Каролайн Линдън
Да покориш херцог (21)

Двадесета глава

За щастие икономът се навърташе наблизо, когато Чарли се появи в коридора. Едва ли сам щеше да намери входната врата. Последва прислужника почти слепешком, осмисляйки новопридобитата информация. Нима детето наистина беше негов син?

Не. Дори кръвта на Чарли да течеше във вените му, никога нямаше да е негов син; законът предопределяше това право на Уорли. Рядко бе мислил какво е да си баща и именно по тази причина не бе дарил никоя жена с дете. Не беше толкова предпазлив с Теса, но… не се сепваше от мисълта Теса да носи негово дете. Дори почти я виждаше как гушка зеленооко дете и търпеливо му обяснява как да поддържа прегледни и точни счетоводни книги. Щеше да има най-умния и най-компетентния наследник в Англия, а Теса щеше да е майка на детето му. Тази мисъл го накара да се усмихне.

— Грешам…

Тихо произнесеното му име го накара да спре. Мария стоеше в подножието на стълбището, все така красива, с изписана на лицето надежда и радост. Притисна ръка към гърдите си и навлажни устни. За съжаление на Чарли икономът тактично се изпари. Последното му желание бе да остане насаме с Мария.

— Дойде за мен, нали? — прошепна тя. — Най-после. О, Грешам…

Той вдигна ръка, когато тя се запъти към него.

— Не, Мария. Не.

Тя го улови за ръка, независимо от отчаяния му опит да я избегне.

— Знаех, че ще дойдеш. Знаех. Скъпи, нямаш представа колко отчаяно копнеех да те видя през тези безкрайни последни години…

— Дойдох да се видя с Уорли.

— Да, естествено. Необходимо е. — Пристъпи по-близо с ослепителна усмивка. — Той трябва да заведе дело, естествено. Ще бъде ужасно, но накрая ще сме заедно. Грешам, ти си невероятен мъж да изтърпиш всичко това заради мен!

Беше недопустимо да й позволи да се заблуждава повече. Не издържаше да слуша за надеждите и плановете й и затова реши да ги прекрати веднъж завинаги.

— Каза ми за Алберт. Видях момчето.

Тя направи пауза, после леко се засмя, ала той забеляза появилото се междувременно неспокойно пламъче в очите й.

— Естествено. Син и наследник! Нищо друго няма значение за него. Показва Алберт навсякъде като първокласно жребче.

— Спомена твърдението ти, че той е мой син.

Брадичката й потрепери.

— Бях разгневена. Уорли е наясно какви врели-некипели говоря, когато съм ядосана. Карахме се… Такива неща се случват между съпруг и съпруга…

— Мария, той мое дете ли е? — Въпросът му сложи край на нервното й бърборене. Погледна го разочарована, очите й притъмняха. — Защото, ако не си сигурна отвъд всякакво съмнение, че е, как смееш да заявиш подобно нещо на съпруга си? — Чарли бе загубил всякакво търпение. Как смееш да застрашаваш родословието на сина си?

Тя вдигна рамене, а на устните й се появи крива усмивка.

— Да застрашавам? Нищо не е в състояние да попречи на Алберт да наследи титлата на Уорли.

— Това едва ли е от значение за съпруга ти. — Пое дълбоко дъх, за да успокои гнева си. — Вярно ли е? Той мое дете ли е?

Тя се поколеба.

— Не знам. Наистина, не знам.

Чарли преглътна, за да не изругае.

— Как посмя?!

— Как?! — Тя тръсна глава със сълзи във великолепните си очи. — Престъпно ли е да поискам един миг щастие с мъжа, когото обичам от години? Да се отдам за една нощ на блаженство, след години, прекарани в нещастие? Защо въобще питаш?

— И посмя да рискуваш така? Няма начин да не познаваш съпруга си. Заяви, че сега обича детето, но не се знае дали чувствата му няма да се променят с времето. А аз… — наложи се да направи пауза. — Ако е мой син, ти завинаги си ме лишила от него. Как можа да причиниш това на всички нас?

Устните й потрепериха, но тя вирна брадичка.

— Не помислих за това. Мислех само колко съм нещастна и колко отчаяно копнея за теб.

На Чарли му идеше да я хване за раменете и да я разтресе, при цялото му съжаление към нея. Рискува да се озове в леглото й и наистина да повярва, че е нещастна. Но не намираше сили да оправдае постъпките й след това. Дори той да бе виновен наравно с нея, дори Уорли да бе заслужил презрението й, тя завинаги бе отровила бъдещето на сина си. Уорли щеше да е неизменно нащрек дали у Алберт няма да се прояви и частица от Чарли. Грешам се помоли за доброто на детето, то да не е негово. Сега Уорли се държеше като мил баща, но когато момчето порасне и започне да се бунтува, да иска независимост или нещо, което Уорли не е склонен да му даде…

— Алберт най-вероятно е син на Уорли — продължи Мария, когато той не каза нищо. — Уорли не прекарваше и седмица извън леглото ми, преди да се роди. Беше с мен и през нощта, след като ти ме остави. Колкото повече мисля, толкова по-убедена съм, че е на Уорли. Странно дете е. Въобще не прилича на теб. Шепа камъчета може да го забавлява часове наред.

— Сбърках, когато прекарах онази нощ с теб — промълви той. — Ще ми се да не го бях правил. — На лицето на Мария се изписа шокирано изражение, но той не изпита никаква нужда да смекчи думите си. Прекалено дълго бе позволявал младежкото му увлечение по нея да оцветява живота му. — И двамата сбъркахме. Ти знаеше, че Уорли ще е недоволен, а аз… — Въздъхна. — Повече от десет години не проговорих на баща си заради теб.

— Така ли?

Тя го погледна силно изненадана и той остана с впечатлението, че е доволна, задето има такова влияние над него.

— Да, защото бях пълен глупак — заяви той направо. — Млад идиот, прекалено глупав да види колко прав е баща ми да ни раздели.

— Не! — изригна тя истерично и протегна ръце към него. — Не говори така. Вината е моя, аз сгреших. Когато предложи да избягаме, глупаво ти отказах. Бях прекалено млада, прекалено безразсъдна, прекалено изплашена. Но те обичам. През всичките тези години обичам само теб!

Той я погледна сериозно и изпитателно. Продължаваше да е красива, жизнена и примамлива, както и преди години. Застанала пред него сега, събрала примирено ръце, с умоляващи огромни очи, тя олицетворяваше всичко, за което бе мечтал… и същевременно не изпитваше никакви чувства. Е, може би съжаление за горчивото й нещастие и леко разкаяние, заради малките жестове, с които бе насърчавал — съзнателно или несъзнателно — надеждите й. Но лудото желание да я притежава беше изчезнало. За пръв път през живота си Чарли оцени от какво се бе опасявал баща му. Любовта му към Мария — както вероятно и тази на Дърам към Дороти — бе лудата страст на младостта, на опълчването срещу авторитетите, на потапянето в дебрите на първата любов. Ако бяха избягали навремето, едва ли щяха да са щастливи повече от година, дори да имаха благословията на Дърам.

— Не ме обичаш — обяви той накрая. — Не лъжи и себе си. И аз не те обичам. Няма да се намесвам в брака ти. Не съм дошъл да те отведа. Дори въобще не очаквах да те видя.

— Защо говориш така? — възкликна тя със сълзи в очите. — Не дойде ли да ме видиш? Не разбирам…

— Не съм дошъл да те избавя от нещастния ти брак — обяви той. — И без това няма да си щастлива с мен. Желанието ти да те отведа, е продиктувано от копнежа ти да избягаш.

— Да! Така е! — Избърса сълзите от лицето си. — Ако знаеше в какъв ад живея от десет години…

— Като графиня на Уорли? — прекъсна я той невъзмутимо. — Като всепризната красавица? Като богата жена? Нали това е всичко, което искаше?

Тя си пое дъх.

— Сърдит си ми, защото не си представях, че ще съм бедна. Същото обаче важи и за теб. Бяхме млади и глупави, но ако бяхме изчакали известно време, ако бяхме премислили, заедно щяхме да сме щастливи и да го преживеем. Но нали не е прекалено късно за нас?

— Късно е. Винаги е било. — Поклати глава. — Наистина ли ще оставиш децата си? Готова ли си да се потопиш в калта, за да получиш развод?

— Като твоя херцогиня нищо от това няма да има значение — прошепна тя, вече силно пребледняла. — Хората ще забравят…

— Не е така, знаеш. И скоро ще ме намразиш, както мразиш него. — Поклони й се учтиво и безразлично. — Сбогом, лейди Уорли.

— Чакай! — Вкопчи се в ръката му. — Той ще ме убие. Опита вече няколко пъти. Особено, когато се ядоса. Умолявам те, дори повече да не ме желаеш, отведи ме оттук. Ще умра тук, Грешам, ако ме изоставиш.

Чарли се поколеба. Уорли бе коравосърдечен човек, нямаше съмнение, и едва ли щеше да прости на невярната си съпруга. Нямаше начин да отведе Мария със себе си, но и честта не му позволяваше да я остави на милостта на съпруга й.

— Ако някога усетиш живота си застрашен или се опасяваш за благополучието на децата си, брат ми Едуард ще направи всичко по силите си, за да ти помогне. Нещата обаче само ще се влошат, ако дойдеш с мен. Уорли и без това ще ме мрази до края на дните си, заради съмненията относно сина ти. Каквато и да е истината, ще убие и двама ни, реши ли, че има нещо помежду ни. За твое добро, Мария, и за доброто на сина ти, не ме преследвай.

Тя пусна ръката му. На лицето й се изписа отчаяние и той се запита дали тя наистина се страхува за живота си.

— Никога не си ме обичал, нали? — прошепна тя с гневни нотки за пръв път. — В противен случай нямаше да си така безчувствен.

Лека, тъжна усмивка, се появи на устните му. Преди три години — дори преди три месеца, вероятно — щеше да твърди, че не е така. Но сега знаеше по-добре. Навремето бе изпитвал към нея младежка, неразумна страст, разпалвана от похот към нея и от непосилния гняв към отказа на баща му.

— Някога те обичах, но не с любов, която би била вечна.

— Откъде знаеш?

Знаеше заради Теса. Да, искаше Мария, но никога не бе имал нужда от нея. Тя не го провокираше да бъде по-добър човек. Никога не беше едновременно бясна, възбудена и развеселена като Теса. Никога не му се опълчваше, когато постъпва неразумно, и не го подкрепяше в необходим момент. Ако Мария бе до него сега, когато имаше опасност да загуби титлата си, той не се съмняваше в решението й да го зареже; нямаше да твърди, че й е все едно дали е херцог, или учен. И определено нямаше да го уверява, че от него ще излезе добър свиневъд.

— А ти обичала ли си ме някога? — попита той на свой ред. — Или бе хвърлила око само на титлата и състоянието ми.

Тя се поколеба и наклони кокетно глава. О, как добре помнеше той тази поза! Изгледа го изпитателно.

— Обичах те. Знаеш го. И още те обичам.

— Баща ти поиска пари от баща ми.

Тя премигна.

— Може… Бяхме доста бедни.

Чарли поклати глава.

— Няма значение. Наистина. Сбогом, лейди Уорли. Не забравяй какво ти казах за Едуард.

Чарли излезе и пое юздите на коня. Метна се на седлото и зърна Мария, последвала го до входната врата. Тя докосна устни с пръсти. Чарли я изгледа с безразличие и вдигна поглед към прозорците. Чудеше се дали и лорд Уорли наблюдава тръгването му. За момент се замисли за момченцето, за невинния му син взор, но прогони този образ. Нямаше какво да предприеме. По закон детето бе на Уорли, а Мария — единствената, която вероятно знаеше истината — твърдеше, че не е наясно кой е бащата. Помоли се Уорли никога да не си отмъсти на момчето заради съмненията си; помоли се момчето да порасне и да прилича на Уорли; и най-вече се помоли да получи прошка.

Обърна коня и пое, без да се обръща.