Синтия Д’Апри Суини
Гнездото (23)

Двайсет и първа глава

Жена. Бегач. Литературен агент. Сама. Стефани погледна списъка си, четирите думи, които бе записала набързо, за да се опише пред стая, пълна предимно с непознати.

— Не го мисли много — бе казала Шерил, жизнерадостната жена, която ръководеше този тиймбилдинг. — Запиши първите четири думи, които ти дойдат наум. Без да редактираш първия си импулс и без работни заглавия.

Стефани задраска литературен агент и на негово място вписа читател, което така или иначе бе по-правилно, описваше какво би трябвало да прави по цял ден, а все не намираше време преди вечерта или уикенда. Малко се стресна, че бе записала сама, изненада се да го види как се появява от подобното на гъба тресавище на лишеното й от кофеин подсъзнание. Бяха минали четири дни, откакто тайно замени кафените зърна с безкофеиново кафе (Лео дори не забеляза), и още се чувстваше изморена, сякаш мозъкът й бе работил само с половината си потенциал през по-голямата част от сутринта. Но никога не се бе смятала за сама. Отново обмисли списъка си, зачуди се дали да не изтрие сама и да го замени с нещо друго (Нюйоркчанка? Гастроном? Градинарка?), но това щеше да бъде измама, а и всички други на масата, изглежда, бяха приключили.

Стефани много искаше този ден да свърши, първият от три вбесяващи, задължителни дни за ориентация на служителите. Корпорацията, на която бе продала агенцията си, гигант в развлекателната индустрия — филми, телевизия, музика — с главна квартира в Лос Анджелис и желание за литературно присъствие в офиса си в Ню Йорк, настояваше за обучението. Стефани знаеше, че това бе само първото от многобройните дразнещи неща, които щеше да се наложи да изтърпи, след като бе ръководила свой собствен офис с любимата си, макар и чудата група служители, с които бе работила толкова време. Опитваше се да бъде търпелива, но това бяха глупости — дни за разчупване на леда, групова динамика и семинари на тема сексуален тормоз. Какво общо имаха всички тези неща с нея или със служителите й? Те вече знаеха как да работят заедно и го правеха добре, защото всеки един от тях бе лично избиран от Стефани заради специфичните си интелектуални заложби, заради изискания си вкус и най-важното от всичко — заради способността си да работи с нея.

Шерил (представила се като консултант по човешкия капитал, с което си спечели първото подсмиване за сутринта от Стефани и дългогодишната й асистентка Пилар) ги превеждаше през второто разчупване на леда за сутринта. Първото не беше минало добре. То бе изпитаната класика: „Две истини и една лъжа“. Стефани го бе изтърпяла при няколко предишни случая, конференции и срещи, където всеки заставаше пред групата и прочиташе три твърдения за себе си: две, които бяха истина, и едно лъжливо, а останалите трябваше да познаят кое е лъжата и кое — истината. Стефани винаги използваше едни и същи твърдения.

„Участвах във филм, спечелил Оскар.“ (Истина. Когато беше на седемнайсет, бе работила за кетъринг фирма в Куинс, която предоставяше услуги на актьорите и екипа на филма „Добри момчета“. Един ден, докато изсипваше огромен плик с маруля върху бял пластмасов поднос, забеляза Скорсезе да я наблюдава изпод панамената си шапка. Усмихна му се. Той дойде при нея, взе четири овесени курабийки от масата и попита: „Искаш ли да участваш във филм?“. Изпрати я за грим и прическа и я използва като статист за сцената в Копакабана. Осем дубъла, всичките в един ден. Стоя с часове, олюлявайки се на тънките токчета, с впита златиста рокля от ламе и дълъг черен шал от норка, косата й — вързана на километричен висок кок. Червената й коса бе това, което бе допаднало на Скорсезе; постави я в центъра на кадъра, където Рей Лиота води Лорейн Брако надолу по стълбите към масата им.)

„Мога да разфасовам прасе.“ (Истина. Едно лято, докато беше в гимназията, живя във фермата на чичо си във Върмонт. Там започна лятна свалка със сина на един местен месар и прекарваше следобедите си седнала на метално столче, докато гледаше как плешките му се плъзгат под бялата престилка, хипнотизирана от способността му така пъргаво да раздроби едната лъщяща половина на теле или прасе. Той й показа как да реже по линията на тлъстината, как да изчисти пиле, как да раздели свинското на бут и подбедрица. Вечер обикаляха наоколо с пикапа му и пиеха бърбън „Дива пуйка“ от малки картонени чашки на цветя, паркираха близо до езерото и се докосваха един друг, докато не усетеха замайване. Тя доближаваше здравите му ръце до лицето си и вдишваше миризми, които още свързваше с опияняващи нощи в Ню Ингланд: сапун със зехтин, монети, бакърен дъх на животинска кръв.)

„Родена съм в Дъблин, Ирландия.“ (Лъжа. Беше родена в Бейсайд, Куинс, но цветът на косата й и кафяво-зеленикавите й очи подвеждаха, че може да е истина.) Никой никога не отгатваше, че Ирландия е лъжа; винаги пробваха с прасето.

Първият участник тази сутрин, който застана отпред да прочете истините и лъжата за себе си, беше един новоназначен от „Интерактив Груп“. Измъчен двайсет и няколко годишен младеж с ретро жилетка и очила като на Кларк Кент, които уголемяваха размазания му молив за очи. Имаше татуировка на сепия на лявата си предмишница. Изправи се с прегърбени рамене и се представи.

— Здравейте. Аз съм Гидиън и ами хубаво, почвам. — Той пъхна ръце в джобовете си и зачете от листчето на масата пред себе си с бърз, равен, монотонен глас. — За малко да умра от предозиране с хапчета. За малко да умра от кръвозагуба. За малко да умра от автоеротична асфиксия^[1].

— Ей, ей, ей! — подскочи Шерил, размахала и двете си ръце, преди някой да е успял да отговори. — Благодарим за откровеността ти, Гидиън. — Тя направи пауза. — Но предполагам, че трябваше да обясня правилата малко по-ясно. Искаме да разкриеш нещо интересно за себе си, но не чак толкова лично, и моля ви, хора, без нищо сексуално. Мислете професионално.

— Съжалявам — отвърна Гидиън и лениво сви рамене. — Клиничната депресия и обмислянето на самоубийство са по-често срещани, отколкото осъзнават хората, а и двете са много важна част от това кой съм аз.

— Разбирам. — Шерил задържа една насилена усмивка на долната половина от лицето си. — Тук просто се стремим към нещо повече.

— Лъжата беше автоеротичната асфиксия — добави Гидиън, — само за ваша информация.

Стефани отвори тефтера си и опита да се изолира от звуците в стаята, докато Шерил караше някого да прочете четирите си думи. Започна да прави списък с неща за пазаруване за вечеря.

— Каза да не се редактираме — заговори един приветлив мъж от другия край на масата, — така че това са моите: Дебел. Щастлив. Играч на голф. Съпруг.

Мобилният й телефон, който стоеше пред нея на масата, завибрира. Без дори да погледне номера, тя махна на Шерил. „Трябва да се обадя“, прошепна тя и напусна стаята тихо, колкото можа. Облекчение.

Погледна кой я търси: Беатрис Плъм.

Застанала в коридора пред конферентната зала, Стефани бе изненадана колко се радваше да чуе гласа на Беа. Разговаря с нея накратко, като й каза, че иска да поговорят, но в момента е на служебна среща (истина) и не може да остане дълго на телефона (истина), и че, да, Лео споменал нещо за ново произведение, но и двамата били невероятно заети и може би щели да го обсъдят довечера (лъжа).

Беа й се стори толкова разтревожена, че Стефани усети покровителствено чувство, почти майчинско. Не знаеше дали Лео бе прочел новите неща на Беа, съмняваше се, но можеше да попита. За миг се зачуди защо Беа беше дала ръкописа на него, а не направо на нея, и все пак — вероятно не бяха нови страници, вероятно бяха стари страници, които се опитваше да пробута като нови, а Лео не би доловил разликата. Стефани щеше да му напомни да ги прочете и щеше да му помогне да измисли какво да каже на Беа, нещо мило и неосъдително. Бе го включила в списъка си.

Обратно в залата за конференции Гидиън отново стоеше прав, този път четеше четирите си думи (музикант, песимист, магьосник, демократ). Леко чувство на гадене разбърка стомаха й; тя отпи от водата с лимон, която си бе донесла на срещата. Скоро щеше да й се наложи да хапне нещо.

Измъкна телефона от джоба на якето си, за да провери колко е часът. След като вече беше в ръката й, не можа да устои да не отвори приложението, което следеше развитието на бебето според очакваната дата на раждането. Тази седмица бебето ви е с размера на семка от ябълка! Тази седмица бебето ви е голямо колкото бадем. Тази седмица — колкото маслина! Стефани натисна бутона и загледа как се появява снимката на ембриона й такъв, какъвто беше на девет седмици — като малка скарида от залива, свито ракообразно с огромна глава и напълващи ръце като от научнофантастичен филм. Както ставаше почти всеки път, когато погледнеше тайнствените снимки, тя усети, че се изчервява. Беше неприлично наистина да се чувства така объркана на четирийсет и една, сама и случайно забременяла от Лео Плъм, без съмнение най-безотговорния и най-малко бащински настроения от всички мъже, които бе обичала през целия си живот.

Знаеше, че е лудост, по милион пъти на ден си повтаряше, че е лудост, но осъзна, че не може напълно да потисне няколко прелитащи мига на оптимизъм: за бебето със сигурност, за Лео — може би. Беше изненадана колко отговорен бе той напоследък, колко присъстващ. Помагаше в къщата. Изглежда, че всеки ден работеше и бе ентусиазиран за срещата с Нейтън. Четеше през цялото време. Нищо в поведението му не я караше да се съмнява, че е нещо различно от напълно чист и трезвен. Нямаше как да не се зачуди дали всичко в живота й не водеше към този момент — продадена агенция, пари в банката, налично свободно време, един като че ли обновен Лео в леглото й, опитващ се да изкупи вината си пред някого или нещо. Че тя само получаваше от този наскоро излъскан Лео, и то точно каквото бе желала и изоставила след толкова много пропилени усилия преди години: Лео във всекидневната й си драска в един бележник; Лео в леглото й сутрин прокарва пръст по гърба й; Лео в кухнята й всяка вечер затваря книгата и я придърпва в скута си. Е, беше решила да не възразява. Егоистично, алчно бе решила да го приеме. Всичко това. Може би дори тази нова придобивка, неочаквано следствие от спирането на тока.

През годините неведнъж бе обмисляла да има дете. Бракът не бе част от плана й; не че беше „против“ него, просто не беше „за“ него. Отнасяше се с появяващия се от време на време копнеж да има бебе, по същия начин, както към копнежа да има куче. Оставяше го да изтлее и да види дали ще премине, което винаги се случваше и тя го приемаше за добър знак. Защото други неща, които желаеше (къщата й, договор с конкретен автор, масичка от средата на века в добро състояние), не отминаваха, настаняваха се, докато тя не превърнеше желанието в притежание. Това, че мислите за майчинство, които й минаваха понякога, не я преследваха по същия начин като търсенето на храстовидни пурпурни божури за двора й например, беше успокоително, тъй като бе решила, че яйчниците й предаваха последните остатъци от плодовити яйцеклетки към дълбокия тил на репродуктивната й система.

След това дойде бурята. Очакваното неочаквано пристигане на Лео. Спирането на тока. Лео. Твърде много вино (нейното), познатата уста (неговата). Лео изглеждаше съвсем леко отчаян. Тя го разсмя. Говориха. Той хвана китките й и ги обгради с палец и показалец, след което я придърпа към себе си (по начина, по който го направи първата вечер, в която приятелството им се превърна в нещо друго, вечерта, в която се обърна към нея в закътаното сепаре на една малка закусвалня и каза: „Чудех се какво ли държиш под блузата си“) и я поведе в танц из кухнята й, в мрака, под лунната светлина, и я целуна с такава алчна целеустременост, че тя си помисли, че ще се възпламени. Лео. Какво друго можеше да направи, когато лампите изгаснаха — вятърът виеше, клоните се чупеха и падаха — освен да подхрани огъня, да го остави да свали пуловера през главата й, да разкопчае панталона й и да я чука до несвяст под немигащия, мраморен поглед на Лилиан.

Стефани погледна надолу към списъка си. Нейните четири думи. Много скоро щеше да се наложи да поговори с Лео. Каквото и да кажеше той, каквато и да беше реакцията му, решението бе нейно. Това й принадлежеше. Тя свали капачката на химикалката си, задраска сама и написа майка.

Не изглеждаше ужасно.