искаш аз да го прочета пръв? — изненада се Лео.

— Да. — Тя зарови ръце дълбоко в джобовете на палтото си и погледна към него със слаба усмивка.

— Като в доброто старо време, а?

Лицето й разцъфна. Изглеждаше отново на осемнайсет, нетърпелива и сияеща.

— Това би било хубаво. Липсва ми доброто старо време.

Лео си спомни нощта в болницата и Беа, която се наведе и каза: „Чух и още нещо“. Почувства ненадеен порив да се наведе и да я прегърне, да й каже, че за каквото и да се притеснява, ще се оправи, да я успокои, както тя го бе направила през онази нощ. Колкото бързо се беше появило странното желание, толкова бързо и изчезна, като на негово място се настани лека досада. Дори гняв. Кога Беа щеше да порасне? Той вече не беше отговорен за нея, нито за четенето на творбите й.

— Добре. Ще се радвам. Веднага щом мога. Вероятно няма да е тази седмица.

— Не бързай. Когато стигнеш до това. Наистина. — Тя се зачуди какво се бе случило току-що. В единия момент Лео бе там, а в следващия — не беше. Объркана, стоеше и продължаваше да му кима, докато не заприлича на онези кукли с клатещите се глави на Дерек Джетър^[2] или на папата.

„Определено е друсана“, помисли си Лео.

— Искаш ли да влезеш? — попита я нетърпеливо.

— Не, не. Трябва да отивам на работа. Просто исках да мина и да ти оставя това. — Беа въздъхна и на Лео му се стори, че я видя да потръпва. — Ходих на онова парти у Силия Бакстър. Лена Новак беше там.

— Проклятие. Сигурно се е превърнала в абсолютен кошмар.

Беа се усмихна изнурено.

— Такъв шибан кошмар е, че няма да повярваш.

— Вярвам ти.

И двамата се засмяха и нещата отново станаха по-леки, по-приятни. Беа бръкна в дамската си чанта и извади пликче със сладки.

— Тези ги откраднах от партито — похвали се тя. — Целият поднос.

— Одобрявам — отвърна той. — Не съм почитател и на Силия Бакстър.

Лео беше спал веднъж със Силия, преди години, и когато не й върна многобройните обаждания, тя се бе появила в офиса му с подуто лице, плачеща и изглеждаше, че не се е къпала от дни.

— Вземи ги — каза Беа и му подаде пликчето. — Имам още сума ти вкъщи. — Целуна го леко по бузата и се запъти към Флатбуш Авеню, като леко му помаха с ръка, без да се обръща. Той затвори вратата, отвори пликчето със сладките и изяде две. Взе кожената чанта със себе си горе и я сложи на един рафт. Щеше да стигне до нея след срещата си с Нейтън. Тази седмица всичко се въртеше около Нейтън.