Синтия Д’Апри Суини
Гнездото (24)

Двайсет и втора глава

Когато Матилда дойде на себе си в болницата и разбра колко пари ще получи от семейство Плъм, тя започна да фантазира какво ще направи с тях. (Срамно, но първата й мисъл беше за чифт велурени ботуши, които бе харесала — онези, които стигаха над коляното и свършваха по средата на бедрото; след това си спомни.) Мислеше за пътувания, дрехи, коли и телевизори с плоски екрани. Мислеше да купи на сестра си собствен козметичен салон, какъвто винаги бе искала. Мислеше да плати развода на майка си.

Персоналът в болницата за рехабилитация се опита да я подготви за всичките й бъдещи разходи, не само за протезното стъпало (което трябваше да се сменя на всеки няколко години) и свързаните с него медицински проблеми и плащания, но и за промените, които щеше да се наложи да направи в дома си.

— Май положението у вас не е идеално — каза й една от социалните работнички. — Може би ще трябва да преоцените ситуацията.

Матилда взе таблиците с финансови изчисления и кимна, но всъщност не слушаше. Всичко изглеждаше толкова по-слънчево в клиниката по рехабилитация, където тя беше нещо като звезда, толкова млада, решителна и упорито жизнерадостна. Учеше всяко ново умение бързо и успя да се прибере у дома по-рано от повечето пациенти. Когато се завърна в тесния апартамент на родителите си в Бронкс обаче, Матилда започна да разбира пред какво беше изправена.

Проблемите започнаха още на входната врата на сградата, която се отвори да разкрие три реда стълби, покрити с неравен, белещ се, изцапан линолеум — те изглеждаха обезкуражаващо и при най-добри условия, но бяха ужасяващи, когато си с патерици, и едва ли щяха да са много по-удобни, когато пристигнеше протезата й. Вътре в апартамента, вляво от входната врата, имаше коридор, твърде тесен за инвалидна количка (от каквато тя понякога се нуждаеше, особено нощем), който водеше до едната баня и мъничката кухня. Направо имаше четири малки стъпала надолу, които водеха до по-ниско разположената всекидневна, за която тринайсетгодишната Матилда с два крака смяташе, че е съвършенство в обзавеждането и която сега караше Матилда с ампутирания крак да плаче от чувство на безсилие.

А ето я и декорацията на майка й, това, което тя и сестра й наричаха южен кич: малки килимчета от Мексико, които не си подхождаха, цветни кошници, пълни с парцалчета, нестабилни масички с религиозни статуетки върху тях — всичко това сега изглеждаше като съгласувани усилия, положени умишлено с цел да я убият. Разни дреболии в апартамента, на които никога не бе обръщала внимание, ставаха проблеми: тоалетната беше много ниска, душът изискваше да пристъпиш през ръба на предизвикателно дълбока вана, нямаше дръжки — дори стойка за кърпа — за които да се хване.

Отвъд физическите неудобства в апартамента и абсолютната липса на уединение, което беше физиологически изцеждащо, го имаше и емоционалния стрес от това да бъде покрай родителите си. Въпреки че двамата се държаха необичайно мило един с друг заради инцидента, обединени от тревогата и скръбта си за първи път от години насам, никога не я оставяха сама. Наблюдаваха всеки неин ход из стаите предпазливо, майка й стискаше броеница, а баща й се опитваше да извърне поглед навреме.

Трябваше да се махне оттам.

Матилда не вярваше в Господ толкова, колкото вярваше в знаците. (Знаеше, че бе получила знак вечерта на катастрофата на предната седалка на поршето на Лео Плъм, когато залязващото слънце бе проблеснало по венчалната му халка, а тя го бе пренебрегнала и ето я сега. Бог бе отнел десния й крак.) Всяка сутрин, като се събудеше, казваше молитва, молеше се да разбере какво да направи, къде да живее. Така че, когато видя билборда пред чисто нова жилищна сграда на любимата й улица — онази с черешовите дървета, които цъфтяха обилно през пролетта — Матилда разбра: този знак беше нейният знак.

НАМАЛЕНИ ЦЕНИ — пишеше на него. И с малък шрифт отдолу: НАЛИЧНИ СЪОРЪЖЕНИЯ ЗА ХОРА С УВРЕЖДАНИЯ.

Тя купи два апартамента. Един на горен етаж за сестра си, която имаше три деца и съпруг безделник, и един по-малък на първия етаж за себе си. Плати в брой, като помоли сестра си да покрива сама единствено разходите по поддръжката. Останалите пари все още изглеждаха огромна сума. Един приятел адвокат на Фернандо й помогна да си открие банков депозит, който да обвърже с разплащателната си сметка. Беше толкова пестелива, колкото й бе възможно, но парите заминаваха толкова бързо! И постоянно някой от семейството й искаше заем: първа вноска за кола, самолетни билети до Мексико, за да посетят роднини там, нова рокля за бала на нечия дъщеря. Нямаше край, а как можеше да откаже? Не можеше. Защото, когато се замислеше защо въобще имаше парите, я хващаше срам.

А сега беше и уплашена, защото трябваше да намери начин да е по-подвижна. Трябваше да си намери работа. След като приключи действието на морфина от нощта след катастрофата, тя призна пред себе си онова, което винаги бе знаела: никога нямаше да бъде певица. „Ти си умна, Матилда — каза й една от сестрите в болницата. — Каква кариера обмисляш?“. Никой досега не бе използвал тази дума пред нея: кариера. Харесваше й как звучи. Харесваше й да си представя как всеки ден отива в някакъв офис. След гимназията бе искала да постъпи в колеж, но нямаше пари, а в деня, в който се бе прибрала у дома, развълнувана след петнайсетте полагащи й се минути с един от преуморените училищни консултанти, с формулярите за кандидатстване в колеж и с молбите за кандидатстудентски заеми, родителите й бяха толкова негативно настроени, толкова обезкуражаващи. Тя знаеше, че се боят заради липсата на документи, че могат да бъдат разкрити и да си изгубят работата. Чу ги да спорят по-късно същата вечер дали да й позволят да кандидатства, баща й ставаше все по-ядосан и избухлив. На следващия ден бе помолила Фернандо да работи като сервитьорка.

Сега имаше пари; можеше да посещава лекции, ако желаеше, но не и ако беше с патерици — или ако постоянно имаше болки.

Вини не бе единственият човек по време на престоя й в клиниката за рехабилитация, който споменаваше правото на избор на Матилда; не беше и първият, който деликатно да допълни (или в случая на Вини — агресивно), че що се отнася до ампутацията, нейната беше особено гадна и тя би трябвало да обмисли още една операция, за да ампутират до под коляното, което щеше да й разкрие много подобри възможности за протезиране. Матилда не разбираше, защото отначало всички изглеждаха развълнувани от това каква голяма част от крака й бе спасена. Тя не помнеше много от нещата в стаята в спешното отделение, но помнеше как хирургът триумфално й бе казал, че е отстранил „възможно най-малко кост“. Когато повтори това на физиотерапевтката си, която преглеждаше чуканчето й и се цупеше, жената промърмори: „Понякога е добре да остане повече кост, а понякога — не“.

Беше права. Протезното стъпало причиняваше болки на Матилда почти през цялото време. Без значение как ходеше или как си почиваше, или колко усилено работеше да стегне останалите мускули в тялото си, без значение дали и колко дълго носеше предпазни чорапи, или колко терапевтични масажа правеше, само след час или два с протезата кракът й започваше да пулсира, болката постепенно плъзваше по прасеца й, после над коляното, докато не се образуваше концентриран възел от напрежение и почти непоносима болка в подколянното сухожилие, откъдето се пренасяше към седалищните мускули. (Какъв благословен невежа беше по отношение на устройството на горната част на бедрото и задника си допреди катастрофата! Чудеше се единствено дали има лек за малките бучици целулит, които се подаваха изпод прекалено късите й шорти.) В много от дните болката пропълзяваше в таза й; в много от дните вратът започваше да я боли най-късно в края на следобеда и тя се озоваваше в леглото преди времето за вечеря.

Звънецът се обади, силен и настоятелен, гневен. Вини. Матилда отвори вратата, за да го намери отвън с кутия пица, която балансираше в лявата си ръка, и голямо огледало, пъхнато под изкуствената му дясна ръка. Тя погледна огледалото предпазливо, когато младият мъж пристъпи през прага.

— Не искам това нещо тук — каза.

— Може и да не го искаш, но се нуждаеш от него. Кракът те боли, нали?

Достатъчно бе да я погледне, за да познае колко много я боли. Матилда продължаваше да се усмихва, но очите й не бяха фокусирани. Той разбираше.

— Не е чак толкова зле — излъга тя. В добрите дни несъществуващият й крак само трептеше или просто го чувстваше, сякаш си бе там, призрачното му присъствие я подлудяваше. Но в лошите дни болеше до умопомрачение. Днес имаше чувството, че иглички пробождат липсващия й крак. От седмици изпитваше упорит сърбеж в един от загубените пръсти. Намери се в налудничавата ситуация да мечтае за ампутация на вече несъществуващ крак.

— Седни — нареди Вини и остави пицата на кухненската маса. — Вземи си парче, докато е топла. Можеш да ядеш и да действаме.

Матилда неохотно седна на един от кухненските столове. Взе си парче и подуха малко, преди да отхапе.

— Как успя да я донесеш още гореща?

— Търговска тайна — отвърна той.

— Всъщност какво има в соса, че става толкова вкусна?

— Добър опит. Можем да обсъждаме чудодейния ми сос по-късно.

Вини бе говорил за огледална терапия с месеци, а Матилда си мислеше, че това звучи почти толкова нелепо, колкото и вуду магия. И все пак той беше пред нея и бе донесъл огледало чак до дома й, така че неохотно направи каквото й бе казано. Изпъна колене и остави Вини да нагласи огледалото между тях така, че когато погледнеше надолу, виждаше здравия си крак от едната страна и огледалния му образ от другата.

— О! — възкликна тя.

— Мръдни левия си крак — обади се Вини. Тя го послуша и оптичната илюзия беше за два перфектни крака, които се движеха заедно. — Почеши си пръста — продължи той, — онзи, който те сърби.

— Как?

Вини посочи.

— Почеши левия си крак на мястото, което те сърби, но продължавай да гледаш в огледалото.

Матилда се наведе и внимателно се почеса.

— О, божичко — изпъшка. — Работи. — Започна да се чеше по-силно. — Не мога да повярвам, че работи. Не разбирам.

— Никой не разбира в действителност. Простият начин, по който можеш да мислиш за това, е, че помагаш да се пренапишат старите сигнали в мозъка ти. Учиш мозъка на нова история.

Тя премести крака си наляво и надясно, сви го и го изпъна, после пак. Размърда пръстите си. Завъртя глезена си и кракът в огледалото — липсващият й крак, изглеждаше така, сякаш си бе на мястото и функционираше. Почеса се отново, пак проработи.

— Вече се чувствам по-добре — призна. — Не отлично, но различно.

— Добре. Четири или пет пъти седмично по петнайсет минути. И използвай огледалото, когато кракът те боли или сърби. Разбра ли?

Матилда кимна и се усмихна.

— Звучеше толкова глупаво — каза. — Не исках да отида и да си купя огледало за нещо, което звучи толкова тъпо. Благодаря ти, папи — продължи тя. Говореше нежно и леко сложи ръка върху рамото му. — Благодаря ти, че донесе огледалото.

— Временно е — заяви Вини и рязко се изправи. Зарядът, който се изстреля по ръката му, гърдите му и други места, на които не искаше да се спира, когато го докосна Матилда, беше поразителен.

— Ще си купя мое. Можеш да си вземеш това…

— Не, не — прекъсна я той. — Нямам предвид, че огледалото е временно; твое си е. Купих го за теб. Исках да кажа, че все още ти предстои да се справиш с основния проблем. — Звучеше по-гневно, отколкото възнамеряваше. Матилда се бе намръщила. Вини си пое дъх. Спри. Дай отначало. Започна отново, като този път се постара да звучи неутрално. — Исках да кажа, че огледалото е временно решение.

Дълбоко в себе си Матилда знаеше, че той е прав. От всички неща, които й бяха казали хората през последните шест месеца, от всички безполезни съвети, безсмислени клишета (Господ никога не ни поставя пред изпитания, с които не можем да се справим, за всичко си има причина) и цитати от Библията, това, което бе предложил Вини за ампутацията и да се отърве от глезена си, имаше най-много смисъл. Тя бе израсла със знанието, че не можеш да получиш нещо, ако не дадеш нещо. В нейния свят преобладаващата логика беше такава. Въпросът бе само да знаеш колко си готов да изгубиш, каква част от плътта си, което в нейния случай беше съвсем буквално. („Ако те съблазни ръката ти или ногата ти, отсечи я и хвърли я“ — този стих от Библията го разбираше.)

Докато беше на рехабилитация, една от сестрите й каза, че Вини е това, което наричаха „идеалния пациент“. Бе оздравял и се бе научил да се справя толкова бързо, че бе избран да тества най-модерната протеза, която носеше сега. А ето я и нея, едва способна да куцука наоколо на нескопосания си, грозен, гумен крак. Тя беше пълната противоположност на Вини. Не идеален пациент, а идеална загубенячка.

Но още операции, още рехабилитация, по-добра протеза? Всичко това щеше да струва пари. Много пари.

— Нямам подобна здравна осигуровка. Нямам толкова пари и не познавам никого, който има — въздъхна Матилда. Звучеше победено, примирено.

— Напротив, познаваш — отсече Вини. — Познаваш.

 

 

Наложило му се бе да направи няколко опита, но преди да отнесе огледалото на Матилда, Вини бе успял да убеди братовчед й Фернандо да се срещнат насаме. Първоначално той беше подозрителен и Вини бързо осъзна причината за предпазливостта, потайността и покровителственото отношение към Матилда: страх от депортация. Той бавно измъкна историята от Фернандо — сватбата, возенето в скъпата кола, спешното, набързо свиканото събрание в адвокатската кантора дни по-късно, нетърпението да подпишат документите и да вземат чека, отказа да се изправят срещу Лео Плъм в съда или да настояват за застрахователен иск. Семейството искаше да избегне полицейски доклад, защото той щеше да означава, че родителите на Матилда — и майката на Фернандо, която също беше нелегална, да не говорим за по-голямата част от безбройните им роднини — щяха да привлекат вниманието на имиграционните служби, както Джордж Плъм бе заплашил многократно по думите на Фернандо. Вини се опита да разбере точно какво споразумение бе подписала Матилда (в болницата, надрусана с морфин; беше абсурдно, пародия). Най-накрая убеди Фернандо, че разговор с Лео Плъм нямаше да доведе до законови действия.

— Просто искам да си поговоря с него приятелски — обясни той.

Фернандо избухна в смях.

— Разбираш ли защо това не ми звучи съвсем правдоподобно? — Фернандо едва не бе ударил Вини в деня, в който той се бе развикал на Матилда в пицарията; нямаше му доверие.

— Кълна ти се — продължи Вини. — В гроба на майка си. Не бих направил нищо, за да нараня Матилда. Трябва да ми повярваш. Никога, никога не бих й навредил.

Фернандо наистина вярваше на тази част, защото Вини очевидно беше влюбен до уши. А и Фернандо изпитваше голяма вина за седмиците, последвали катастрофата. Изпаднал бе в паника като всички останали. Беше заслепен от голямата сума пари, която предлагаха семейство Плъм, също като другите и се засрамваше, щом се сетеше как Матилда му бе помогнала да изплати някои от заемите си за юридическия факултет. Беше толкова облекчен, че почти не протестира.

— Добре — съгласи се той накрая. — Но трябва да кажеш на Матилда какво мислиш да правиш и тя трябва да ти даде съгласието си. Обещай ми, че ще действаш внимателно.

— Имаш думата ми — отвърна Вини. Той не се боеше от никого, а мистериозният Лео Плъм със сигурност не беше заплаха. Разбираше колебанието на Фернандо, но знаеше, без никога да го е срещал до момента, точно какъв човек бе Лео Плъм: шибан страхливец.

Матилда толкова се срамуваше от нощта на инцидента, че не можеше да види ясно нещата, но Вини можеше. Що за човек оставяше жена си на сватба и примамваше младо момиче в колата си с лъжа? Що за човек изобщо би помислил да шофира предвид количеството алкохол и наркотици в кръвта си? Що за човек не се извиняваше, мамка му, и не проверяваше как е момичето, което заради невероятната му ерекция вече нямаше крак? Страхливец, ето такъв. Имаше още нещо, което той знаеше за страхливците: лесно се пречупваха.

Вини имаше план. Щеше да поиска среща с Лео Плъм и щеше да изясни напълно, че не търсят пари, защото беше така. Вини искаше достъп. Бе направил проучването си и знаеше, че Лео се бе въртял в правилните кръгове. Той имаше възможност да я свърже с правилните хора и да й помогне с безброй програми, от които можеше да получи помощ за протези, включително и за бъдеща операция, ако се окажеше необходима. Искаше Лео да задейства малко връзки и нямаше да му даде избор. Щеше да му обясни съвсем ясно, че без колебание ще го разобличи като страхливец, какъвто в действителност беше. Щеше да облече униформата си, да застане до Матилда и да унижава Лео Плъм, докато не се пречупи. Лео можеше да го погне и Вини би приветствал подобна битка, но никога нямаше да му се наложи. Защото какво бе другото, което знаеше за страхливците? Най-много ги беше страх да не бъдат разкрити. Това щеше да бъде лесно.

 

 

— Не — каза Матилда. — Категорично не. — Бе оставила огледалото да падне на пода и бясно подскачаше из кухнята. — Няма да говоря за това.

— Ще говорим — настоя Вини.

— Махай се от тук. Моля те. Благодаря ти за пицата, за огледалото. Изморена съм и искам…

— Това… — изкрещя Вини, сочейки липсващото й стъпало — е глупост.

Матилда беше с гръб към него, държеше се за кухненската мивка.

— Защо викаш? — попита и се обърна към него. — Защо винаги се караш? Постоянно си ядосан на всичко и всички.

— А ти защо не си? — Под суровата светлина в кухнята на Матилда лявата ръка на Вини се свиваше и отпускаше. — Защо не си бясна, мамка му?

— Защото това не помага с нищо.

— Не съм съгласен.

— Може би трябва да разкажеш нова история на твоя мозък. Давай, използвай огледалото. Погледни лицето си и виж колко е грозно, когато си ядосан.

Той си пое дълбоко дъх, след което блъсна хладилника до нея с длан. Тя трепна.

— Защо не си достатъчно ядосана, че да поискаш това, което ти се полага? — попита той.

Матилда тежко седна на един от кухненските столове, лицето й беше изпито и мрачно. Изглеждаше така, сякаш щеше да заплаче; Вини никога не я бе виждал да плаче. Тя не можеше дори да го погледне. Толкова пъти се бе опитвала с усилие на волята да се върне към онзи килер, към онзи момент преди, когато Лео танцуваше с нея под музиката. Само ако имаше възможност да направи всичко отначало, щеше да се освободи от Лео, да си тръгне, да се върне при Фернандо в кухнята и да вземе бутилката за дресинга. Погледна нагоре навъсено.

— Не мога да поискам повече, защото получих това, което заслужавах — заяви Матилда. — Получих точно това, което заслужавах.