Каролайн Линдън
Да покориш херцог (9)

Осма глава

Следващите няколко дни се влачеха бавно. Теса обикновено намираше с какво да се занимава, но по необясними причини се чувстваше без настроение и неспокойна. Изглежда Фром й действаше така; селото бе малко и скучно, само с няколко магазина и с едно неприветливо кафене. Писа на Уилям, направи обичайната си бърза сутрешна разходка и по средата на деня се оказа без работа. Дори Юджиния имаше роман, с който да се забавлява.

Надяваше се господин Скот да събере без протакане необходимите й материали. В деня след пътуването до Меле той прати кратка бележка с извинение, че счетоводните книги не са готови, но се налагало да отиде до Пул и щял да отсъства ден-два. Понеже искал лично да отговори на всички възникнали въпроси, изразяваше надежда да му прости за закъснението. На Теса не й оставаше друго, освен да изрази привидно разбиране, макар да й идеше да го сплаши. Какво толкова трудно има да й предостави документацията и да я остави тя да я прочете? Като касиер на компанията той разполагаше със счетоводните книги. Най-вероятно ги държеше във фабриката. Изразяваше разбиране към желанието й да ги види, но определено не я улесняваше. Ако беше мъж, Скот определено нямаше да постъпи така. Теса раздразнено се запита, дали има по-голям шанс да види книгите, ако лорд Грешам ги поиска.

Тогава несъмнено лесно ще преодолее този проблем. Скот моментално би осигурил материалите за графа. Ех, да имаше начин да помоли лорд Грешам, без да изглежда прекалено дръзка или самонадеяна; или въобще да намери някакъв начин да го помоли, защото след като я придружи до Меле, Негова светлост нито веднъж не ги посети.

Юджиния я винеше и Теса добре го съзнаваше. След като не се отби в деня след пътуването, Юджиния плахо попита дали между двамата не е възникнало разногласие. Тя отговори отрицателно, но прекалено бързо, и видя изписалото се разочарование по лицето на компаньонката си. Опитваше се да се убеди, че това отговаря на истината, но като мина още един ден без знак от него, тя неволно започна да се пита дали той не е по-обиден, отколкото дава вид. Извини се задето го нарече лентяй и го покани да направи обиколката с нея, но на връщане лорд Грешам бе в мрачно настроение — нямаше две мнения — и далеч не говореше толкова много, колкото на отиване. Това я караше да се чувства едновременно неспокойна и раздразнена. Съзнаваше, че не е най-светската персона и често е прекалено пряма дори в собствените си очи. Но лорд Грешам, с провокиращата си усмивка и безгрижния си смях, не приличаше на човек, който лесно се обижда. Ами ако си бе придал непринуден вид, само за да я тласне към още по-голямо неблагоразумие…

Спря се и се запита какво й става. Тя бе прекалено незначителна, за да има подобно влияние върху лорд Грешам. Той пожела да се запознае с господин Скот. Е, случи се и навярно бе приключил с нея и с Юджиния. Щеше да си развали мнението за него, ако беше така, но всъщност не го познаваше и Бог бе свидетел, че повечето аристократи не биха се поколебали да се държат така. Това всъщност само щеше да дозасили първоначалната й защитна реакция към него, но сега всъщност се чувстваше предадена по някакъв начин. Искаше да го мрази, но след като я накара да го харесва, не искаше да го намразва отново.

Измъчвана от подобни мисли, тя скочи на крака. Денят беше топъл и слънчев и тя полудяваше в малката странноприемница.

— Отивам да се разходя — съобщи тя на Юджиния, която бродираше апатично до прозореца. — Искаш ли да ме придружиш?

— Не, скъпа — въздъхна компаньонката й. Забоде иглата и погледна към улицата. — Ще остана тук. Никак добре не си чувствам глезена.

На глас обаче Юджиния не изрече надеждата си лорд Грешам да намине. От вниманието на Теса не убягна фактът, че Юджиния, с книга или ръкоделие в ръка, всеки ден се настанява до прозореца с изглед към улицата. Това само засилваше чувството й за вина, че е прогонила някак графа, без да знае точно как.

Облече най-лекото си палто и излезе, твърдо решена да успокои нервите си с енергична разходка. Насочи се извън селото, защото жадуваше за по-голямо спокойствие, отколкото улиците на Фром предлагаха. На пейзажа на Съмърсет липсваше пасторалната атмосфера на Уилтшър, където израсна, но тя се забавляваше да съзерцава дивата красота и да изучава непознатата флора, докато крачеше по прашния път. Беше готова на всичко, за да заличи усмивката на лорд Грешам от съзнанието си…

След известно време се успокои. Всичко е заради бездействието, реши тя; многобройните задължения вкъщи не биха й оставили време за безсмислени въпроси от рода защо лорд Грешам въобще й обърна внимание, а после вниманието му внезапно секна. Теса предпочиташе нещата да останат такива. Не искаше да е недоволна или озадачена от действията на този мъж, впрочем на който и да било мъж. След няколко дни ще приключи тук, ще замине за Лондон, ще бъде отново със семейството си, където всичко тече нормално и никакви привлекателни графове няма да смущават разумния й, добре подреден живот.

Лондон, естествено, щеше да я изправи пред нови изпитания. Нямаше да е толкова лошо, ако само Уилям и съпругата му Емили са там. Уилям уважаваше желанието й сама да си пробива път, а на Емили и през ум не би й минало да я насилва да посещава балове и соарета, където най-важната тема за дамите е последната мода в Париж, като се имат предвид неудобствата на войната. Този път обаче и Луиза щеше да е там, а тя бе твърдо решена да се впише в изисканото общество. Луиза щеше да настоява да я придружава по балове и маскаради, на изискани закуски; сестра й не проумяваше как е възможно една жена да е напълно безразлична към модата и клюките. Теса се опита да й обясни, че подбира дрехите си според собствения си вкус, а не защото ги носят други дами, а клюките я интересуват дотолкова, доколкото да разбере дали не засягат нейния живот, но все едно говореше на непознат африкански език. Луиза само махна пренебрежително — напълно я разбирала — и веднага след това настоя да пробва някакви нови рокли и да намеква, че определени джентълмени нямат нищо против дама, не в първа младост.

Последната формулировка винаги караше Теса да свъси вежди. Няколко диви зюмбюла попаднаха пред погледа й и тя навлезе в ливадата, за да ги откъсне. Чувстваше се стара само когато Луиза започваше с намеците си. Впрочем защо да е стара жена, ненавършила още трийсет? Най-вероятно не бе минал дори половината й живот. Прабаба им доживя до славните осемдесет и три и даже тогава не говореше за себе си като за стара. Теса набра цветята, като се постара да ги изтръгне с коренчетата, за да се запазят по-дълго свежи, когато ги натопи във вода. И какво значение имаше за Луиза дали е омъжена, или не? Вероятно щеше да е едно, ако самата Луиза бе щастливо омъжена и просто искаше същата радост за сестра си, но не; почти нямаше ден в живота на лорд Удол, през който Луиза да не се оплаче от него. Според Теса доста от оплакванията на сестра й бяха основателни, но и Луиза имаше вина — тя склони да се омъжи за скучен, неинтелигентен мъж, чийто основен интерес бе да стреля по птиците съобразно сезона. Според мнението на Теса бе далеч по-добре да не си омъжена, отколкото да си съпруга на безкрайно безинтересен мъж. В пристъпи на мрачен хумор си мислеше, че Луиза не иска да е единствената нещастна жена, затова държи и сестра й да е омъжена.

Но сега Луиза беше щастлива. Местеше семейството си в Лондон, най-после свободна от безинтересния лорд Удол и далеч от сприхавия нрав на Уилям. Беше вдовица с прилични доходи, все още привлекателна и относително млада. Щеше да си купува всички модни дрехи и да слуша клюки до насита. Теса не се съмняваше, че ще се наслаждава на всяка минута. Съжаляваше само за упорството на Луиза и тя да замине с нея.

От факта, че не е омъжена, произтичаше едно неудобство — зависимостта от семейството й. Луиза обикновено успяваше да изтощи Уилям и да му се наложи. Това означаваше най-накрая той да се предаде. Прие Теса да напусне Ръшуд за няколко месеца; прие, че Теса трябва да разшири кръга си от познати извън селцето в Уилтшър, което обитаваха; прие, че Теса ще си намери съпруг, стига да се огледа, но е за предпочитане това да стане в Лондон, където има повече джентълмени и едва ли някой помни онази отвратителна история с Ричард Уилбър. Доколкото не разполагаше със свои пари, Теса нямаше друг избор, освен да склони, така както се предаде и взе Юджиния със себе си в Съмърсет, независимо от възраженията на по-възрастната жена да не я придружава. В много отношения тя и Юджиния бяха в една и съща лодка. И двете зависеха от издръжката на Уилям и бяха принудени да се съобразяват с неговите желания. Да, тя му бе сестра, докато Юджиния бе само далечна братовчедка, но това не променяше факта, че последната дума принадлежи на Уилям.

Изправи се и изви гръб, стиснала букетчето в изцапаната вече ръкавица. Слънчевите лъчи започваха да падат по-полегато; наближаваше късен следобед и бе време да се връща в странноприемницата. Огледа се да види къде се намира и стресната откри, че е срещу Мил Котидж, където лорд Грешам бе отседнал.

За момент застина на място; вятърът люлееше тревата и дивите цветя наоколо. Нямаше причина да ходи в Мил Котидж, а и бе неприлично дама да се отбива при джентълмен. Не че искаше да му гостува; напротив; искаше да го прогони от мислите си. Това си повтаряше, докато прекосяваше поляната, за да излезе на пътя. Тръгна към Фром, но… се налагаше да мине пред Мил Котидж; нямаше друг пряк път, а и само да мине край къщата му, не означаваше нищо.

Не се стърпя обаче и позабави ход, за да хвърли поглед към къщата. Беше селска, но очарователна, изградена от камъни; към нея водеше посипана с чакъл алея. Подмина я и пред погледа й се яви стара мелница, изградена зад къщата, до потока успоредно на пътя. Беше спокойно и тихо. За миг завидя на лорд Грешам колко хубаво убежище си е намерил. Да седиш на слънце до поток сигурно е много приятно в ден като този.

И най-вероятно, помисли си тя засрамено след минута, той би постъпил точно така. Малко възвишение й пречеше да забележи веднага, но в следващия миг тя видя на обляната от слънце поляна до старата мелница графа на Грешам. Седеше на стол, вдигнал крак, обут в ботуш на друг стол, и четеше книга. Беше без жакет и шапка и докато го наблюдаваше, той прокара ръка през тъмните си къдрици и остави книгата на масата пред себе си. Вдигна и другия си крак и се облегна още по-назад; отметна глава, за да изложи лице на слънцето. Теса застина на място; той бе ослепително привлекателен, дори когато се държеше арогантно, а изтегнат на стола, спокоен и отпуснат, той бе неустоим. Дори тя, която никога не се омайваше от външния вид на мъжете, не можеше да откъсне поглед. Част от сърцето й за пореден път се запита какво е направила, за да загуби той интерес към нея и да спре да й обръща внимание.

От къщата излезе мъж; носеше поднос с кана. Прислужник, досети се тя. Остави подноса на масата и нареди няколко книги до него. Сигурно каза нещо на лорд Грешам, защото Теса забеляза как на лицето на графа се появи усмивка; вятърът довя до нея част от звучния му смях. Лорд Грешам извърна глава и я видя; тя се изчерви, заловена да го зяпа. Тръгна отново, стиснала дивите зюмбюли в ръка, без да откъсва очи от пътя пред себе си.

— Госпожо Невил — провикна се той. — Госпожо Невил.

Тя го погледна крадешком и направи физиономия. Той идваше с енергична крачка право към нея и щеше да й препречи пътя, преди тя да успее да се шмугне сред дърветата отпред. Бяха я заловили. Насили се да спре, вместо да хукне, както инстинктът й повеляваше.

— Лорд Грешам, как сте?

— Много добре вече. — Ухили се насреща й и се поклони. — На разходка ли сте излезли?

— Да. Обиколих Фром три пъти и почувствах необходимост от нов маршрут.

Той се засмя.

— Колко хубаво да тръгнете насам. Няма ли да седнете да си отдъхнете за момент? Моят човек, Барнс, току-що донесе прясна лимонада.

Теса се поколеба. Луиза вероятно би го определила като неприлично, но Юджиния би казала, че графът не е в състояние да направи нищо неприемливо. Да поседи навън, където всеки от пътя би я видял, едва ли е нещо скандално. А и много обичаше лимонада — истински лукс в провинцията.

— Благодаря, сър. Лимонада е нещо прекалено изкусително, за да откажа.

— Надявах се да ви привлека с нещо — промърмори той едва чуто. — Елате. Барнс, донеси още една чаша — нареди той на прислужника, последвал го по петите.

Камериерът кимна и влезе в къщата.

Теса се престори, че не е чула коментара му и тръгна редом с него, но на благоприлично разстояние.

— Доста спокойно местенце — отбеляза тя. — И какъв прекрасен ден, за да му се насладите.

— Така е. Само да имах възможност да се разходя като вас. — Теса хвърли поглед към струпаните на масата книги — приличаха на оръфани тефтери, доколкото виждаше — но той не каза нищо за тях. — Виждам, че отнасяте част от природата с вас.

Теса погледна дивите зюмбюли, започнали вече леко да клюмат.

— Госпожа Бейтс обича зюмбюлите.

— Тя добре ли е?

Придърпа стола, на който седеше допреди малко, и й го предложи. Теса седна, но се почувства неловко и неуместно. Наистина не бе редно да е тук. Сега ще се наложи да разговаря с него.

— Да — отговори тя на въпроса му. — Фром не предлага много забавления обаче. И двете започваме да скучаем, опасявам се.

— О? — Веждите му се стрелнаха нагоре. — Смятате, че няма никакви забавления във Фром, така ли?

Теса се усмихна тъжно.

— Всъщност, не съм очаквала.

— Да. Все пак сте дошла тук по работа. — Камериерът донесе поднос с чаши и лорд Грешам не обели дума, докато Барнс наливаше лимонадата. Едва след това попита: — Господин Скот отговори ли на въпросите ви?

— Не. — Теса плъзна пръст по ръба на чашата и после отпи. Беше много тръпчива и хладна, точно както я обичаше. Затвори очи и отново отпи. — Още не.

Лорд Грешам пак замълча и тя го погледна; той я наблюдаваше изпитателно; тъмните му очи бяха напрегнати. Тя седна малко поизправена, стресната да не е изпаднал в същото мрачно настроение, което го обзе на връщане от Меле.

— А потвърдиха ли се съмненията ви, сър?

Той премигна, а на устните му се появи горчива усмивка.

— Ни най-малко.

Тя го погледна учудено. Така казано, звучеше почти зловещо, но той не добави нищо повече. Тя отново отпи от лимонадата и за пръв път й се прииска да умее да бъбри непринудено с него, както правеше Юджиния.

— Наистина ли дойдохте да видите канала? — обади се тя, вече неспособна да таи любопитството си.

Очите му блеснаха и той се облегна по-удобно на стола. Слънцето изцяло огряваше лицето му и лъскавата тъмна коса; лъчите се отразиха в пръстена печат, когато опря брадичка върху свитата в юмрук ръка.

— Естествено. Както сама отбелязахте, във Фром няма кой знае какви забавления.

Тя кимна, но отбеляза:

— Не изглеждахте особено заинтересуван при посещението ни в Меле.

Той сви рамене.

— Не очаквах да ми покаже проблемни участъци от канала.

— Смятате, че има такива?

— Никога не съм строил канал — призна той и протегна дългите си крака напред, — но и не съм чувал за голям инженерен проект, който да няма проблемни моменти.

Думите му потвърждаваха и нейното усещане. Остави чашата с лимонадата и насочи цялото си внимание към него.

— Къде, според вас, са проблемите?

Той не отговори веднага, но за пръв път Теса не се почувства неловко от втренчения му поглед. Очите му се плъзнаха замислено по лицето й, но в тях нямаше смях или закачка.

— Парите са проблем, предполагам — сподели той накрая. — Скот нямаше да пътува толкова често и надалеч да търси инвеститори, ако разполагаше с достатъчно средства. Не една и две компании, ангажирани със строеж на канали, са се обръщали към Парламента с молба за повече закони и наредби, улесняващи ги да си набавят средства.

— Да — свъси вежди тя. — Но обикновено ги удовлетворяват, нали? Специално за този канал искан ли е нов закон?

Той отново се поколеба.

— Не, доколкото ми е известно.

— И на мен. — Това бе добра новина. Лорд Грешам, който имаше място в Парламента, щеше да знае, ако за този канал бяха искали нова наредба, за да се набавят необходимите пари. И въобще нямаше да е тук и да обмисля свои инвестиции, ако бе чул за сериозни недостатъци. Трябваше да се досети за това по-рано. — Други канали са били построени при първоначалните условия. Господин Скот ме уверява, че и с този ще е така.

— В негова полза е да го твърди, нали? — обърна й внимание графът. — Целта му е да ви убеди, че каналът е солидна инвестиция.

— Което няма да приема, докато не видя счетоводните книги — напомни му тя.

Той кимна.

— Човек неволно се пита защо господин Скот не ги предостави веднага. Предполагам, че и преди да дойдете тук е бил наясно с желанието ви да се запознаете с тях.

— Да. Казах му го в Ръшуд, когато дойде да види брат ми и му го повторих в Бат преди седмица. — Сви устни при спомена от разговора. — Леко се дразня, задето още не ги е набавил.

— Да. Човек неволно се пита защо не ги предоставя веднага.

Тя наклони глава и го погледна изучаващо. Той седеше небрежно на стола, но на лицето му не се забелязваше обичайното весело изражение. Наблюдаваше я с не по-малко любопитство, отколкото тя него, даде си сметка тя. Нищо чудно. Водеха доста сериозен разговор.

— Смятате ли ме за странна, задето искам да видя сметките? — попита тя импулсивно.

— Странна?

Веждите му се вирнаха нагоре.

— Да. Не е ли странно жена да се интересува толкова много от пари?

Той пое дълбоко въздух и бавно издиша.

— Всеки от нас, бил той мъж или жена, се ражда със свои таланти и интереси според мен. Ако разполагате с интелект и се интересувате от инвестиране, не виждам причина да не поискате да видите счетоводните книги. Скот, предполагам, иска солидна сума от брат ви.

— Да. Шест хиляди.

Грешам кимна.

— Ето, казах ви.

— За повечето мъже е странно, че проявявам такъв интерес и разполагам с нужната интелигентност — обяви тя и мигом се запита защо споделя това. Беше равносилно да избродира на бюстието си „досадна учена жена“. Насили се да се усмихне. — И повечето жени го намират за странно.

— Повечето хора имат фриволни интереси и съответно такъв интелект, както твърдеше баща ми. — На устните му се появи лека усмивка. — Съмнявам се обаче, че така щеше да си помисли за вас.

На Теса й стана приятно, все едно й бе направил истински комплимент.

— Благодаря, сър.

Той се засмя.

— Най-после! Направих ви комплимент и не последваха празни възражения.

Тя отвори уста, готова да протестира, но размисли.

— Благодаря — повтори тя, точно както Луиза я бе учила да отговаря на всяка мила дума.

Нещо в очите му се промени, докато я изучаваше някак по-замислено, все едно току-що бе разбрал нещо за нея. Смутена, Теса отпи от лимонадата. Сега вече беше топла, а не свежа и хладна както преди, но пак беше вкусна. Остави чашата с известно съжаление, когато напитката свърши.

— Ще се връщам в селото. Госпожа Бейтс ще се чуди какво е станало с мен.

Той сведе поглед.

— За жалост цветята увехнаха.

Теса погледна оклюмалите диви зюмбюли в скута си.

— А аз обрах всичките. Колко жалко.

С рязко движение лорд Грешам изсипа останалата в чашата си лимонада.

— Натопете ги във вода, за да ги съживите. — Изправи се. — Елате.

Теса се подчини и го последва към потока. Проследи го леко изненадана с поглед как той стъпи на един камък на брега, а другият крак постави на камък насред бързо течащата вода на потока и внимателно се наведе, за да напълни чашата. Погледна я и се усмихна.

— Трябва да скочите да ме спасите, ако се подхлъзна — извика той. — Водата е леденостудена.

Тя кимна в пълен унес. Докато пазеше равновесие над водата, без да обръща внимание на пръските по белите ръкави на ризата и безупречните бричове и пълнеше чашата с вода за дивите зюмбюли графът на Грешам беше омайващ. Не изглеждаше нито ленив, арогантен; изглеждаше направо… галантен. Изправи се и хвърли преценяващ поглед към брега.

— Отдръпнете се — нареди той.

— Какво? — Едва откъсна поглед от влажната риза, плътно прилепнала към тялото му. — Защо?

— В случай че падна.

Пружинира и скочи към брега. Ботушът му се подхлъзна на камъка във водата, върху който бе стъпил само преди секунда, и Теса ужасена видя, как веки миг той ще падне във водата.

— О!

Пристъпи напред и протегна ръка. Той я сграбчи навреме, възвърна равновесието си и стъпи на брега, напълно безразличен, че лъснатият му ботуш потъна до глезена в калта.

— Спасихте ме! — Ухили се и стисна леко ръката й, преди да я пусне. — Нараних ли ви?

— Не. — Пръстите й бяха изтръпнали. Наистина ли се втурна напред и го хвана? — Никак даже.

— Радвам се. Сложете цветята вътре — протегна той чашата. Теса му подаде зюмбюлите, той ги пое и ги топна в чашата. — Това малко ще ги съживи — предположи той. — Чак тогава ще ги пратя във Фром.

Тя го погледна смаяно. След енергичния скок над потока тъмната му коса се бе разпиляла по челото. От това близко разстояние забеляза леко наболата му брада и долови аромата на сапуна му.

Пръстенът печат проблесна на слънцето, докато топеше стеблата по-дълбоко в чашата. Усети топлина да плъзва по ръката й, като си спомни допира на пръстите му по нея.

— Доста усилие за китка диви зюмбюли — промълви тя.

Той вдигна поглед от цветята.

— Не и щом са ви толкова скъпи.

Тя с усилие извърна глава от него и насочи взор към цветята.

— Нищо особено. Малки, незначителни, обикновени цветенца.

Той не каза нищо и тя го погледна крадешком. Отново я наблюдаваше изпитателно, сякаш искаше да разбере нещо за нея. Беше свикнала да я изучават с известно недоумение, но изражението на лорд Грешам беше… различно. Не изглеждаше объркан, разтревожен или смаян от онова, което виждаше в нея, а любопитен; изненадан; почти… заинтригуван.

— Нищо красиво не е малко или незначително — подхвърли той. — А що се отнася до обикновени… Никога не съм виждал такива. — Докосна един цвят, по-малко клюмнал от останалите и го обърна към нея. — Не го омаловажавайте. Възхищавайте му се, задето такава прелест е поникнала на полето и никой друг преди вас не я е оценил.

— И съм ги изтръгнала с корените — разкая се тя.

Той се усмихна и атмосферата помежду им се разведри.

— Само за да ги споделите с другите. Те и без това щяха да увехнат от само себе си след ден-два. Сега ще донесат радост и красота на другите.

Нямаше как и тя да не се усмихне.

— Много изящно се изразихте. — Отново вдигна очи и го погледна. — Още веднъж благодаря за лимонадата.

— За мен беше удоволствие.

Боже! Допусна грешката да срещне очите му, когато той й се усмихна и бе готова да се закълне, че земята под краката й помръдна. Това трябваше да е сигнал да побегне; веднъж вече падна в плен на привлекателен мъж, който й обръща внимание. Но нещо я възпираше да бъде прекалено предпазлива. Допадаше й как този мъж й се усмихва.

— Права бях за вас онзи ден — обяви тя импулсивно. — Омаен сладкодумник сте.

Той се засмя.

— Знаех, че ще подобрите мнението си за мен.

Теса стисна устни. Бяха стигнали до края на покритата с чакъл алея, където ниска стена отделяше Мил Котидж от пътя.

— С удоволствие бих ви придружил до Фром — предложи той, но тя поклати глава.

— Няма нужда. Съвсем близо е, а и слънцето още грее.

Той кимна и не оспори решението й, което й подейства приятно.

— Предайте поздравите ми на госпожа Бейтс.

— Непременно. — Теса се поколеба. — Ще бъде доволна да чуе, че сте добре.

Графът се усмихна печално.

— Да, напоследък я пренебрегнах. Бих ви посетил отново, ако съм добре дошъл.

— Повече от добре дошъл — обяви тя и се изчерви заради несъзнателно бързия си отговор.

Лорд Грешам спря при портата и леко се поклони.

— А вие сте добре дошла за още лимонада всеки път, когато се разхождате наоколо, госпожо Невил.

Тя сведе глава. Да не го направи сега щеше да й е по-трудно, отколкото предполагаше.

— Благодаря. Хубав ден.

Тръгна с бърза крачка; едва се въздържаше да не погледне назад. Той бе истински джентълмен с изискани маниери; толкова. Но при всяка следваща среща тя го харесваше все повече и повече. Не всички мъже се възхищават на диви зюмбюли.

Пътят потъна сред дърветата и тя хвърли поглед през рамо. Облегнат на портата, той продължаваше да я наблюдава. Видя очертанията на бегла усмивка, когато вдигна чашата с диви цветя за поздрав. Теса му махна в отговор и продължи бързо напред.

По пътя към Фром усмивката не слезе от лицето й.