Синтия Д’Апри Суини
Гнездото (7)

Пета глава

Решиха да се срещнат в „Ойстър Бар“ на „Гранд Сентръл“ отчасти за удобство — Мелъди слизаше на „Гранд Сентръл“, която бе по средата на пътя между центъра, където живееха Джак и Лео, и мястото, където живееше Беатрис, в предградията — и отчасти поради носталгия. В редките случаи, когато възрастните Плъм бяха водили и четирите си деца в града, винаги се бяха гощавали в „Ойстър Бар“. Поръчваха блюда със стриди с екзотични имена — от Чинкотиг, Смарагдовия залив, Пемакид — и вдигащи пара купички задушени стриди. Братята и сестрите Плъм обожаваха суматохата на ресторанта (където никога не сядаха) и подредената ефикасност на дългия бар (където винаги седяха), за който нямаше нужда от резервации. Обичаха драматичните сводести тавани, покрити с плочки с цвят на слонова кост и редиците бели лампи, които успяваха да направят помещението едновременно пищно романтично и леко антисептично.

Мелъди бе пристигнала първа, за да пресрещне братята и сестра си, преди да си намерят места на бара. Беше предприела смелия ход да им запази маса в ресторанта. Писнало й бе от бара; беше трудно за група от четирима да водят разговор, докато седят в редица, освен ако не се бяха настанили в края, което рядко се случваше. Днес трябваше да поговорят, а и тя винаги бе искала да се храни в ресторанта, седнала на маса, както правят цивилизованите нюйоркчани. Но Лео закъсняваше, а салонният управител щеше да ги настани едва след като се съберяха всички. Отново се бяха озовали на бара и отпращаха келнера с поръчки за коктейли със скариди и кола.

— Можеше просто да кажем, че сме трима, и да придърпаме един стол, когато Лео дойде — каза Джак. — Ако дойде.

— Ще дойде — отвърна Беа.

— Говорила ли си с него? — попита той.

— Не, но ще дойде.

Мелъди мрачно отваряше нова опаковка стридени крекери. Управителят гневно й се беше сопнал, когато го бе попитала дали им е запазил ъглова маса.

— Мадам — бе отвърнал той кисело, — моля ви, наслаждавайте се на настоящите си места.

— Ти говорила ли си с него? — Джак запита Мелъди.

— Аз? — отвърна тя, изненадана. — Не. Лео никога не ми се обажда.

— Аз получих имейл от него в петък по време на работа — намеси се Беа. — Но тъй като още го няма, може би трябва да обсъдим какво ще му кажем, когато дойде.

Тримата започнаха да се наместват на столчетата си и се загледаха един друг предпазливо.

— Е — започна Мелъди. — Аз…

— Продължавай — подкани я Беа.

— Мисля, че трябва очевидно да се уверим, че е добре. — Тя говореше колебливо; не беше свикнала да е първа. Джак изглеждаше изпълнен със съмнение. Беа се усмихна окуражаващо. Мелъди леко се изправи. — Мисля, че трябва да го попитаме за здравето му. Да разберем къде е отседнал. Да му предложим подкрепа.

Беа кимаше на всичко, което казваше сестра й.

— Съгласна съм — заяви тя.

— И после? — остро попита Джак.

— И после, предполагам, ще питаме за Гнездото — отвърна Мелъди. — Не зная. Как искате да започнем?

— Бих искал да му връча фактура и да го питам кога ще я плати — каза Джак.

Беа се завъртя на стола си и се обърна към него.

— Вие двамата да нямате финансови притеснения? Да не би Уокър да не работи или нещо подобно?

Джак изпуфтя ядосано.

— Уокър работи. Уокър винаги работи. Бих искал да му предложа възможността за известно време да не работи. Евентуално. Например следващата година, както бяхме планирали и планираме открай време — Уокър да намали работата и да прекарваме повече време сред природата… — Джак се спря. Не му беше удобно да говори със сестрите си за всичко това. Искаше да спипа Лео насаме и да изложи мнението си за приоритета на връщането на парите, без те двете да се месят.

— И аз се тревожа, нали знаеш — включи се Мелъди. — Скоро ще плащаме такси за колеж. Не можеш да си представиш колко струва това в момента. И къщата…

— Какво за къщата? — попита Беа.

Мелъди не искаше да говори за къщата си, за напълно безумната и неприемлива идея на Уолтър за къщата й.

— Скъпо е! — възкликна.

Беа махна на сервитьора и направи жест за нови питиета.

— Схващам, че това е гадно за всички ни — започна тя, — но също така познавам Лео. Ако днес сме прекалено нападателни… — Сви рамене и погледна към брат си и сестра си. — Знаете, че съм права. Просто ще ни избягва.

— Не може да ни избягва вечно — настоя Джак.

— Какво ще правим? — попита Беа. — Ще го причакваме? Ще наложим запор на несъществуващата му заплата? Ще се молим?

— Мисля, че Беа е права — намеси се Мелъди.

— Откога да си мил с Лео, върши работа? — заинтересува се Джак. — Кога нещо е успяло да го принуди да не мисли преди всичко за себе си?

— Хората се променят — отвърна Беа и отвори още една опаковка крекери.

— По-често хората остават точно каквито са си били.

— Все още не разбирам защо не опитва да се пребори с Виктория за апартамента и всичко останало — каза Мелъди.

— Защо не се постарае да спаси нещо.

— Не разбираш? — Беа си припомни онази нощ в спешното, лицето на Лео, шевовете по брадичката му, шепота и стенанията от другата страна на завесата, ридаещите родители в коридора, майката, която тихичко оплакваше и прехвърляше броеница в ръцете си. — Аз пък разбирам — продължи. — И ти щеше, ако беше дошла там.

Мелъди изведнъж се съсредоточи над това да извади резенчето лимон от безалкохолното си и да не мисли за сервитьорката. Бяха извън града за уикенда на сватбата и бяха изпуснали цялата бъркотия. Джак също; той никога не присъстваше на семейни тържества. Мелъди трябваше да съсредоточи енергията си там, където имаше нужда от нея: върху дъщерите, съпруга и дома си.

— О, моля ти се — махна с ръка Джак. — Това едва ли е всичко. Случва се и нещо друго. — Той правеше малки гънки като оригами в единия ъгъл на хартиената подложка за хранене. — Все пак говорим за Лео. Той има скрити пари някъде. Сигурен съм.

— Как така си сигурен? — попита Мелъди. — Имаш ли доказателство?

— Не, но само така има смисъл. Усещам го. Замислете се. Откога Лео се страхува да влезе в битка?

— Беа? Ти какво мислиш? — обърна се към нея Мелъди.

— Не зная — отвърна тя, но същата мисъл беше хрумнала и на нея. — Как би станало изобщо?

— О, има начини — каза Джак. — Изненадващо лесно е.

Сервитьорът вече се въртеше нервно около тях. Бяха опустошили безброй пакетчета крекери и пространството пред тях бе изпълнено с празни целофанени опаковки и трохи. Беа започна да събира трохите на купчинка и да ги изсипва в малка чинийка.

— Няма да дойде — отсече Джак.

Беа си погледна телефона.

— Той просто се движи по негово си време.

Тогава, сякаш по даден знак, Беа видя Мелъди да сяда по-изправено и да вдига лявата си ръка, за да оправи нервно твърде русия си бретон. Грижовна усмивка разтегна долната част на лицето й. Джак също се изпъна. Издаде челюстта си по начина, по който го правеше, когато се чувстваше застрашен, но след това стана и помаха, и преди Беа да успее да се обърне, усети ръка на рамото си, познатата й тежест и мълчаливото привилегировано стисване, сърцето й изпълни малък танц от облекчение, а тя се обърна, погледна нагоре и ето го и него: Лео.