Синтия Д’Апри Суини
Гнездото (3)

Първа глава

Тъй като тримата Плъм се бяха разбрали по телефона предната вечер, че не бива да пият пред брат си Лео, и тримата — тайно един от друг — седяха в различни барове около „Гранд Сентръл“ и се наслаждаваха на по един скришен коктейл преди обяда.

Есенният следобед бе доста странен. Два дни по-рано по средноатлантическия бряг бе фучал североизточен вятър, сблъсквайки се със студен фронт, настъпващ източно от Охайо, и арктическа маса, спускаща се от Канада. Последвалата буря беше донесла рекордно количество сняг на някои места и бе покрила градовете от Пенсилвания до Мейн с бялата пелена на необичайно ранната зима. В малкото градче в прилежащата зона на петдесетина километра северно от Манхатън, където живееше Мелъди Плъм, повечето от дърветата все още носеха есенната си премяна и много от тях бяха унищожени или увредени от снега и леда. Улиците бяха отрупани с паднали клони, в някои от градовете все още нямаше електрическо захранване, кметът говореше за отмяната на Хелоуин.

Въпреки сковаващия студ и случайните прекъсвания на захранването, Мелъди пътува с влак до Манхатън без произшествия. Беше се настанила в бара на хотел „Хаят“ на Четирийсет и втора улица, където знаеше, че няма да се натъкне на брат си или на сестра си; бе им предложила ресторанта на хотела за обяд вместо „Ойстър Бар“ в „Гранд Сентръл“, обичайното място на събиранията им, и Джак и Беатрис й се бяха присмели. Хотел „Хаят“ не присъстваше в списъка за сбирки, явно се смяташе за неприемлив по някакви мистериозни критерии, които тя нямаше интерес да дешифрира. Мелъди вече не желаеше да се чувства по-низша от тях двамата; отказваше да се черви, задето не споделя благоговението им пред всичко, което бе част от Стария Манхатън.

Докато седеше на масата си близо до високите прозорци на горния етаж в масивното фоайе на хотела (което беше, трябваше да го признае, абсолютно негостоприемно — прекалено голямо, сиво и модерно, някаква ужасна скулптура от стоманени тръби бе надвиснала над главата й; почти чуваше подигравките на Беа и Джак въпреки отсъствието им и изпитваше облекчение, че не са там), Мелъди поръча най-евтината възможна чаша бяло вино (дванайсет долара, повече отколкото щеше да похарчи за цяла бутилка у дома) с надеждата, че барманът сипва щедро.

След бурята времето се бе задържало необичайно студено за сезона, но слънцето най-сетне се бе показало и температурите започваха да се покачват. Купчините сняг на всяко кръстовище в центъра на града бързо се топяха и се превръщаха в непроходими локви от киша и лед. Тя загледа една особено безвкусно облечена жена, която се опита да прескочи застоялата вода и не успя с няколко сантиметра, яркочервената й пантофка попадна право в кишата, най-вероятно мразовита и мръсна. Мелъди би обожавала изящни обувки като тези и определено не би ги носила в такъв ден.

Усети как я пробожда притеснение, като си помисли за дъщерите си, които трябваше да се приберат от центъра и да минат по опасните пресечки и ъгли. Тя отпи от виното си (горе-долу ставаше), извади телефона от джоба си и отвори любимото си приложение — онова, което Нора наричаше „Преследвил“. Натисна бутона „намери“ и зачака картата да зареди и точките, които представляваха двете й шестнайсетгодишни близначки, да се появят на екрана.

Мелъди не преставаше да се удивлява на устройството, което й позволяваше да следи точното местоположение на Нора и Луиза, докато телефоните им бяха в тях. А те бяха тийнейджърки; телефоните им винаги бяха в тях. Щом картата започна да се появява, тя усети познатото паникьосано сърцебиене, докато малките сини пулсиращи кръгчета и думата „Намерени!“ не изскочиха на екрана, показвайки момичетата точно там, където трябваше да бъдат, в центъра за подготовка за SAT в горната част на града.

Ходеха на курсовете през уикенда повече от месец и обикновено Мелъди следеше сутрешната им разходка от масата в кухнята, гледаше как сините точки бавно се носят на север от „Гранд Сентръл“ според педантичните й указания: от гарата трябваше да хванат автобуса, който минаваше по Мадисън Авеню, до Петдесет и девета улица, където трябваше да слязат и да вървят на запад, към образователния център по Шейсет и трета, точно до „Кълъмбъс“. Не трябваше да вървят откъм паркираните коли, а по южната страна на улицата, покрай множеството униформени портиери, които биха ги чули да викат за помощ, ако изпаднат в беда. Беше им строго забранено да влизат в Сентръл Парк или да се отклоняват от маршрута си. Мелъди им втълпяваше страх от Бога всяка седмица, като им пълнеше главите с истории за отвлечени или изгубени момичета, принуждавани да стават проститутки или убивани и захвърляни в реката.

„Горен Уестсайд не е точно Калкута“, кротко се опитваше да възрази съпругът й Уолтър. Но тя се плашеше. При мисълта, че скитат из града, лишени от нейната закрила, сърцето й започваше да препуска и дланите й да се потят. В момента се потяха. Когато слязоха на „Гранд Сентръл“ сутринта, Мелъди не искаше да ги пусне. В събота гарата беше пълна с туристи, които проверяваха наръчниците си и разписанията на влаковете и се опитваха да намерят Шепнещата галерия. Целуна ги за довиждане и ги гледа, докато вече не можеше да види главите им в тълпата — едната руса, другата тъмна. Не приличаха на посетители; нямаше нищо несигурно в начина, по който се движеха из тълпата. Изглеждаха така, сякаш са съвсем на място в града, и това изпълваше майка им с ужас. Тя искаше да си останат само нейни, да спрат да растат. Вече не споделяха всяка своя мисъл, желание или притеснение; не познаваше сърцата и умовете им както преди. Мелъди знаеше, че да ги остави да пораснат и да си отидат, беше в реда на нещата; така бе устроен животът. Тя искаше те да са силни, независими и щастливи — повече от всичко желаеше да са щастливи — но от това, че вече нямаше да има представа от вътрешните им преживявания, направо й се завиваше свят. Ако не можеше да е сигурна как се движат из света, поне можеше да наблюдава как се движат из него, точно там, на дланта на ръката си. Поне това й бе останало.

„Лео никога няма да ви върне парите — бе казал Уолтър, когато тръгваха към гарата. — Всички само си мечтаете и си губите времето.“

Макар да се страхуваше, че е прав, тя трябваше да вярва, че не е. Бяха взели назаем много пари, за да купят къщата си — малка, но историческа сграда на една от най-красивите улици в града им, само за да видят как икономиката се срива и цените на имотите потъват. Плаващият лихвен процент щеше отново да вдигне цената на ипотеката, която и в момента не можеха да си позволят. При ниска стойност на къщата не бяха в състояние да рефинансират. Колежът наближаваше, а нямаха почти нищо в банката; тя бе разчитала на Гнездото.

Мелъди гледаше как хората на улицата свалят ръкавиците си и развиват шаловете си, като вдигат лица към слънцето. Усети лек изблик на задоволство при мисълта, че може да прекара целия следобед на закрито, ако иска. Основната причина да харесва толкова много бара на „Хаят“, беше, че до него се стигаше и през един доста пуст и невзрачен коридор, който свързваше хотела с „Гранд Сентръл“. Когато станеше време за обяд, щеше да се върне на гарата през тайния си проход и да слезе долу в „Ойстър Бар“. Можеше да прекара часове в Ню Йорк и изобщо да не се наложи да стъпи на настилката; можеше изцяло да избегне дишането на манхатънския въздух, който винаги си представяше като изпълнен със сиви прашинки. По време на краткото им пребиваване с Уолт в Горен (горен) Манхатън, където бяха родени близначките, беше водила жестока битка със саждите на града и бе загубила. Без значение колко пъти избърсваше дървените части с влажен парцал, черните точици се появяваха отново, понякога само след няколко часа. Тези наслоения без какъвто и да било видим източник я притесняваха. Изглеждаха й като физическо проявление на упадъка на града, всички тези изобилни тълпи, превърнали се в мрачен сив прах по прозорците.

Мерна някаква жена в другия край на помещението, която държеше чаша с вино, и й отне известно време да осъзнае, че вижда отражението си. Косата й беше по-руса от обикновено — бе избрала по-светъл нюанс в дрогерията и се надяваше, че цветът ще смекчи издължения нос и силната брадичка, които и тя, и сестра й Беатрис бяха наследили от предшествениците на баща си от Нова Англия. По някакъв начин силните черти, които работеха в полза на Беа (Мадам Х^[1], както я наричаше Лео, от портрета на Сарджънт), просто караха Мелъди да изглежда безпричинно строга. Най-много мразеше лицето си около Хелоуин. Една година, когато момичетата бяха малки и бяха излезли да купят костюми, Нора бе посочила към реклама с вещица — не особено грозна, нямаше брадавици, зелено лице или развалени зъби, но все пак вещица — която стоеше над димящ казан, и бе извикала: „Виж! Това е мама!“.

Мелъди взе сметката си от масата и я подаде на сервитьора заедно с кредитната си карта. „Никога няма да ви върне парите“, бе казал Уолт. „О, ще го направи“, помисли си тя. Нямаше начин една нощ на Лео, нощ на глупост и разпуснатост, да съсипе бъдещето на дъщерите й, не и когато се бяха трудили толкова много, не и когато ги бе учила да мечтаят за големи неща. Нямаше да позволи да отидат в обществен колеж.

Мелъди погледна отново картата на телефона си. Имаше още една тайна причина, заради която толкова обичаше сините точки с анимираните им вълнички; те й напомняха за първия преглед с ултразвук, на който тя и Уолт бяха видели два сърдечни ритъма, две размити сиви сенки, които пулсираха аритмично дълбоко в тялото й.

„Две в едно“, им бе казал жизнерадостният лаборант, когато Уолт беше хванал ръката й и двамата се бяха взирали в екрана, а после един в друг, ухилени като грейнали наивници, каквито всъщност си бяха. Спомняше си, че в онзи момент си помисли: „Никога няма да стане по-хубаво от сега“. И донякъде се бе оказала права, дори тогава бе знаела, че никога няма да се чувства толкова непоколебимо сигурна в способността си да ги закриля, след като веднъж изтласкаше тези уязвими биещи сърца в света.

Келнерът се връщаше при нея с разтревожено изражение на лицето. Мелъди въздъхна и отново си отвори портмонето.

— Съжалявам, госпожо — каза той, като й подаде „Виза“-та, в която се бе надявала, че има още малко живот — но картата беше отхвърлена.

— Всичко е наред — кимна тя и извади тайната карта, която бе активирала, без да каже на Уолт; щеше да я убие, ако разбереше. Щеше да я убие и ако разбереше, че макар цената на курсовете в града да бе по-ниска от тази на частния учител от предградията, който Мелъди искаше да наеме, все пак бе двойна спрямо онова, което му бе казала, затова й трябваше допълнителна карта. — Объркала съм ги, тази е правилната. — Тя го загледа как се върна до мястото си и я плъзна през четеца, и двамата бяха затаили дъх и издишаха чак когато машината изплю касовата бележка.

„Харесвам живота ни — й бе казал Уолт тази сутрин и я бе придърпал по-близо. — Харесвам теб. Не можеш ли да се престориш — поне малко — че и ти ме харесваш?“. Усмихна се, докато го казваше, но Мелъди знаеше, че той понякога се тревожи. След това се беше отпуснала в прегръдката му, която й вдъхваше увереност, и бе вдишала успокояващия му аромат — на сапун, току-що изпрана риза и ментова дъвка. Беше си затворила очите и си бе представила Нора и Луиза, прекрасни и жизнени, с абсолвентски шапки и тоги насред покрит с листа квадратен вътрешен двор в старомоден град в Нова Англия, сутрешното слънце озарява нетърпеливите им лица, бъдещето се разстила пред тях на вълни като топ коприна. Те бяха толкова умни, красиви, честни и мили. Искаше да разполагат с всичко — с шанса, който тя не бе имала, с възможностите, които им бе обещала. „Наистина те харесвам, Уолтър — бе промърморила, забила нос в рамото му. — Харесвам те толкова много. Мразя себе си.“

 

 

В другия край на „Гранд Сентръл“, нагоре по едно покрито с килим стълбище и през стъклената врата, на която пишеше „Кембъл Апартмънт“, Джак Плъм връщаше питието си, защото смяташе, че ментата не е разбъркана добре.

— Просто е сложена вътре, сякаш е декорация, а не съставка — оплака се той на сервитьорката.

Джак седеше с партньора си от две десетилетия и законен съпруг от почти седем седмици. Беше убеден, че останалите от семейство Плъм няма как да знаят за това място, което представляваше бивш офис на магнат от двайсетте, възстановен и превърнат в луксозен коктейлбар. Може би само Беатрис, но пък не бе нейният тип заведение. Твърде тежкарско. Твърде скъпо. Имаше дрескод. На моменти се случваше барът да е досадно пълен с хора от крайградската зона, които, слава богу, този съботен следобед почти липсваха.

— Версия 2.0 — подхвърли Уокър, когато сервитьорката сложи прясно приготвеното питие пред Джак.

Той отпи.

— Става — одобри.

— Извинявайте за неудобството — обърна се Уокър към сервитьорката.

— Да — додаде Джак, докато жената се отдалечаваше, под носа си, но достатъчно силно, за да го чуе Уокър, — ужасно се извинявам, че ви накарах да си свършите работата.

— Тя само сервира напитките. Не ги приготвя. — Уокър продължаваше да звучи дружелюбно. Джак беше кисел. — Защо не си пийнеш една хубава, голяма глътка от това и не опиташ да се отпуснеш?

Джак си взе листенце мента от чашата и го задъвка.

— Чудя се — каза той — имало ли е случай, когато да кажеш на някого да се отпусне, е свършило работа? Все едно да кажеш „дишай“ на някого с хипервентилация или „преглътни“ на човек, който се е задавил. Абсолютно безполезен съвет.

— Не ти давах съвет. Само ти предлагах.

— Все едно да кажеш: „Каквото и да правиш, не мисли за розов слон“.

— Разбирам — отвърна Уокър. — Какво ще кажеш аз да се отпусна, а ти прави каквото искаш?

— Благодаря.

— Ще се радвам да дойда на този обяд с теб, ако ще помогне.

— Казвал си го и друг път. Около хиляда пъти. — Да се опитва да провокира Уокър, беше подло и безсмислено, но Джак въпреки това се опитваше, защото знаеше, че като се сопва на Уокър, щеше за кратко да разхлаби стегнатия възел от гняв вътре в себе си. А и наистина бе обмислял да покани Уокър на обяда. И без това семейството му предпочиташе компанията на Уокър; кой ли не я предпочиташе? Уокър, с гърления си смях, милото си лице и бездънното си добродушие. Той беше като един гладко обръснат и поиздокаран хомосексуален Дядо Коледа.

Само че Джак не можеше да покани Уокър, тъй като все още не беше казал на останалите от семейството за сватбата им в началото на септември — сватбата, на която не ги бяха поканили, защото Джак искаше денят да е съвършен, а съвършен за него означаваше да няма други Плъм. Не искаше да слуша притесненията на Беа за катастрофата на Лео или как тромавият съпруг на Мелъди обяснява на всеки, който пожелае да го чуе, че името му било Уолтър-а-не-Уокър. (Това, че Джак и Мелъди си бяха избрали партньори с почти еднакви имена, бе нещо, което глождеше и двамата от десетилетия.)

— Извинявай, че ти се троснах — каза Джак накрая.

Уокър сви рамене.

— Няма нищо, любими мой.

— Извинявай, че съм такъв задник. — Джак завъртя глава, ослушвайки се за тревожното, но удовлетворително леко пукване, което се бе появило напоследък. Боже, остаряваше. Шест години до петдесетте и кой знае какви нови ужаси бе подготвило това десетилетие за стройното му, но започващо да се отпуска тяло, за изневеряващата памет, за тревожно оредяващата коса. Той се усмихна вяло на Уокър. — Ще съм по-добре след обяда.

— Каквото и да се случи на обяда, ние ще бъдем наред. Всичко ще бъде наред.

Джак потъна по-дълбоко в кожения фотьойл и се зае да си пука кокалчетата на всяка ръка — звук, който знаеше, че Уокър мрази. Разбира се, че според Уокър всичко щеше да е наред. Той не знаеше нищо за финансовите затруднения на Джак (още една причина да не го иска със себе си на обяда, в случай че изникнеше възможност да каже на Лео точно колко му струваше неговото малко приключение по задните улички на Лонг Айланд). Пенсионната им сметка бе понесла ужасен удар през 2008-а. Живееха под наем в същия апартамент на Уест Стрийт, откакто бяха заедно. Малкият антикварен магазин на Джак в Уест Вилидж никога не бе носил значителни доходи, но през последните години се чувстваше късметлия, ако въобще успееше да покрие разходите си. Уокър беше адвокат, практикуваше сам и винаги той бе осигурявал парите в тяхната връзка. Единствената им стабилна инвестиция беше скромната, но много обичана лятна вила на Норд Форк, срещу която Джак вземаше заеми тайно. Бе разчитал на Гнездото не само за да изплати цялата кредитна линия, но и понеже това беше единственото, което имаше да предложи на Уокър като принос към тяхното бъдеще. И за секунда не бе повярвал, че Лео е разорен. А и не го интересуваше. Просто искаше това, което му се полагаше.

Джак и Лео бяха братя, но не бяха приятели. Рядко разговаряха. Уокър понякога го притискаше („Човек не се отказва от семейството си“), но Джак здраво се бе потрудил да се дистанцира от останалите Плъм, особено от Лео. В неговата компания Джак се чувстваше като опростена версия на по-големия си брат. Недотам интелигентен, интересен или успешен, самоличност, която му бе лепната още в гимназията и никога не бе успял напълно да се отърве от нея. В началото на девети клас някои от приятелите на Лео бяха кръстили Джак Лео Лайт и омаловажаващият прякор си остана дори след като Лео завърши. През първия си месец в колежа Джак бе срещнал случайно младеж от родния си град, който автоматично го бе поздравил със: „Здрасти, Лайт. Какво става?“. Едва не го бе цапардосал.

Вратата към бара се отвори и група туристи нахлу вътре, внасяйки със себе си полъх от твърде студения за октомври въздух. Една жена показваше на всички подгизналата си обувка, евтина и ниска, в пошъл нюанс на червеното. „Напълно съсипана е“, казваше тя на приятелите си.

— Малките радости — каза Джак на Уокър, като кимна към обувката.

— Сигурно не трябва да закъсняваш. — Уокър повдигна ръка, показвайки часовника, който беше сватбен подарък от Джак, рядък масивен „Картие“ от четирийсетте, отлично запазен. Струвал му бе цяло състояние; Уокър и представа си нямаше.

И още нещо, заради което негодуваше срещу издънката на Лео: сега Джак не можеше да се спре да слага мислено огромни неонови стикери с цени на всичко, което притежаваха, като за кратко съжаляваше за всяка една покупка от последната година, години, включително всички не-незначителни разходи, съпровождали иначе идиличната им сватба.

— Обичам този часовник — заяви Уокър и нежността в гласа му накара Джак да пожелае да метне чашата си в тухлената стена отсреща. Почти можеше да усети сладкото облекчение, което щеше да се разлее, когато оловният кристал се пръснеше на милиони малки парченца. Вместо това той стана и сложи чашата обратно на масата със сила. — Не ги оставяй да те дразнят — помоли Уокър, като успокоително положи длан върху ръката на Джак. — Просто изслушай какво има да каже Лео и след това ще поговорим.

— Добре.

Джак закопча палтото си и тръгна надолу по стълбите и през вратата към Вандербилт Авеню. Трябваше да си поеме малко свеж въздух преди обяда; може би щеше да се поразходи из квартала. Докато си проправяше път през мудните тълпи в почивните дни, чу някой да го вика по име. Обърна се и му отне известно време да разпознае жената с баретата, която се хилеше лудо над розово-оранжев ръчно плетен шал, махаше му и го викаше. Той спря, загледа я как се приближава и пряко волята си се усмихна. Беатрис.

 

 

Беатрис Плъм беше редовен клиент в „Мърфис“, една от попътните кръчми, които покриваха малкия участък от Четирийсет и трета улица, перпендикулярно на гара „Гранд Сентръл“. Беа се държеше дружелюбно със собственика Гари, стар приятел на Тък от Ирландия. На Тък му харесваше как Гари си налива бира и как, когато барът бе притихнал, Гари пееше с приятния си леко писклив тенор — не обичайните туристически песнички, „Дани Бой“ или „Уайлд Роувър“, а от репертоара си с ирландски въстанически песни: „Излезте насреща, черно-кафяви“ или „Балада за Балинамор“. Гари беше един от първите, които се появиха на вратата на Беа, след като Тък почина. Бе извадил малка бутилка „Джеймисън“ от джоба на палтото си и бе налял и на двама им по чашка. „За Тък — беше обявил тържествено. — И нека пътят се надигне, за да го посрещне.“

Понякога, при подходящо осветление, Беа намираше Гари за привлекателен. Понякога смяташе, че той я харесва, но не искаше да разбира дали е права — чувстваше го твърде близък с Тък.

— Днес си подранила — отбеляза Гари, когато тя пристигна малко преди пладне.

— Семеен обяд. Искам едно кафе с бонус.

Гари отпуши „Джеймисън“-а и наля щедро количество в чашата, преди да добави кафето. Слънцето беше ярко и достатъчно ниско в безоблачното небе, за да заслепи за кратко Беа, докато сядаше на любимото си място, до малкия преден прозорец. Тя се изправи и премести разнебитения бар стол на сянка, по-далеч от вратата. Чувстваше се така, сякаш бе януари, а не октомври. Помещението миришеше на пещ, мръсен парцал и бира. „Ароматът на боговете“, както казваше Тък. Той най-много обичаше слабо осветен бар в слънчев следобед. Джубоксът се включи и Розмари Клуни и Бинг Кросби запяха „Скъпа, навън е студено“. Беа и Гари си размениха насмешливи усмивки. Хората бяха толкова успокояващо лишени от въображение.

Беа беше нетърпелива да види Лео, но и нервна. Не бе приел нито едно от обажданията й, докато се възстановяваше. Сигурно им беше бесен, на всички. Тя се зачуди как ли щеше да изглежда. Последния път, когато го бе видяла, онази нощ в болницата, шиеха срязаната му брадичка и лицето му бе изпито и вцепенено. Месеци преди инцидента бе изглеждал ужасно: подут, уморен и опасно отегчен.

Беа се притесняваше, че днешният обяд щеше да е конфликтен. Джак и Мелъди ставаха все по-неуравновесени покрай ситуацията с Гнездото и предполагаше, че и двамата идваха подготвени да разкажат съответните истории за нуждите си. Това, което Беа искаше от Лео, не беше най-важният й проблем. Днес желанието й бе да удържи обикновено неприятните си брат и сестра в състояние, в което да бъдат в някаква степен приемливи, дори и само за един следобед, достатъчно дълго, та да накара Лео да… е, не знаеше какво точно да направи. Да измисли някакъв план, който да умиротвори Джак и Мелъди за малко и да даде на Лео достатъчно пространство, за да диша и да не ги отреже напълно… или да избяга.

Чувстваше как уискито отпуска крайниците и успокоява нервите й. Вдигна чантата си от гърба на столчето. Изпита леко вълнение, като усети тежестта й. Беа беше писателка. (Изчерпала се писателка? Писателка, която — съвсем скоро — бе спряла да пише? Така и не беше сигурна как да мисли за себе си.) Понякога, вече не толкова често, но от време на време, в литературното списание, където работеше, някой разпознаваше името й. Беатрис Плъм? Писателката? — започваше оптимистично разговорът. Вече знаеше как протичаха нещата след това, щастливото сияние на разпознаването, последвано от объркано сбърчено чело, докато човекът се опитваше да си припомни нещо от последните й произведения, нещо друго освен ранните й отдавнашни разкази. След десетилетие практика тя знаеше как да отблъсне неизбежното. Беше въоръжена с купища най-различни отговори за отдавна чакания й роман, които не водеха доникъде: изтъркана самоиронична шега за това колко бавно пише, как, ако разпредели аванса си през годините, той се превръща в почасова надница, най-добре измервана в половинки пенита; престорено суеверие да не говори за недовършената си работа; развеселено раздразнение от натрапливия й перфекционизъм.

От огромната си платнена торба Беа извади тъмнокафява кожена чанта за документи — онази, която бе хванала окото на Лео, докато се бе скитал из уличния пазар „Портобело“ в Лондон преди много години, когато тя беше в колежа и бе започнала да пише сериозно. Беше й я подарил за рождения ден. Чантата бе от ранните години на двайсети век, с размера на голяма тетрадка и изглеждаше като миниатюрно куфарче с малката си дръжка и кожените каишки, като нещо, което някой може да е носил във Виена при смяната на века. Беа се беше влюбила в нея и я бе смятала за късметлийската си чанта, докато не започна да изглежда сякаш всичкият късмет, на който някога се бе радвала, беше изчезнал. Преди седмици я бе открила на един от горните рафтове в гардероба и я бе занесла при местния обущар да й поправи едната каишка. Той я бе почистил, беше излъскал кожата и чантата изглеждаше почти нова, с точно толкова патина от възрастта и използването си, сякаш бе приютявала с години успешни ръкописи. Беа разкопча каишките, отвори капака и извади купчината листове, покрити с разкрачения й почерк. Тя бе писала повече през последните няколко месеца, отколкото през последните няколко години, взети заедно.

И това, което пишеше, беше наистина хубаво.

А Беа се чувстваше ужасно.

 

 

Преди години, когато току-що бе завършила училище, Лео я беше убедил да работи заедно с него в екипа на едно списание, което бе помогнал да се създаде в онова време, когато създаването на списания не беше абсолютна лудост. „Скрито-покрито“ бе остроумно и достатъчно непочтително, за да бъде леко скандално, което моментално го превърна в хит в островния свят на нюйоркската медия — точно тази общност, на която то безпощадно се подиграваше. Лео пишеше колонка всеки месец, медийни новини, поръсени с пикантни клюки, които свободно се подиграваха със старата градска консервативна буржоазия, фрашкана с наследени пари, безкраен непотизъм и смехотворна изолация. Колонката го направи малко по-известен и твърде нехаресван. Списанието спря да излиза само след няколко години, но почти всички от първоначалния екип се бяха преместили в по-големи издания, пишеха бестселъри или се бяха отдали на други достопочтени литературни занимания.

Доста време Лео бе служил като пример за преуспял човек. Беше събрал някои от по-младите от екипа и с тях бе започнал онлайн версия на „Скрито-покрито“ от малкия си апартамент. Запази подигравателния тон и разшири обхвата, вземайки на мушка всичките си любими противни хора и индустрии, като разрасна бизнеса си от един сайт до седемнайсет за около петнайсет месеца. Само три години по-късно Лео и съдружникът му продадоха малката си империя на един медиен конгломерат за цяло състояние.

На Беа все още й липсваше първоначалният период на „Скрито-покрито“. Офисът беше като шумен летен лагер, където всички бяха умни и забавни, схващаха шегите ти и можеха да пият. Тъкмо Лео беше човекът, който я бе накарал да завърши онези ранни разкази. Лео беше този, който бе седял до късно, за да тълкува абзаците й и да прави всичко по-хубаво, по-стегнато и по-смешно. Лео беше този, който бе дал първия й разказ на редактора, отговарящ за художествената литература в „Скрито-покрито“ (и неин настоящ шеф, Пол Ъндъруд), за встъпителния им брой с разкази „Най-новите гласове на Ню Йорк: кого би трябвало да четете“. Лео беше този, който бе използвал снимката й за корица на списанието (заедно с много „Скрито-покрито“-то заглавие „Сестрата на редактора написа любимия ни разказ, съпреживейте го“). Тази снимка на Беа все още изскачаше, за да придружи по някоя възпоменателна статия за „Скрито-покрито“ („Къде са те сега?“) или за групата млади писателки, включваща Беа, която някой журналист влудяващо бе кръстил „Глитературните^[2] момичета“. Снимката беше направена на Мот Стрийт, в Чайнатаун, пред витрина с блестящи патици по пекински, провесени на сребърни куки, а главите им, които все още си стояха на мястото, бяха обърнати всички в една посока. Беа бе облечена в яркожълта рокля с надиплени поли и подпираше на рамото си лакиран зелен слънчобран, изрисуван с малки розови и бели божури. Дългите плитки, които все още носеше, тогава бяха тъмнокестеняви и вдигнати на врата й. С наведена брадичка, затворени очи и профил, окъпан от августовското слънце на късния следобед, тя изглеждаше като модел на съвременна картина на Благовещение. Снимката се намираше върху задната корица на първата й (единствената) книга. Години наред зеленият слънчобран бе висял от тавана над леглото й. Все още пазеше онази жълта рокля някъде.

Беа махна на Гари и той се приближи с още кафе, а бутилката с „Джеймисън“ постави до чашата й. Видя го как хвърли поглед на бележките й и после бързо извърна очи. Беше чувал достатъчно от оплакванията й пред Тък през годините за романа, който така и не се появи, за да знае, че не бива да я пита за работа, което я накара да се почувства още по-жалка, ако това изобщо бе възможно.

Лео бе харесал — и издал — първия й разказ, защото беше за него. Героят, когото бе нарекла Арчи, беше съвсем леко променена версия на по-младия Лео, забавен, самовлюбен, хаплив донжуан. „Пари Ривю“ публикува втората история за Арчи. Третата излезе в „Ню Йоркър“. След това Беа подписа договор с агент — приятелка на Лео, Стефани, чиято звезда току-що изгряваше и която уговори сделка за две книги за толкова много пари, че на Беа й се зави свят и трябваше да седне в офиса на Стефани и да диша в хартиена торбичка. Сборникът й с разкази (най-добрите, от които, съгласяваха се критиците, бяха трите истории за Арчи — „възхитително иронични“, „забавни и остроумни“, „без значение дали сте «за», или «против» Арчи, ще бъдете безсилни да устоите на съмнителния му чар“) се продаде тихомълком.

— Всичко е наред — успокои я Стефани тогава. — Това е само подготовка за романа.

Беа се чудеше дали тя и Лео все още поддържаха връзка, дали Стефани изобщо знаеше какво се случва. Последния път, когато Беа говори със Стефани, беше преди повече от година, по време на един неловък обяд в центъра. „Нека се видим на някое тихо място“, й бе написала в имейл Стефани, предупреждавайки Беа за трудния, но не и изненадващ разговор, който щеше да последва по повод на дълго забавения й и усърдно преработван роман.

— Виждам усилието, което е вложено в тази чернова — бе казала Стефани. (Щедро — и двете знаеха, че не е влагано особено усилие в черновата от доста време.) — И въпреки че тук има на какво да се възхити човек…

— О, боже. — Беа не можеше да повярва, че чува същия израз, който самата тя бе ползвала толкова много пъти, когато не успяваше да види абсолютно нищо достойно за възхищение в нечия проза. — Моля те, спести ми това „има-на-какво-да-се-възхитиш“. Моля те. Просто кажи каквото имаш да казваш.

— Права си. Съжалявам. — Стефани изглеждаше нервна и почти ядосана. Изглеждаше и по-възрастна, отбеляза учудено Беа, но вероятно и двете изглеждаха така. Стефани се бе заиграла с едно пакетче захар, откъсна малко парче от единия му край, след което го сгъна и го сложи в чинийката си. — Добре, това е. Всичко, което харесвах в разказите ти, остроумието им, находчивостта и изненадите — всичко, което вършеше работа на онези страници… — Тя замлъкна и сега изглеждаше просто объркана. — Не мога да намеря нищо такова на тези страници.

От този момент нататък разговорът беше тръгнал главоломно надолу.

— Късаш ли с мен? — бе попитала най-накрая Беа в опит да се пошегува и да разведри настроението.

— Да — беше отговорът на Стефани, която не желаеше да оставя никакво съмнение за отношенията им с Беа. — Много съжалявам, но да.

— Искам романът ми да е голям — каза Беа на Стефани и Лео през нощта, в която празнуваха сделката за книгите й, дълга алкохолна вечер, през която радостта й бе толкова непоколебима, че можеше да измести въздуха в стаята, когато минаваше през нея като атмосферен фронт.

— Това е моя работа — бе кимнала Стефани. — Ти само го напиши.

— Говоря за самата книга. Искам да те оставя без дъх. Да ти е нужна. Искам да си направя малък експеримент с композицията. — Беа помаха на келнера и поръча нова бутилка шампанско. Лео запали пура.

— Експериментирането може да е хубаво — колебливо се съгласи Стефани.

Беа беше много пияна и много щастлива, облегна се назад, вдигна краката си на един стол, взе пурата на Лео, направи три кръгчета от пушек и ги загледа как се носят към тавана, като се изкашля леко.

— Но без повече Арчи — обади се внезапно Лео. — Оттегляме Арчи, нали?

Беа се бе изненадала. Не беше планирала повече истории за Арчи, но и не бе мислила да го оттегля. Като гледаше Лео през масата, прочистваше си гърлото и се опитваше да фокусира погледа си през дима, шампанското и онези малки лъжички кока в банята преди няколко часа, тя си помисли: Да. Какъв беше онзи стих от Библията? Време да напуснеш детинското?^[3]

— Да — установи, че казва. — Без повече Арчи. — Беше решителна.

— Добре — отвърна брат й.

— И без това не си толкова интересен. — Подаде му обратно пурата.

— Да, вече не е — подхвърли Стефани и Беа се бе престорила, че не забелязва пръстите й, които се движеха все по-нагоре по крака на Лео и изчезнаха под ленената покривка.

Колко страници беше написала оттогава? Колко бе изхвърлила? Прекалено много, за да мисли за тях. Хиляди. Романът със сигурност беше голям. Петстотин седемдесет и четири страници. Не искаше никога повече да го поглежда.

Сипа си още малко „Джеймисън“ в чашата, отказвайки се от кафето, и пак погледна новите страници, които още никой не бе виждал, нито знаеше, че съществуват. Това не беше история за Арчи. Не беше. Но имаше енергия и движение, същата лекота на езика, която толкова лесно й бе идвала отвътре преди толкова много години и след това като че ли беше изчезнала изведнъж, сякаш бе забравила някакво важно умение в съня си — как да си връзва обувките или да кара колело, или да щрака с пръсти — а после не знаеше как да си го върне.

При последната им среща Стефани беше оставила вратата съвсем леко открехната: „Ако имаш нещо ново да ми покажеш — бе казала тя, — наистина ново, може би пак ще поговорим“. Но Беа трябваше да покаже страниците първо на Лео. Вероятно. Може би. Може би не.

— Кога ще четем за твоя живот — бе я попитал той малко сопнато, след като тя публикува последната история за Арчи — онази, в която се бе приближила прекалено до по-малко привлекателните му, хищнически качества.

Е, ето го. Използваше живота си. Как смееше да възразява? Лео й бе задължен. Особено след нощта в болницата. Онова, което се бе случило миналия юли, се бе случило и на нея. Това беше и нейният живот.

 

 

Нора и Луиза вървяха в южната част на Сентръл Парк, хванати ръка за ръка, задъхани от тичането през трите пресечки от класната стая дотук, останали без дъх от очакване.

— Ето ни и нас — каза Нора и стисна ръката на сестра си. — Запътили сме се право към сигурна смърт, сексуално робство или и двете.

Луиза се засмя, но беше нервна. Да зарежат подготвителните часове, бе започнало като шега.

— Можем да оставим телефоните в шкафчетата си и просто да изчезнем — беше предложила тя на Нора след един изтощителен учебен ден. — Единственият човек, на когото му пука дали сме тук, е мама.

По изражението върху лицето на сестра си Луиза разбра, че несъзнателно е дала началото на нещо. И двете мразеха часовете. Учителката, която отговаряше за тяхната група, изглеждаше съвсем малко по-възрастна от тях самите, рядко проверяваше кой присъства, не помнеше имена и не изглеждаше да й пука кой с какво се занимава. „Това е преди всичко самообучение — обичаше да казва отегчено и монотонно, докато гледаше през прозореца от страната на Кълъмбъс Авеню, с вид, сякаш най-силното й желание бе да изскочи навън и да се върне към безценния си уикенд. — Получаваш каквото си вложил.“

— Ти си гений — бе отвърнала Нора. — Да го направим!

— Шегувах се. Мама и татко плащат за това.

— Всичко е в учебника! — Нора бе извадила огромната книга за подготовка за стандартизирания изпит. — Те са платили за него. Всичко, което прави тази учителка, е да чете определена глава и да ни дава упражненията. Можем да го правим във влака или у дома. Дори не е толкова трудно. Имаме още една година преди да кандидатстваме за колеж. Още сме в гимназията.

Луиза се изкушаваше, обаче беше нервна. Съгласна бе, че часовете са тъпи, но се чувстваше гузна. Вкъщи ставаше нещо, свързано с парите — винаги ставаше нещо, свързано с парите, те все не стигаха — но сега случаят изглеждаше по-различен и вероятно бе по-сериозен. Родителите й прекарваха доста време в разгорещено шепнене, а предната вечер дори бяха пренесли разговора си отвън на ледения и снежен двор. Но тя знаеше, че щом сестра й си науми нещо, е просто въпрос на време то да се случи.

— Само си помисли колко красив ще бъде паркът днес с този сняг — започна Нора, готова с доводите в секундата, в която се изплъзнаха от зоркия поглед на майка си. — Снегът в града е мимолетен. Видя ли? Току-що използвах дума от подготовката за изпита. Хайде. Днес е идеалният ден.

Никой не ги спря, когато се изстреляха през една странична врата от сградата и затичаха надолу по улицата, в очакване всеки момент да чуят някой да ги вика по име. Заровиха телефоните си дълбоко в едно шкафче, в случай че майка им провери къде точно се намират с Преследвила (това все пак беше майка им; тя винаги проверяваше къде се намират).

Луиза се колебаеше. Предупрежденията на Мелъди за Сентръл Парк и тъмните му алеи, пълни със злонамерени мъже, които искаха смътно обезпокоителни и опасни неща, истински я плашеха. Но Нора искаше да намери продавач на хотдог, въртележката и замъка „Белведере“, както и други неща, за които само бяха чували, но никога не бяха виждали. Беше свалила карта от интернет и я бе разпечатала, преди да излязат от къщи.

— Днес ще се придържаме към главните пътеки — заяви тя, разгъна картата и посочи към една точка, отбелязваща мемориала „Ягодовите полета“. — Да започнем оттук.

 

 

Лео Плъм се беше изгубил. Обичайно нямаше работа в жилищната част на града и това, което бе взел за пряк път през Сентръл Парк, го бе отвело до район, който не познаваше. Не помагаше и фактът, че паркът приличаше на бедствена зона след снежната буря. Снегът и ледът, натрупани върху все още покритите с листа дървета, опасно бяха наклонили клоните, унищожавайки или повреждайки безброй дървета. Много от пътеките за пешеходци приличаха на трасета с препятствия, хлъзгави и отрупани с опадал боклук. Бяха се заели със сериозно почистване и звукът на моторни резачки ехтеше от всички посоки. Някои участъци бяха заградени с полицейска лента, което налагаше да се отклони и да заобиколи; Лео беше напълно объркан.

Той погледна нагоре към небето в опит да открие отличителните върхове и фронтони на сградата „Дакота“ в западния край на парка и да се ориентира, но от мястото, на което стоеше, виждаше само високи непознати сгради. Лео закъсняваше за срещата си — тази, която бе уговорил по телефона веднага щом излезе от клиниката, за да се види със стария си приятел Рико в мемориала „Ягодовите полета“. Трябваше да намери пътя към по-високите части. Преди знаеше някакъв трик как да разбере къде се намира в парка, нещо за числа в основата на металните стълбове на лампите. Той отиде до най-близката. Да! Малка метална плочка, прикрепена към основата, беше гравирана с четири цифри: 6107. Дали това значеше, че е само на Шейсет и първа улица? А „07“ не показваше ли и нещо друго? Ийстсайд или Уестсайд, или право в проклетата среда? Майната му на Олмстед^[4] и на криволичещите му изкуствено пасторални пътеки. Лео пъхна ръце в джобовете си и тръгна в посока, която му се струваше, че го води на запад.

— Готино е, предполагам — каза Луиза, докато гледаше надолу към черно-бялата мозайка на земята с думите „ПРЕДСТАВИ СИ“ в центъра й. Бе си представяла нещо много различно, може би със снимка на Джон Ленън. Или ягоди. Или полета.

 

 

Нора подскачаше на пръсти, защото беше развълнувана и бе студено.

— Да влизаме в парка. Погледни го. Пълно е с хора и семейства. Навесът за лодки е точно след онзи хълм наляво.

Беше права. Паркът изобщо не изглеждаше опасен. Беше оживен и светъл.

— Направо кипи от живот — отвърна Луиза, като използва още една дума от теста. — Водѝ.

 

 

Като вървеше толкова бързо, колкото му позволяваше ледената покривка върху паважа, Лео най-накрая стигна до път, който разпозна. Вече можеше да види сградата „Дакота“. Пътеката бе временно затворена, обградена с полицейска лента, а зад нея огромен счупен клон на стар бряст опасно се люлееше на няколко метра от земята. Той се наведе под лентата и се затича леко по пътя. Беше по-стръмно, отколкото изглеждаше, а подметките на скъпите му обувки бяха тънки като хартия. Докато маневрираше покрай паднали клони и заобикаляше бряста отдалеч, Лео се подхлъзна на дълга, почти невидима замръзнала локва, която се пропука под теглото му, и преди да успее да се улови за нещо, и двата му крака се пързулнаха и той се приземи по задник. Тежко.

— Мамка му — изпъшка Лео пред ято врабчета, които чирикаха маниакално от заобикалящите го храсти. Известно време остана проснат на земята. Потеше се обилно, въпреки че крайниците му замръзваха. Над него ясносиньото небе противоречеше на настъпващата зима; беше пролетно небе, помисли си той, небе, изпълнено с обещания. Почти му се искаше да затвори очи и да забрави за срещата си. („Среща? — можеше да чуе гласа на лекарката си от рехабилитационната клиника в ухото си, подигравателния й тон, познатото й изсумтяване. — Нека наричаме нещата с истинските им имена, Лео. Отиваш да купиш наркотици.“)

Докато се изправяше до седнало положение, той чу шум нагоре по пътеката. Две тийнейджърки завиха зад ъгъла, запътили се надолу. Главите им бяха сведени близо една до друга; едната беше оживена, говореше бързо и жестикулираше, а другата клатеше глава и се мръщеше. На Лео му допадаше нещо в начина, по който момичетата продължаваха да се накланят едно към друго, докато вървяха, почти сякаш бяха свързани в рамото или в лакътя. Русото момиче вдигна поглед, забеляза мъжа, седнал по средата на заледената пътека, и замръзна. Лео се усмихна, за да ги успокои, и помаха леко.

— Внимателно — извика. — Тук е много опасно.

Русата девойка изглеждаше разтревожена и хвана приятелката си, която се бе вторачила в Лео, сякаш — дали си въобразяваше? — го познаваше. Тримата се гледаха за момент, след което блондинката дръпна брюнетката, двете се обърнаха и забързаха нагоре по пътя.

— Ей! — викна мъжът. — Идвам с мир!

Момичетата тръгнаха по-бързо, като се държаха за ръце за равновесие.

 

 

За момент на Нора и Луиза им се струваше, че Мелъди бе нагласила мистериозното появяване на Лео, бе го поставила там, за да каже: „Виждате ли? Виждате ли какви беди дебнат в парка? Виждате ли какви сте късметлийки, че аз съм ви майка?“. Те винаги питаха за братята и сестрата на Мелъди, които живееха в града и им се струваха толкова интересни и екзотични, особено чичо им Лео, чиято снимка понякога се появяваше в рубриката „Стилна неделя“ с Виктория, обаятелната им леля. (Луиза бе опитала веднъж да я нарече леля Виктория на едно от редките семейни събирания и не успя да разбере дали жената искаше да се засмее, или да я заплюе.) Мелъди добиваше наранен вид, когато момичетата показваха снимките, лицето й се покриваше със смесица от неодобрение и разочарование. Изражението й караше децата да се чувстват толкова зле, че те спряха да споменават снимките и вместо това ги криеха в пластмасова кутия в общия си гардероб. Понякога питаха баща си за Лео и той казваше само: „Винаги се е държал съвсем нормално с мен. Не е особено семеен тип“.

И ето го и него. Лео. Мяташе се наоколо като преобърната костенурка. („Не се мяташе — поясни Нора, като пренебрегна опитите на сестра си да опише странния момент, докато пътуваха към дома си с влака. — Опитваше се да се изправи. Беше заледено.“ Но Луиза не отстъпваше, твърда като майка си; току-що излязъл от клиниката, настоя тя, Лео не би трябвало да е в парка. Би трябвало да е на среща със семейството си за обяд!) В горния край на алеята те спряха и се скриха зад едно дърво, за да го наблюдават.

— Сто процента е той — отсече Луиза.

— Трябва ли да го заговорим? — попита Нора.

Луиза се поколеба. И на нея й се искаше да доближи Лео, но мислеше, че не редно да го правят.

— Той ще каже на мама — въздъхна. Нора кимна със свити устни, беше разочарована. И двете стояха тихи, едва дишаха и наблюдаваха Лео известно време. Той се изправи и изтупа панталона си. Седна на един голям камък.

— Какво прави? — прошепна Нора, когато Лео погледна към небето. Искаше й се да бяха нормално семейство. Искаше й се да може да се затича по пътеката, размахала ръце, а той да се усмихне, да се разсмее и да прекарат деня заедно. Вместо това те стояха тук, скрити зад дървото. Не знаеха всички подробности за посещението му в рехабилитационната клиника, но знаеха, че е имало някакъв инцидент, както и че е бил лош и са били замесени наркотици. „Кой въобще още ползва кокаин?“ — Луиза бе чула майка им да казва на баща им една вечер миналото лято.

— Може би купува наркотици — каза тя притеснено на Нора. — Защо иначе ще бъде чак тук точно преди обяда?

 

 

Лео въздъхна и се изправи с усилие, като изтупа съчки и пръст от панталона си. Седна на един камък наблизо, оценявайки щетите по одраните си длани. Нещо го глождеше, нещо за момичетата. Наистина ги беше изплашил. Предполагаше, че падането му не е било елегантно, но не вярваше той самият да изглежда опасен. Защо бяха толкова уплашени? На децата вероятно не им беше позволено да ходят никъде из парка без родителите си в днешно време — нито дори тийнейджърите, дори момчетата. Тези момичета вероятно вече търсеха полицай.

„По дяволите“, помисли си Лео. Ами ако наистина търсеха някое ченге? Ами ако бяха помислили, че е пиян или нещо по-лошо, и бяха дали описанието му на полицията, която вече обикаляше наоколо да го търси? Не биваше да го хванат с наркотици. Адвокатът му беше пределно ясен: „Дръж си носа чист, докато не излезе постановлението за развода. Без пътувания. Без подозрителни разходи. Без проблеми“. Лео стана и се запъти по посока на шума от уличното движение. На върха на пътеката взе завоя и най-накрая разбра къде се намира. Сентръл Парк Уест беше право напред. Можеше да спре такси, да отиде директно до гара „Гранд Сентръл“ и да не закъснее за обяда. Ако завиеше надясно, щеше да бъде на мемориала „Ягодовите полета“ след не повече от две-три минути.

Поколеба се. Над него прозвуча оглушителен крясък. Погледна нагоре и видя три огромни гарвана, кацнали на едно от малкото дървета, които вече бяха загубили листата си. Всички грачеха едновременно, сякаш спореха за следващия му ход. Точно под тях, в средата на вкочанените и голи разклонения, в основата на един централен клон имаше кафява купчина от кал и листа. Гнездо. Божичко.

Лео погледна колко е часът и тръгна.