Синтия Д’Апри Суини
Гнездото (34)

Трийсет и втора глава

Нора и Луиза не бяха свикнали да са в центъра на вниманието по семейни събирания и това им хареса. Когато пристигнаха в апартамента на Джак и Уокър, родителите им и Беа вече бяха там. Щом влязоха в дневната, сгъвайки износените си черни чадъри, движението и разговорите замряха. Шестнайсетгодишните момичета подействаха хипнотизиращо на събралата се група така, както никога не бе ставало, когато бяха малки, срамежливи дечица, които заравяха лицата си в месестото бедро на баща си по време на спорадичните семейни празненства.

Луиза беше идеално копие на Мелъди като тийнейджър, до такава степен, че Джак я гледаше неспокойно, атавистично подготвен познатият образ от миналото да се затръшка и зареве заради някаква въображаема обида. Вместо това Луизината версия на лицето на Мелъди му се усмихна любопитно, дружелюбно и мило. Той почувства желание да прокара ръка през косата й, за да усети формата на черепа й. Смутен, Джак стисна ръката й малко по-силно от необходимото и тя трепна.

Беа прегърна и двете момичета, след което ги задържа на една ръка разстояние и започна да възклицава по повод на косата, височината и еднаквото разположение на луничките по различните им лица.

— Такива красавици сте! — не спираше да повтаря, придърпваше ги към себе си и ги целуваше и по бузите, карайки и двете момичета да се замислят за дума, която никога досега не бяха имали повод да използват: европейски. — Как сте пораснали толкова много от миналото лято? Станали сте млади дами.

Нора и Луиза бяха грейнали от удоволствие. Уокър напълни чашите на всички с шампанско и предложи на двете момичета високи чаши с лимонада. Настроението му беше приповдигнато и лицето му сияеше. Джак го наблюдаваше как оглежда стаята и масата, очите му се стрелкаха, за да се увери, че всичко е идеално подредено на мястото си, преди отново да се засуети из кухнята.

Нора и Луиза бяха пленени от всичко: апартамента, масата, необичайното поведение на майка им („Аперитиви? Множествено число? Повече от един?“. Мелъди се държеше почти лекомислено); чичо им Джак, който бе умалена версия на чичо им Лео; жизнерадостната им леля Беатрис, за която и двете наскоро бяха осъзнали, че е малко по-красива версия на майка им. И двете инстинктивно се завъртяха покрай Уокър, който носеше готварска престилка над леко изпъкналия си корем. Единственото неизненадващо присъствие в помещението бе това на баща им, който седеше на масата, успокояващо стабилен, късаше парченце от хляба, душеше едно от меките сирена и намигаше на момичетата, сякаш за да каже: „Е, това е нещо различно, нали?“.

Уокър им махна да го придружат в кухнята и те го последваха с нетърпение. Доля в лимонадата им щедро количество шампанско.

— Не казвайте на майка си — каза той. — И да знаете, че не следя съдържанието на тази бутилка. — Той постави шишето в една запотена кофичка с лед и се запъти обратно към всекидневната. Нора и Луиза изпиха коктейлите си бързо и си направиха нови, като добавиха точно толкова лимонада, та съдържанието да не изглежда подозрително.

Обратно в дневната Уокър обяви, че ще изчакат Стефани и Лео още десет минути, след което вечерята ще бъде сервирана. Той бе подредил на масата плата с хляб и сирене и малки керамични купички с маслини. В средата беше разпръснал лимони и стръкчета розмарин. Възхищението на Мелъди си струваше допълнителното усилие.

— Изглежда точно като в Италия — каза тя на Уокър.

— И кога по-точно си била в Италия? — попита Джак.

Уокър му хвърли поглед, който казваше: „Недей“. Мелъди беше толкова доволна, че дори не забеляза.

— О, не съм била, но постоянно гледам „Травъл Ченъл“. Нали, Уолт? Не гледам ли непрекъснато „Травъл“? Съвсем скоро имаха филм за Соренто, всички тези лимони, толкова беше красиво. Лимончело.

— Не казвай нито дума повече. — Уокър изтича към кухнята и секунди по-късно се върна, като размахваше светла бутилка неотворено лимончело в ръка. — За десерт! — Мелъди буквално заподскача от щастие и плесна с ръце. Джак мимоходом отбеляза, че това бе хубаво: семейството му се възхищаваше на изискания вкус на Уокър. А когато сервираше и вечерята, щяха просто да паднат.

От другата страна на реката светкавица освети небето над Ню Джърси. Всички се преместиха до прозореца, за да наблюдават как бурята си проправя път през река Хъдсън. Нора се изниза незабелязано надолу по коридора. Не можеше да назове импулса, който я караше да разгледа спалнята на Джак и Уокър, просто искаше да я види. Вратата беше затворена и тя внимателно почука, макар да знаеше, че всички са още в дневната. Отвори вратата, прекрачи прага и бързо затвори след себе си. Опипа стената в търсене на ключа за осветлението, намери го и го включи.

Не знаеше какво точно очакваше да види, но не и стаята, в която се намираше — напълно обикновена спалня, приютяваща легло, за което реши, че е антично, люлеещ се стол и дълъг скрин с много снимки в рамки отгоре. Леглото й се видя малко, особено за Уокър, който бе… ами солиден. Беше спретнато оправено. Наоколо нямаше пръснати дрехи като в спалнята на родителите й. Просто една подредена стая.

Отиде до скрина и започна да разглежда снимките. Най-голямата — онази в центъра, беше на Джак и Уокър. Тя я вдигна, за да погледне отблизо. И двамата носеха смокинги, бутониери и държаха левите си ръце напред към камерата, за да покажат венчалните си халки. Докато връщаше снимката на мястото й, вратата се отвори и Луиза влезе.

— Ето те! — възкликна тя. — Какво правиш?

— Нищо — отвърна Нора, — разглеждам.

— Вреш си носа — контрира Луиза.

— Виж. — Нора посочи към снимката. — Омъжили са се.

Луиза отиде до сестра си и се наведе над снимката.

— Еха — рече. — Чудя се дали мама знае.

— Би било малко гадно, ако е знаела и не е отишла.

— Може дори да не подозира. Може да не е била поканена.

— И това би било малко гадно.

— Да — съгласи се Луиза. Тя се изправи и огледа спалнята, както постъпи сестра й преди минути. — Не очаквах да изглежда така — заключи.

— Какво означава това? — попита Нора. Въпреки че знаеше точно за какво говори Луиза; и тя бе реагирала по същия начин. Бе очаквала стаята да е… по-така.

— Просто искам да кажа, че е толкова… — Луиза се опитваше да не употреби думата „нормална“, знаеше, че не е редно, но само за нея можеше да се сети. — Толкова е обикновена — завърши накрая.

Нора и Луиза стояха тихо. И двете бяха леко замаяни от шампанското на празен стомах. През прозореца се видя ярка светкавица. И двете подскочиха. Дълбок гръмовен тътен. Момичетата се спогледаха, въздухът между тях бе буреносен, зареден. Луиза седна на леглото. Главата й започна да пулсира. Изведнъж й се прииска да си отиде вкъщи.

— Трябва да поговорим за нещо — започна Нора. Не бе планирала да води този разговор сега, но шампанското й развърза езика.

— Знам — спря я Луиза. — Видях. Теб и Симон. Един ден в музея.

— Така ли? — Нора се притесни, опита се да се сети какво може да е видяла сестра й. Боже, ами ако е била в киното?

— Ти…? — опита Луиза. — Ти да не си…?

— Не знам — отвърна сестра й. Седна на леглото до Луиза. — Харесвам Симон. Само това знам. Харесвам я.

— Тя ме плаши.

— Знам, че е така.

— Толкова е сигурна в себе си.

Нора кимна.

— Така е. Но също така е умна, забавна и мила. И аз наистина я харесвам.

Дъждът се лееше по-силно. Спалнята на Джак и Уокър гледаше към вътрешен двор. Хора, които се прибираха от работа, тичаха, за да се приберат у дома, държаха куфарчета и палта над главите си.

— Мислиш ли, че съм обратна? — попита Луиза. Нора се засмя, облекчена, че най-накрая си говорят. — Моля те, не ми се присмивай — допълни Луиза и скри лицето си в ръце в опит да не заплаче.

— Момчета или момичета харесваш? Трябва да знаеш кое от двете.

Луиза продума в шепи:

— Момчета.

— Добре.

— Не мисля, че мога бъда лесбийка.

— Добре. — Нора беше благодарна, че сестра й не критикуваше Симон или не откачаше за нещо друго. Луиза свали ръцете си. Лицето й се изчервяваше по абсолютно същия начин, по който и нейното, с две ярки червени петна, по едно в средата на всяка буза.

— Сърдиш ли ми се? — попита Луиза.

— Защо да ти се сърдя? Мислех, че ти ще се сърдиш на мен.

— Сърдя се, че не ми каза.

— Опитах се. Просто… не…

— Знам — прекъсна я сестра й. Двете поседяха за минута, загледани през прозореца. Светкавиците и гръмотевиците бяха отминали, облаците се движеха бързо, а дъждът отслабваше. Навън все още миришеше на пролет. — Малко е странно, нали?

— Че аз съм с момиче ли?

— Не, не това. Е, може би и това. Но най-странното е, че вече не е същото.

— Това съм си просто аз — отвърна Нора. — Тук съм. Същата съм. — Сега тя се страхуваше, че ще заплаче.

Луиза поклати глава.

— Не се изразявам правилно. Преди сякаш искахме едни и същи неща и виждахме едни и същи неща, а сега не е така и ми е странно. Почти самотно. Почти сякаш правя нещо погрешно, задето не искам същите неща като теб.

„О — помисли си Нора. — Тази част ще бъде лесна.“ Тя коленичи на пода пред сестра си и хвана ръцете й.

— Не е твоя работа да бъдеш нечие огледало — започна тя.

 

 

Къде бяха изчезнали момичетата? Мелъди претърси навсякъде, преди да се сети да провери спалнята. Отвори вратата бавно и ги видя да седят на леглото.

— Питахте ли Джак дали може да стоите тук? — Тя пристъпи вътре и точно както бяха направили дъщерите й, започна да се оглежда наоколо заинтригувана.

— Тъкмо излизахме — започна Луиза, като си издуха носа и се опита да се стегне. Мелъди видя, че дъщеря й е плакала.

— О, не. — Тя забърза и коленичи пред двете деца. — Какво е станало? О, господи, да не се е случило нещо на улицата? Някой да не ви е наранил?

— Не — отвърна Нора. — Няма нищо.

— Искам да знам истината! — Мелъди сграбчи ръцете на двете момичета и ги разтърси леко. — Ако някой ви е наранил, трябва да ми кажете. Не искам да пазите тайни от мен.

Луиза започна да се смее.

— Мамо! Божичко! Никой не ни е наранил. Съвсем добре сме.

— Просто си говорехме за училище — допълни Нора.

Мелъди погледна лицето първо на едното момиче, после и на другото. Луиза гледаше в скута си.

— Истината ли ми казва? — попита тя Луиза. Отговорът беше свиване на рамене. Нора изглеждаше притеснена. Мелъди задържа погледа й, опитвайки се да намери някакъв знак, че я лъжат. — Какво става тук? Какво не ми казвате? — Луиза мачкаше кърпичката в ръката си. Мелъди сложи пръст под брадичката й и я повдигна, докато дъщеря й не я погледна в очите.