Синтия Д’Апри Суини
Гнездото (45)

Четирийсет и трета глава

„Това беше най-шантавото нещо.“ Когато Матилда разказваше историята по-късно — а двамата с Вини я разказваха доста в следващите години, историята на „Целувката“ щеше да се превърне в тяхната история и след десетия, стотния, хилядния път щеше отново да бъде разказвана по почти напълно същия начин — винаги започваше с едно и също изречение: „Това беше най-шантавото нещо“. Как бяха отишли в Бруклин ден преди Деня на майката и заради някакви корекции по протезата на Вини той не я носеше, което се случваше рядко. Как Матилда се беше карала с него да не взимат метрото, защото чуканчето на крака й я болеше особено много същия ден; как искаше патериците си и се притесняваше да не закъснеят; как си бяха поръчали такси и понеже нямаше движение, бяха пристигнали ужасно рано. Как се бяха разхождали известно време, наслаждавайки се на подредените улици с тухлени постройки, на нарцисите и теменужките по саксиите на прозорците, броя на семействата по улицата, които бутаха бебешки колички, подтичваха леко зад деца на колела с тренировъчни колелца, хората, които засаждаха малките пространства около дърветата. Как най-накрая бяха решили да отидат до дома на Стефани малко по-рано и да проверят дали не си е вкъщи. Как мъжът на стъпалата се беше изправил и ги бе зяпнал, сякаш виждаше призрак. Как дори с една ръка Вини бе хванал Томи О’Туул, докато припадаше, и как бе попречил да се строполи по лице на паважа и „Само един господ знае! — казваше Матилда на децата си, ококорили широко очи. — Само един господ знае какво можеше да стане, ако си беше ударил главата. Ако татко ви не го бе хванал. Можеше да умре. По-лошо! Можеше да си повреди мозъка и никога да не е същият. Но не! Баща ви се протегна — с една ръка — хвана го около кръста и го положи на земята, сякаш не беше по-тежък от пакет с ориз. Голям мъж!“.

Матилда разказваше как Стефани бе изпуснала торбите с покупките и цветята и се бе затичала по улицата, когато бе видяла Томи да пада; как бе седнала и бе люляла главата му в скута си; как го бе държала, докато не дойдоха парамедиците и им беше казала, че ще се оправи. Как най-накрая го изправиха на крака и му помогнаха да влезе в дома си и след това бяха разбрали защо Томи беше припаднал; защо това, че бе видял Вини и Матилда на улицата, го бе объркало и замаяло.

„Било е статуя на мама и татко! — Откакто Вини-младши порасна достатъчно, за да разбира историята, винаги прекъсваше разказа с тази реплика: — Била е вашата статуя!“.

„Точно така. — Матилда прокарваше ръка по главата му, през лъскавата му коса, тъмна като нейната, къдрава като на баща му. — Беше известна статуя от Франция. На жената й липсваше крак, а на мъжа — ръка, точно както на майка ви и татко ви. Хвърлих й само един поглед и разбрах.“

Тук, ако Матилда и Вини се намираха в една и съща стая, тя винаги правеше пауза, винаги го поглеждаше, погледът, който му бе хвърлила в онзи ден, изпълнен с благоговение и откровение, поглед, който поправи света му, направи го цял, изпълни го с такова непоносимо желание и надежда, че той винаги пръв извръщаше очи, защото му идваше почти прекалено много, като истинско слънце, което обливаше света му със светлина.

„Видях статуята — казваше Матилда и се усмихваше на момчетата си (първо на Виктор-младши, след това на малкия Фернандо, после на Артуро, кръстен на дядото на Вини) — и разбрах. Онази статуя? Тя беше моят знак.“