Синтия Д’Апри Суини
Гнездото (29)

Двайсет и седма глава

Лео никога не се бе числил към ранобудните, но откакто живееше при Стефани, ранните утринни часове отново се бяха завърнали в деня му; часовете, които преди използваше да се бори със съвестта си, нежелаещ да чувства излъчваната жега от яростта на Виктория от другата страна на леглото, неподготвен за обърканата, изпълнена със самообвинения разходка до банята за вода, която да успокои пресъхналата му, миришеща на лошо уста, или безславното тупване на хапче „Адвил“ в треперещата му длан. В онези дни нямаше нито една сутрин, в която да не се бе събудил и да не се бе заклел, че този ден ще бъде различен. И нямаше нито ден, в който да не наруши обещанието към себе си, обичайно до средата на следобеда, постепенно смачкан от скучния ден, от призрака на вечерта в компанията на киселата си, враждебно настроена съпруга.

Но в последно време се будеше, докато сутрешната светлина бавно променяше небето от черно към воднисто–синьото на зимата. Тихо се измъкваше от леглото и се запътваше към банята, като внимаваше да стъпва леко по изкорубения дървен под и по стълбите, които скърцаха и под най-малкия натиск. Вземаше вестник „Ню Йорк Таймс“ от предните стъпала и се запътваше към кухнята, за да сложи водата за кафето. Стефани ползваше една и съща френска преса открай време, откакто се бяха запознали, когато всички останали около него все още си мислеха, че кафето идва предварително сварено от щанда за хранителни продукти или от уличната лавка. След като налееше водата върху кафето, сядаше на кухненската маса и бавно прелистваше вестника в очакване да чуе грохот в тръбите — знак, че топлата вода си проправя път нагоре от мазето, което подсказваше, че Стефани е станала и е пуснала душа. Горе–долу когато бе прочел новините от света и страната, чуваше как душът спира със силен стържещ звук. Спускаше филтъра на френската преса и си наливаше чаша кафе.

И точно в този момент на деня след срещата му с Нейтън, седнал в кухнята на Стефани, докато гледаше как един дебел слънчев сноп пълзи по плота и под него изпъква всяко обезцветено място и всяко несъвършенство, докато обмисляше предстоящия ден, усети как познатата тъмнина се събира в него с проблясъци от страх по ъглите. Това му напомни за детската книжка, която Мелъди обичаше толкова много, когато беше малка — онази, която й бе чел отново и отново, когато родителите им го караха да я гледа, за едно френско момиченце със сламена шапка и високата жена (Така и никога не разбра каква беше тя. Учителка? Монахиня? Медицинска сестра?), която имаше изострен усет за неприятностите. „Нещо не е наред“, казваше тя, когато се събуждаше внезапно посред нощ. „Наистина“, помисли си той.

Лео не бе повярвал в този нов световен ред — чудесната къща в Бруклин, хубавата червенокоска, която се разхождаше горе, триумфалното му завръщане в страната на Нейтън. Бе разглеждал цялостната картинка предпазливо, сякаш бе опалесцентна раковина, намерена на плажа, която прикриваше нещо гнусно във вътрешността си — смрад на водорасли, разлагащо се мекотело или дори по-лошо, нещо все още живо, с вдигнати щипки, което посягаше към парче нежна плът.

Трябваше да бъдат взети решения. Наближаваха крайни срокове. Обмисляше на кого може да изпрати предложението си; знаеше, че си заслужава. Ако искаше да остане, трябваше да измисли какво да прави с парите, които дължеше за Гнездото. Ако искаше да остане.

В много дни бе обмислял да върне парите на брат си и сестрите си, защото щеше да е хубаво, големият жест, героят, който ги бе спасил. Но все се връщаше към това: ами ако тези пари му потрябваха някой ден? Ами ако му потрябваше план за бягство? Винаги бе имал такъв. От мисълта, че би могъл да няма, почти му се завиваше свят. Продължи да пробва различните решения, сякаш бяха якета: остани, тръгни си, плати на всички. В миналото винаги бе успявал да процъфтява на това място, познатото удобно място за оттегляне, място, на което да удържи милион въртящи се чинии, докато постепенно не започнеха да падат и тогава той бързо се насочваше към нещо по-лъскаво. Но сега беше различно.

Стефани. Можеше да я чуе как слиза по стълбите, готова за работа, ботушите й тропаха по стъпалата бързо и тежко, твърде бързо; Лео винаги бе леко нащрек, очакваше да я чуе как се подхлъзва и пада, но това никога не се случваше. Бе омаловажил срещата си с Нейтън; каза, че са прекарали „твърде много време да наваксват“, и ще се срещнат отново. Щеше да й представи по-лека версия на случилото се, щом намереше някой друг заинтересован.

— Забави малко темпото — обърна се към Стефани, когато тя излезе иззад ъгъла към кухнята. — Ще се пребиеш по тези стълби.

Стефани му се ухили и взе един банан от купата на плота.

— Нима вече съм твърде бърза за теб, Лео? — Тя обели банана, наля си мляко в кафето.

Той също се усмихна, но инстинктивно си помисли: „Започва се“.

— Ей — продължи Стефани. — Не трябваше ли да прочетеш нещо за Беа? Тя ми се обади вчера.

Мамка му. Беа. Ръкописът.

— Мамка му — изпъшка Лео. — Забравих. Ще го погледна.

— Ако скорошният опит е някакъв показател, няма да е дълго четиво. Обадѝ ми се в офиса, ако става.

— Предполагам, че ще говорим довечера — отвърна той бодро.

— Забавно.

Тя се наведе и го целуна. Имаше вкус на банан и кафе и Лео я придърпа близо до себе си. Плъзна ръце под якето й, задържа я здраво, опитваше се да поправи каквото и да бе натрупала вътре. Приглади косата й назад и я целуна страстно, отвори се за нея и тъмнината, която го изпълваше, изсветля. Стефани изглеждаше разсеяна, скована, така че той плъзна ръка по копринената й блуза, докато не усети как зърното й се втвърди, след което прокара езика си по начина, по който й харесваше, леко по устните й, след което по-силно, по-изучаващо, докато не я усети как се отпуска срещу него.

— Не е честно — каза тя нежно и се отдръпна. — Трябва да отивам на работа. — Знаеше, че е крайно време да спре да отлага и да каже на Лео какво се случва. „Тази вечер, помисли си, не е по-лоша от всяка друга.“ — Може би ще си тръгна по-рано днес.

— Звучи ми добре — отвърна Лео.

Тя го целуна леко по бузата.

— Беа — напомни и си взе чантата. — Не забравяй.

След като Стефани излезе, той си направи още една каничка кафе. За пръв път от седмици нямаше никакво желание да отваря лаптопа си. Да отиде в „офиса“ си. Да работи. Мисълта да стои и да гледа през малкия заден прозорец към мрачната покривка от съседски кафяви дворове, беше депресираща. Телефонът му завибрира на плота. Взе го, за да види кой се обажда. Ето я отново. Матилда Родригес. Лео бегло си спомняше как бе настоявал да запише номера й в нощта на инцидента и как й бе изпратил доста съобщения, докато тя все още беше в кухнята и си събираше нещата, преди да отидат към колата. Не би трябвало да му се обажда. Щеше да се наложи да си поговори с Джордж. Той не отбягваше само Матилда; Джак му пращаше имейли всеки ден за вечерно парти за рождения ден на Мелъди, а самата Мелъди му бе оставила няколко съобщения да го моли да излязат на обяд. „Само двамата. Спешно е.“

Нещо тук не е наред.

Той се качи горе и откри кожената чанта на Беа върху рафта за книги, където я бе оставил по времето, когато смяташе, че има по-важни неща, с които да се занимава. Може би историята щеше да е добра. Може би щеше да има нещо конструктивно, което да й каже за нея. Опита се да успокои натоварения си мозък и да се съсредоточи над първите няколко абзаца. Разказваше се за някакъв мъж на име Маркъс. (Лео беше изненадан да почувства вълна на разочарование, че не бе история за Арчи.) Някакъв тип на име Маркъс. Сватба. Момиче от кетъринга. Кола. Пулсът на Лео започна да се ускорява. Бързо прелисти още страници, докато думите излитаха от тях. Фарове, откъснат крайник, спешно, шевове. „Тумело, мами — прочете той. — Махни го.“ Господи. Върна се на първа страница. Разказът беше за неговата катастрофа. Беше за него.