Синтия Д’Апри Суини
Гнездото (22)

Двайсета глава

Първия път, в който Симон целуна Нора — крадешком в семейната кухня, където те бяха останали сами за кратко, защото Луиза беше в банята в другия край на коридора — тя го направи бързо, преди Нора да разбере какво се случва, и се отдръпна, преди да успее да възрази — или преди да отвърне, да се съгласи или да участва по някакъв начин. Онзи следобед, когато Симон чу стъпките на Луиза по коридора, тя небрежно продължи да маже бадемово масло и конфитюр върху оризови бисквити от кафяв ориз. Нора не можа да проумее как Луиза не долови новия заряд в стаята, дори не забеляза как молекулите в кухнята за кратко се бяха възпламенили в нещо опияняващо и горещо, а след това бързо се бяха върнали към познатата обстановка: купата с лъскави ябълки върху дървения плот по средата на стаята, мраморната поставка с шестте котлона, лъщящия чайник с пластмасова свирка на чучура с формата на червена птичка. Зад гърба на Луиза Симон се усмихна очарователно на Нора, която до края на следобеда бе погълната от една мисъл: „Пак“.

Понякога Нора и Луиза отиваха да се грижат за малкото момченце от другата страна на улицата и това, което то обичаше най-много, бе всяка от тях да го държи за ръка, да се разхождат по моравата отпред и да го люлеят за ръцете високо във въздуха. „Пак“, викаше то весело в момента, в който стигнеха края на двора. Обръщаха се и тръгваха в обратната посока и преди да са стигнали оградата от тази страна, то закрещяваше: „Пак! Пак!“. Когато ги видеше на улицата, започваше да подскача в количката си. „Пак!“ — пискаше и им махаше. „Утре, Лукас — отвръщаха те. — Ще си играем утре!“ Никога нямаше достатъчно „пак“ за Лукас. Независимо колко пъти Нора и Луиза Го люлееха по предната морава, докато ръцете им не се изморяха и раменете им не изтръпнеха, без значение как се опитваха да привлекат вниманието му към нещо друго — бисквити, люлка или игра на „ку-ку“, когато спираха, той плачеше ли, плачеше.

След Симон Нора разбираше как точно се чувстваше Лукас. Мислеше, че преживяването, което той обичаше, когато бе вдигнат от земята, изтласкан напред от някаква по-голяма, външна сила, люлеенето, обръщането на стомаха, безтегловността, усещането, че лети, трябваше да е почти сексуално, детски предшественик на съзряващо желание, похот, глад.

„Пак“ беше точно това, което изпитваше Нора, след като Симон я целуна. Не можеше да спре да мисли за целувката, за коприненото усещане от езика на Симон с вкус на бадеми в устата си, за едва доловимото усещане от допира на пръстите й на кръста си — или за това кога може да се случи пак.

Не чака дълго. Следващата седмица отидоха в магазин да пробват дрехи и Симон се плъзна в съблекалнята на Нора. В секундата, в която вратата се затвори, Симон я притисна до стената и Нора направи това, за което бе мислила цяла седмица — отвърна на целувката. Изследваше устата й с език, хапеше ярката й и пълна долна устна, хващаше дългите й плитки, увиваше ги около ръцете си и дърпаше леко, докато главата й не се наклони назад и не разкри дългата й, елегантна шия, а Нора впи устните си, върха на езика си, на точното място, където трепкаше пулсът на Симон. През онзи ден те стояха притиснати една в друга, докато продавачката не почука леко на вратата и не попита:

— Как върви там вътре? Харесахте ли си нещо?

— Абсолютно — отвърна Симон с ръце върху задника на Нора и усмихната. — Всичко тук ни харесва.

Скоро Нора и Симон разбраха, че Националният природонаучен музей бе най-лесното място, където да избягат от Луиза. Както и в по-голямата част от Ню Йорк, тълпите им осигуряваха усамотение, каквото апартаментът на Симон с две спални не можеше. Луиза носеше скицника и моливите си, за да рисува, а Нора и Симон й казваха: „До после“, след което се изнизваха към някой от многобройните слабо осветени коридори, празните тоалетни, притъмнелите оградени места. Станаха експерти в изучаването на различни телесни части, предизвикването на определени усещания, без никога да са напълно съблечени. Първоначално бяха нерешителни, пъргав пръст тук, докосване с език там, но бързо научиха къде могат да бъдат смели, как сръчно да избягват копчета, колани и закопчалки на сутиени, докато стоят с дрехите си. Симон накара Нора да свърши за първи път в тоалетна до Залата на безгръбначните, без дори да отмества настрани малките лилави прашки, които Нора бе купила тайно и бе сложила в раницата си точно с тази цел. Първия път, когато Нора бе поела една от гърдите на Симон в устата си в някакъв пуст коридор с офиси, затворени през уикенда, за малко да бъдат разкрити от една майка, която се бе изгубила, докато търсеше тоалетна с двете си малки деца. Симон забързано си бе свалила блузата, когато бяха чули тичането на децата по коридора и виковете на майка им след тях: „Не пипайте стените, деца. Не пипайте нищо!“ — което ги бе докарало до почти истеричен кикот. Докато седяха на празния последен ред в киното (по-късно никоя от тях нямаше да си спомня за какво е бил филмът), Нора свали чорапогащника на Симон до коленете й и пъхна пръстите си в бельото й, след което в самата Симон, която беше топла и влажна.

— Кажи ми какво искаш да направя — прошепна Нора, замаяна и смела за миг.

Симон остана напълно неподвижна и заговори нежно в ухото й:

— Оправи ме с уста.

Когато по-късно се срещнаха с Луиза, тя се намръщи към Нора и попита:

— Какво сте правили?

— Какво имаш предвид? — Ръцете на Нора бяха лепкави, ушите й леко звъняха. По-рано бе проверила, за да се увери, че Луиза не е в киното.

— Коленете ти са мръсни. — Луиза изглеждаше искрено учудена, гледаше към Нора, която имаше объркан, почти трескав вид. — Вие да не сте надрусани? — Тя сниши гласа си и направи крачка към тях, за да погледне очите им.

— Не — отвърна Нора. — Току-що излязохме от киното.

— Изпуснах си обицата — намеси се Симон. — Нора ми помогна да я търся по пода. Беше тъмно. — Тя го каза с променен тон на гласа си, по онзи начин, който караше Луиза да се чувства зле, сякаш бе изтърсила нещо грешно или тъпо.

— О — отстъпи Луиза. — Откри ли я?

— М-да — Симон посочи към ухото си и редицата малки сребърни обръчи в долната му част.

Луиза не разбираше как някоя от тези обици можеше да е паднала. Или как са я открили в тъмното. Или защо я лъжеха.

 

 

Нора никога не бе лъгала Луиза през целия им живот. От няколко години вече не си казваха абсолютно всичко — всяка случайна мисъл, която прелиташе през умовете им, мечтите си, нещата, които не харесваха, детайлите на своите копнежи и желания — но никога не се бяха лъгали една друга. Нора искаше да поговори с Луиза, но не знаеше как да започне. Някои сутрини седеше в общата им баня — когато Луиза вече бе слязла долу и закусваше — и се упражняваше да каже нещо, каквото и да е, в огледалото.

— Здрасти, аз съм обратна — репетираше тя. Дори не можеше да го произнесе с нормална физиономия; звучеше толкова мелодраматично и тъпо. — Здрасти — говореше на отражението си, — харесвам едно момиче. — И това звучеше тъпо. „Спя с едно момиче?“. Тъпо. „Чукам едно момиче?“. Грешно. „Влюбена съм в едно момиче?“. Така ли беше? Дори не бе сигурна. „Просто бъди честна.“ Можеше да чуе гласа на майка им в главата си: „Да казваш истината, никога не е грешно и винаги е по-лесно“.

— Здрасти — продължаваше да опитва. — Напълно съм обсебена от едно момиче и не знам дали съм влюбена — или дори дали съм обратна — но съм толкова възбудена, че не виждам нещата ясно.

Е, поне такава беше истината.

— О, боже — изпъшка Симон, когато Нора се опита да говори с нея по темата един следобед в музея; и двете седяха на пода, с опрени на стената гърбове, на относително тихо място, краката им небрежно се докосваха. — Да не би вътрешностите ти да се обърнаха? Стоиш пред огледалото и се чудиш: „Какво означава това? Коя съм аз? Кое е истинското ми «аз» сега, след като целунах момиче?“.

Нора се засрами. Не й харесваше да е под прицел на острия език на Симон (е, освен по определен начин).

— Да не си станала нещо като „Сега трябва да слушам Мелиса Етъридж по цял ден и да спра да си бръсна краката“? — Нора леко я плесна по ръката. — Ще бъде толкова тъжно, ако се подстрижеш като всички истински лесбийки — продължи Симон и хвана гъст кичур от кестенявите къдрици на Нора в ръката си. — Тази коса наистина ще ми липсва. Но правилата са си правила.

— Забрави — спря я Нора. Сега се чувстваше едновременно тъпа и ядосана. — Забрави, че съм казала каквото и да е по този въпрос.

— Съжалявам, че те дразня — отвърна Симон, като продължаваше да си играе с косата й. — Не мога да се сдържа. Харесва ми да те гледам как се изчервяваш. Сладко е. Порозовяваш само ей тук. — Тя докосна средата на бузите на Нора с пръстите си. — Като някакъв фокус е.

Нора блъсна ръката й.

— Просто… миналата година имах момче за гадже!

— Аз също.

— Така ли?

— Естествено. Вече не. Беше много красив. Суперсекси, но тъп като галош. Не спираше да повтаря, че иска да посети Китай, защото свинското му-шу било идеалната храна. Божичко, колко беше тъп! Но красив! — Прекрасната й усмивка блесна. — Не толкова красив, колкото теб. Теб те харесвам повече, ако това те тревожи.

— А какво казваш на хората?

— Какви хора?

— Не знам. На всички. На приятелите си, на родителите си. Искам да кажа… признала ли си?

— Първо, не им казвам нищо, защото не с тяхна работа. Водя у дома момчета. Водя и момичета. Не е кой знае какво. — Нора зяпаше Симон невярващо. Не бе възможно да е толкова лесно. Изключено. — Наранявам ли чувствата ти? — попита Симон. — Не се опитвам. Просто не си падам по етикетите.

— Не ти вярвам.

— Защо? Искам да кажа, ако бях момче, щеше ли да ти се налага да „признаваш“ за мен? Щеше ли да отидеш вкъщи и да кажеш: „Мамо, има нещо, което трябва да знаеш. Целунах момче и ми хареса“.

— Не е същото. Или може би просто моите родители изобщо не са като твоите.

Симон сви рамене.

— Бих казала, че можеш да заложиш на това. — Тя закопча наново ярката си светлозелена жилетка и се изправи. — Родителите ми са готини. Братът на майка ми е гей и не му беше лесно. Баба ми и дядо ми бяха адски религиозни и, ами, държаха се с него много зле. Винаги. Но майка ми и той — името му е Саймън, кръстена съм на него — са наистина близки. Сега ние сме неговото семейство.

— И майка ми има брат, който е гей. — Нора все още седеше и гледаше нагоре към Симон.

— Наистина ли? — изненада се тя. — Майка ти не одобрява ли това?

— Не, не — поклати глава Нора, докато се опитваше да измисли лесен начин да опише семейство Плъм и техните взаимоотношения и болки. — Те не са близки, но е сложно. Всички са малко особени.

— Всички хора са малко особени. — Симон протегна ръка на Нора, за да й помогне да стане. — Твоят проблем е, че се тревожиш как да бъдеш огледало на всеки, а това не е твоя работа.

Нора се подготви; знаеше, че Симон загрява за някоя от честите си — и понякога неразбираеми — импровизирани лекции. Вече бе разбрала, че трябва просто да слуша, да кима и да казва: „Уау, никога не бях виждала нещата така“, на което Симон отговаряше: „Живея, за да светя“, и после можеха да говорят за нещо друго.

— Огледало? — попита тя, защото Симон, изглежда, чакаше.

— Всички винаги си търсят огледало. Това е елементарна психология. Искаш да видиш себе си отразен в другите. Другите — сестра ти, родителите ти — пък искат да погледнат към теб и да видят себе си. Те искат да бъдеш тяхно ласкаещо ги отражение — и обратното. Нормално е. Предполагам, че наистина е нормално, когато си близнак. Но да си огледало на някого другиго? Това не е твоя работа.

Нора леко се отпусна на стената. Това, което казваше Симон, имаше смисъл, много смисъл, но също така имаше смисъл и да искаш да се виждаш в хората, които обичаш. Както и да искаш да отразяваш хората, които обичаш.

— Откъде знаеш всички тези неща? — попита.

— На някои хора им се налага да научат тези неща по-рано, отколкото на други.

Нора нямаше нужда да пита какво имаше предвид. Миналата седмица, когато бяха в магазина за подаръци в музея и търсеха нещо сладко, двойка мъж и жена се бяха приближили до Симон и я бяха попитали дали знае откъде могат да си купят комплект за полиране на камъни.

— Не, не знам — бе отвърнала тя и отново се бе концентрирала върху рафта с бонбони пред себе си.

Те бяха настояли.

— Ами можете ли да намерите някого, който да ни помогне?

Тогава Симон се бе обърнала с лице към тях и бе кръстосала ръце.

— Не, не мога — беше отсякла. — Защото не работя тук. И аз съм клиент като вас. — Дори и по нейните собствени стандарти тонът й бе смразяващ.

Двамата, смутени, се извиниха.

— Объркахме се само защото не носите връхна дреха — каза жената.

— О, знам точно защо сте се объркали — бе отвърнала Симон.

— Ехо? — чукна тя обувката на Нора с нейната, за да привлече отново вниманието й. — Разбираш ли какво казвам? Да си огледало на някого другиго, не е твоя работа.

— Разбирам. Схващам. Но това не касае единствено другите, а и мен самата. Аз харесвам определенията. Обичам да знам какво се случва.

Симон обгърна Нора с ръка утешително.

— Можеш да си сигурна за мен.

На Нора й се искаше да бяха сами. Искаше й се да могат да отидат някъде и просто да бъдат сами. Ако кажеше на Луиза какво се случва, може би щяха да могат. Може би щяха да могат да спрат с тези глупави следобеди в музея, да спрат да се крият.

— Ако някой настоява за определение — допълни Симон, — кажи им, че си би-любопитна. Това ще им затвори устите, повярвай ми.

Нора си представи как казва на родителите си, че е би-любопитна. Божичко. Знаеше точно какво щеше да отвърне Мелъди и го сподели със Симон:

— Това дори не звучи като истинска дума.

— Може би. Но как го чувстваш? — попита Симон и притисна Нора към затъмнената задна стена в един отдалечен ъгъл на Залата на биоразнообразието. — Как го чувстваш?

 

 

Нора и Луиза говореха за момчета през цялото време и на Луиза никога не й бе хрумвало, че на Нора може би й се говори за момичета. В училището им имаше много лесбийки, но всички те изглеждаха толкова драматично обратни със своите къси прически, черни кубинки, татуировки и многобройни пиърсинги; бяха толкова показно обратни, държаха се за ръце и се целуваха в колите на паркинга. Имаше и момичета, които си играеха на лесбийки, обикновено за да флиртуват с момчетата, докосваха косите си и неуверено се целуваха по устните, понякога с език, след което се засмиваха, отдръпваха се и избърсваха уста с опакото на ръката си. Но Луиза знаеше, че онова, което бе видяла между Нора и Симон, не беше никое от тези неща; не бе нито поза, нито мода. Това, което бе видяла в тъмнината на музея, бе друго. Беше страст.

Ако Нора бе обратна, а двете бяха близначки, това правеше ли и нея обратна? Харесваше момчета, ала трябваше да признае, че когато видя Симон да целува Нора, докато гледаше повдигането и спускането на гърдите на Нора и как ръката на Симон се движеше по нея, цялото й съзнание се сви до един неизличим образ: палецът на Симон, който гали зърното на Нора. Но какво искаше тя? Да бъде докосната от друг? От момче? Момиче? Което и да е? И двете? Винаги си се бе представяла с момче, но когато видя Нора с момиче, нещата се промениха, отвори се нова възможност, вкоренена в близначеството им. Това беше хубавото да имаш близнак, обгръщащото, успокоителното, смущаващото: бяха равни части от едно цяло и да видиш другия да прави нещо, бе почти същото, като да го направиш сам.

„Вие сте като пулса една на друга“, постоянно им повтаряше Мелъди и Луиза го вярваше; невинаги й харесваше, но го вярваше. Когато баща им ги учеше да карат велосипед, Луиза беше ужасена. Всеки път, когато той пуснеше колелото, тя усещаше разклащането на задната гума и спираше да върти педалите от ужас, велосипедът й се забавяше, олюляваше се и се прекатурваше, а Луиза трябваше да скочи и да се освободи от въртящите се спици и бръмчащите педали.

— Нека оставим Нора да пробва — реши накрая Уолт.

Тогава дойде ред на Нора — Нора, която винаги беше по-безстрашна, по-ловка — и когато Луиза загледа как баща им тичаше с колелото на сестра й, след което пусна задната гума и тя видя как Нора се наведе над педалите, задвижи краката си по-бързо, даде на колелото скоростта и стабилността, от които се нуждаеше, за да остане изправено, беше почти същото, сякаш го бе направила сама. Можеше съвсем точно да го почувства. Да гледа как тялото на Нора върши нещо, й осигуряваше равностойна мускулна памет.

Следващия път, в който Луиза пробва колелото и баща й го пусна, тя полетя.