Синтия Д’Апри Суини
Гнездото (11)

Девета глава

Беа Плъм се съгласи да придружи Пол Ъндъруд на вечерното парти на Силия Бакстър в Горен Уестсайд, което със сигурност щеше да е пълно точно с типа хора — писатели, редактори, агенти, които не можеше да избегне по време на работа, но отчаяно се опитваше да избегне по всяко друго време по една-единствена причина: Силия беше една от най-близките приятелки на Стефани от колежа. Силия не бе от света на издателите, а беше от света на изкуството, но тези светове често се припокриваха, особено по коктейлите. Беа се надяваше да види Стефани на сравнително скромното събиране в нарочно голия и неукрасен апартамент на Силия, който бе само на няколко пресечки — но на светлинни години — от мястото, където се намираше Беа; щеше да й е лесно да се измъкне, ако вечерта станеше непоносима.

Малко след Нова година, в началото на най-депресиращите седмици от календара, почти три месеца след обяда в „Ойстър Бар“, Беа все още се колебаеше дали да покаже новото си произведение на някого от тримата (Лео, Пол, Стефани), които биха могли или би трябвало да го видят. След разговора си по телефона с Джак по-рано тази седмица тя почувства нова неотложна нужда. Джак каза, че отива в Бруклин, за да се види с Лео. Не й обясни по какъв повод.

— Трябва ли ми причина да посетя брат си? — я бе попитал. — Искам да видя как се справя.

— И? — бе го притиснала тя.

— И добре, искам да видя какво става. Казвал ли ти е нещо?

— Не — бе отвърнала Беа, опитвайки се да измисли нещо, което да му прозвучи утешително и същевременно да е вярно. — Изглежда добре.

— Какво облекчение — коментира Джак кисело.

— Имам предвид, че изглежда здрав. Фокусиран и нащрек. Оптимистичен е. Мотае се с Пол. Мисля, че работят по нещо.

— Шегуваш се.

— Защо реши така?

— Това ли е големият му план? Да работи за онзи смотаняк Пол Ъндъруд?

— Аз работя за Пол Ъндъруд — отбеляза Беа.

— Осъзнавам, че има много неща — приеми го като комплимент — които ти би била склонна да правиш, а Лео — не.

— Знам. — Беа наистина го знаеше. Интересът на Лео към Пол беше озадачаващ. Пол явно смяташе, че Лео отново работи с Нейтън Чаудъри, но Беа мислеше, че това е малко вероятно. А и Лео никога не бе харесвал Пол. Никога. Беше го наричал Пол Ъндърдог^[1] зад гърба му с години и с неохота бе показвал интерес към „Хартиени фибри“ или към всекидневната работа на Беа. Очевидно беше шокиран, когато разбра, че „Хартиени фибри“ е преуспяващо издание. Не че тя някога бе изявявала желание да говори за работа; никой не беше по-смаян от нея самата да открие, че все още ходи в същия офис всеки ден. С годините бе успяла да придобие основно управленски задължения. С ентусиазъм се заемаше с всяка работа, която й спестяваше необходимостта да работи с писатели, и оставяше Пол да бъде редакторското лице на списанието, което той обичаше. Той все още търсеше мнението й и хапливото й перо, но тези размени се случваха между двама им, насаме.

— Явно Лео се среща с Нейтън — каза Беа на Джак.

— Нейтън? Нейтън Нейтън?

— Да. — Знаеше, че Джак ще се зарадва, като чуе името на Нейтън. Всеки би се зарадвал.

— Е, това е доста интересно. Изглежда, идеалният момент за личен доклад за напредъка.

Не каза на Джак какво друго мислеше за Лео. За всеки един момент, в който той изглеждаше напълно здрав, нетърпелив и почти като стария Лео — добрия стар Лео, когото тя толкова много обичаше и който й липсваше все повече — имаше почти толкова моменти, в които той изглеждаше отчужден и притеснен. Беа познаваше Лео по-добре от всеки друг. На повърхността той изглеждаше добре, дори чудесно. Но го беше виждала и как стои пред прозорците на офиса, полюшвайки крака си, с поглед към пристанището и океана отвъд него, като затворник със смъртна присъда в „Алкатраз“, който се чуди какво точно разстояние може да преодолее тялото на човек във водата през февруари. Отчасти това бе причината да се разколебава всеки път, когато си помислеше да говори с него за онова, което пишеше. Ако Джак обаче започнеше да притиска Лео — а Беа осъзнаваше, че е малко чудо, че се е сдържал досега — тя трябваше да направи нещо. След финализирането на развода Лео щеше да е свободен да скита. Тя не знаеше какво се случва между него и Стефани, но пред тях двамата Елизабет Тейлър и Ричард Бъртън приличаха на истински ленивци по отношение на номера „отново заедно / отново разделени“. Във всеки случай знаеше: трябваше да реши какво да прави. Трябваше да се посвети на това, което пишеше, или да се заеме с нещо друго, докато все още пишеше, преди увереността й и вдъхновението й да я напуснат. Отново.

Беше се скрила в едно ъгълче от огромната всекидневна на Силия, като се преструваше, че разглежда лавиците с книги, които бяха пълни с „фалшиви“ книги, както тя ги наричаше — самите книги си бяха истински, но ако Силия Бакстър бе чела Томас Пинчън или Самюел Бекет, или поне книгите — която и да е от тях! — на Филип Рот и Сол Белоу, щеше да си изяде ръкавиците. В далечния горен ъгъл на библиотеката Беа забеляза ярко лилаво гръбче, книга как знаменитостите свалят килограми. Ха! Това беше по-вероятно. Тя се изправи на пръсти, измъкна томчето и разгледа износените и изцапани страници. Върна го горе на рафта, между „Митологии“^[2] и „Облакът Атлас“^[3]. Доволна, Беа си запробива път из тълпата, за да намери Пол; може би той нямаше да има нищо против, ако тя си тръгнеше. Щом Стефани не беше дошла досега, значи нямаше и да дойде.

Беа чу Лена Новак, преди да я види, онзи стар и познат смях на хиена. Тя замръзна и си помисли, че сигурно греши, миг преди да види старата си… — е, не бяха точно приятелки, но не бяха и врагове — да се насочва към нея. Беа не би могла да изтърпи Лена Новак точно сега, просто не бе по силите й. Завъртя се на пети, вмъкна се в близката дамска тоалетна и почти затръшна вратата зад гърба си. Изненадата й беше съвсем лека, като видя в огледалото колко ужасена изглеждаше.

Лена Новак също бе от Глитературните момичета, но за разлика от Беа, успяваше да публикува книга, която се приемаше добре, на всеки няколко години. Наскоро Беа бе попаднала на статия за нея в едно лъскаво списание, красивият й съпруг архитект, очарователната им дъщеря и „изобретателно“ реновираната им къща в Бруклин, както и плевнята-превърната-в-къща-за-уикенда в Личфийд, Кънектикът. С всеки параграф й се гадеше все повече и повече и най-накрая бе захвърлила списанието в кошчето за боклук в офиса си.

— Ей, исках да го прочета! — бе креснала една от стажантките, като го извади от светлосиния контейнер. — Обожавам Лена Новак!

В тоалетната Беа си изми ръцете и откри старо червило в едно от ъгълчетата на чантата си. Внимателно нанесе цвета и провери дали не е изцапала зъбите си. Използва влажните си пръсти, за да оформи косата около лицето си, която се бе разбъркала под зимната й шапка. Движеше се възможно най-бавно, като се мъчеше да си спомни къде беше оставено палтото й и за най-прекия маршрут до предната врата. Забеляза стъклен рафт, на който имаше впечатляващо количество малки старинни флакончета с парфюм. „Наистина ли? — помисли си. — Откъде хората намират време?“. И след това: „Кого заблуждавам? Аз имам време“. Някой внимателно почука на вратата.

— Момент — каза тя. Изправи рамене щастлива, че бе облякла любимата си рокля със застъпване със зеброва шарка от любимия й магазин за дрехи втора употреба. Пое си дълбоко въздух и отвори вратата. Може би Лена дори нямаше да я познае, помисли си, докато отиваше към предната зала. Но в момента, в който излезе от малката тоалетна, Лена се спусна към нея пищяща и придърпа Беа в притеснително свирепа прегръдка.

— Чух, че си тук, но не вярвах! — възкликна тя, като я люлееше леко, сякаш се бяха събрали след дълга, нежелана раздяла.

Глитературните момичета бяха просто изобретение на някакъв журналист за едно градско списание. Беа бе ужасена, когато излезе статията, която ги караше да изглеждат като глупави кукли от хайлайфа. („Кацнали на един покрив в Сохо в замрялата лятна нощ, най-популярните авторки в Манхатън блестят като мъниста, част от особено умна огърлица.“) Спиращата дъха статия беше ужасна, заглавието дори нямаше смисъл, безсмислена фраза, лепната на група писателки, които просто по случайност живееха в Ню Йорк по едно и също време, бяха на почти една и съща възраст и до голяма степен не се харесваха една друга. В най-добрия случай те бяха познати (без да го желаят), свързани от име, от което всички искаха да се отърват — без Лена, която обожаваше фразата и я бе приела буквално. („Глитерално“, беше се пошегувала Беа пред единствената жена в групата, която харесваше, поетеса от Хобокън, която също сякаш бе изчезнала от лицето на земята в последвалите години.) Обаче Лена се опитваше да събере „момичетата“ на по питие или вечеря, или предлагаше да ходят заедно по събития, сякаш бяха изпълнителки от лоби бар във Вегас.

— Изобщо не си се променила! — Лена задържа Беа на ръка разстояние, прехласната. — Седни да си поговорим.

Тя плесна с ръце и дълбокото й деколте се разлюля. Да не би да си беше купила и нови гърди? В представите на Беа изобщо не беше пищна. Седнаха в един тих ъгъл на трапезарията, близо до огромна маса, покрита с подноси безупречно направени хапки. Беа се разположи с гръб към помещението и се подготви за разпита на Лена само за да осъзнае след няколко минути, че тя, разбира се, искаше да говори за себе си.

— Ето я — каза Лена и подаде на Беа телефон, в който сменяше една след друга стотици и стотици, както изглеждаше, снимки на дъщеря си. — На три е. Завърших последните поправки по последната си книга в сряда сутринта, пратих страниците на редактора си, станах от бюрото и водите ми изтекоха.

— Винаги си била много експедитивна — отбеляза Беа.

— Знам!

— Как се казва? — попита тя, докато гледаше снимката на малко момиченце с хартиена шапка за парти, седнало пред кексче за рожден ден.

— Мери Пейшънс.

— Пейшънс? — Беа не беше сигурна, че е чула правилно.

— О, нали знаеш — отвърна Лена, сякаш бе очевидно, — едно от онези стари фамилни имена от „Мейфлауър“.

— Да не би да си осиновена от ново семейство? — Беа знаеше, че Лена е израснала в каравана някъде из Централен Охайо, със самотна майка, която успяла без чужда помощ да отгледа четири деца, като работела най-различни неща на минимална заплата. Сега трябваше внимателно да се заслушаш, за да чуеш някакво ехо от широките и носови гласни на Средния запад в гласа й, непокорната й черна коса беше изправена и някъде по пътя името Новаски се бе превърнало в Новак — а и тези нови впечатляващи гърди — но нямаше начин широкото и покрито с лунички лице с доста голям нос, който изглеждаше така, сякаш е бил отгледан с полска наденица, да има нещо общо с „Мейфлауър“.

— Абсурдният ми съпруг — заяви тя, гласът й бе пълен с възхищение. — Включен е в синята книга.

Беа отново погледна надолу към снимката на дъщеря й и тайно се зарадва, че носът й бе наследен от наденичната страна на фамилията, а не от тази на „Мейфлауър“. Изглеждаше сладка.

— Разкажи ми за нея — предложи Беа и се усмихна широко на Лена над чинията. — Разкажи ми какво е да си майка.

Четиресет и пет минути по-късно тя почти се бе измъкнала от предсказуемо скучния разговор. „Казват, че да си майка, е най-трудната работа на света, и е истина — бе обявила Лена тържествено. — Много, много по-трудно от това да напишеш международен бестселър, по-трудно отколкото да схванеш как да попълниш формата за кандидатстване в Национален фонд за изкуствата!“. Беа се изправи и прегърна Лена за довиждане.

— Не изчезвай пак от лицето на земята, чу ли — каза й Лена, като я разтърси леко и заби палци в ръцете й прекалено силно. — Дръж ме в течение. Намери ме в „Туитър“.

Беа отиде да си събере нещата и да каже на Пол, че я боли главата. Палтото й беше в малка стаичка, долепена до кухнята, под огромна купчина кожени палта (на никого в Ню Йорк ли не му бе останала капка срам!) и тя зарови в левия му ръкав, за да си намери ръкавиците, които бе прибрала там на сигурно място. Можеше да чуе Лена, която сега беше в кухнята и оживено говореше на Силия.

— … Абсолютно никаква идея — казваше Лена, като звучеше по-скоро развълнувана, отколкото объркана. — Не съм говорила с нея от години. Знам, че все още работи в „Хартиени фибри“.

Беа замръзна.

— Боже — отвърна Силия, в гласа й имаше и нотка на задоволство. — Все още ли? Колко депресиращо. Женена ли е?

— Дълго време си имаше приятел, онзи, по-възрастния? Поета? Дали не умря? Мисля, че беше женен.

— Значи, тя изобщо не пише?

— Както разбирам, не. — Беа чуваше как Лена дъвче нещо, което хрущеше, морков, парче целина или костта от пръста на някой простосмъртен. — Чувала ли си нещо от Стефани? — Лена попита Силия. — Те двете вече не работят заедно, нали?

— Не, не работят. Не мога дори да чуя някоя хубава клюка от Стефани. Всичко, което ми казва, е, че са се разделили и е било по взаимно съгласие, което съм сигурна, че не е вярно. — Гласът на Силия леко се снижи. Беа се премести по-близо до отворената врата и се притисна до стената. — Обаче чух нещо интересно от друг източник.

— Дааа? — подкани я Лена.

— Трябвало е да върне част от аванса за романа преди няколко години. Били са доста пари.

Беа потръпна, замръзнала на място, страхуваше се да помръдне.

— Това е лошо — въздъхна Лена и този път загрижеността в гласа й беше искрена. Беа почувства, че започва да й се гади, и внезапно усети силен позив за дефекация. Да бъде критикувана или подигравана от Лена, бе в пъти по-добре, отколкото да е обект на съжалението й.

— Ужасно — съгласи се Силия, отрезвена за момент от искреността на Лена. — Наистина ужасно.

Двете жени замълчаха, сякаш току–що бяха прочели некролога на Беа или пък седяха до надгробната й плоча.

— Но знаеш ли какво? — подхвана пак Силия, провокирайки нервите й. — Просто ще го кажа, след като Стефани не е тук. Никога не съм харесвала разказите й. Така и не разбрах за какво беше цялата врява. Искам да кажа, да, бяха сладки, тези за Арчи бяха умни, но чак „Ню Йоркър“? Моля ти се.

— Бяха характерни за времето си — заяви Лена, като заговори с тона си за интервю или публично четене, който Беа разпозна и си припомни, че презира. — Вършеха работа по онзи типичен за късните деветдесет години начин на вглеждане в себе си, стил „откъде-ли-дойдохме“. Всички го правехме. Бяхме толкова млади. Не всеки успя да разбере как да премине към по-зряло писане. — Беа не можеше да повярва колко царствено звучеше Лена, все едно някой я бе обявил за шибаната Кралица на прозата.

— Е, и дрехите й са от друго време и място — вметна Силия. — Боже. С какво е облечена? Кой все още пазарува в магазини за втора употреба? Не е ли чувала за дървеници?

— Спри — помоли Лена, като звучеше виновно, но все пак се смееше.

— И тези плитки. Честно — продължи Силия, — на колко години сме?

— И все пак ми е мъчно за нея — каза Лена. — Забита в „Хартиени фибри“. Хората в онзи свят знаят коя е, все още разпознават името й. Сигурно е трудно да си Беатрис Плъм.

Беа беше благодарна, че все още се облягаше на стената, бе опряла и двете си ръце на хладния гипс и се чувстваше силна, подкрепена, способна да издържи вълната от ярост и унижение, която я заливаше. Затвори очи. Помещението миришеше на котка, въпреки че никаква котка не се виждаше и нямаше никакви други следи от животно в къщата. Зачуди се дали Силия караше иконома, или някой съсед да крие котката, когато има гости, така че семплият й апартамент да не бъде опетнен с купичка с храна или играчка за острене на нокти; изглеждаше като такъв вид предател.

Тя отстъпи от стената и побърза да закопчее палтото си и да си сложи шапката. Силия и Лена клюкарстваха за някого другиго и отиваха към всекидневната. Беа влезе в празната сега кухня и тръгна към входната врата; спря се пред внушителен поднос със скъпи сладки, предназначени за десерт. Отвори платнената си чанта и внимателно плъзна всички сладки вътре. Силия влезе обратно в стаята точно когато Беа покриваше плячката си с хартиени салфетки.

— Беа! — възкликна тя и се спря, изглеждаше леко смутена и нервна. — Откъде се взе?

— Отникъде — отговори Беа. Силия погледна празния поднос и издуващата се чанта на Беа. — Не мога да остана за десерта — извини се Беа, — но ти благодаря за прекрасната вечер.

Взираха се една в друга за няколко съкрушителни секунди, всяка предизвикваше другата да проговори, след което Беа се завъртя и излезе през входната врата.