Каролайн Линдън
Да покориш херцог (6)

Пета глава

Пътуването на юг към Фром бе тежко, както Теса очакваше.

Този път Юджиния нямаше нищо общо. За разлика от обичайните си оплаквания и мърморене за неудобствата тя мълча през цялото време. Първоначално Теса се наслаждаваше на спокойствието, но после се притесни. Не бе характерно за Юджиния да е толкова тиха и тя започна да се опасява дали компаньонката й не е болна.

— Юджиния, добре ли си? — попита тя най-накрая.

— Да, скъпа, много съм добре. — Възрастната жена се усмихна тъжно. — Но Бат определено ще ми липсва.

— Естествено. До месец ще сме в Лондон, а това трябва да те развесели — опита се да я разведри Теса.

— Така е. Определено. — Въздъхна и се заигра с ресните на шала. — Надявам се да не ти преча дотогава.

— Не говори глупости! — възрази Теса изненадана. — Никак не ми пречиш. Компанията ти ми е приятна. — Впрочем, като цяло отговаряше на истината. Само в редки и краткотрайни моменти й идеше да си скубе косите заради нещо направено от Юджиния. Но не бе характерно за нея да е така меланхолична. — Само съжалявам, че не ти предлагам по-разнообразно пътуване вместо по черните пътища на Съмърсет. Предпочиташе да останеш в Бат, съзнавам го.

Изражението на Юджиния малко се разведри.

— Да, но не било писано — промълви тя замислено. Погледна Теса и се изчерви. — Не се тревожи за мен, скъпа. Ще се развеселя, обещавам.

Теса подозираше, че спътничката й още жали за загубата на компанията на лорд Грешам. Съжали, задето откъсна Юджиния от нещо толкова вълнуващо и чудесно, но същевременно изпитваше облекчение да е далеч от графа. Беше странно омайващо привлекателен богат благородник да обърне внимание на която и да е жена, освен ако не желае нещо от нея, а Юджиния нямаше много какво да предложи, защото не разполагаше нито с пари, нито с титла, нито с влияние. Представляваше просто една мила, добросърдечна по-възрастна дама, която обича да чете романи и да обсъжда последните модни тенденции.

Защо тогава той се интересуваше от нея? Юджиния твърдеше, че графът въобще не е впечатлен от обидната забележка на Теса по негов адрес, което само увеличаваше мистерията. Какво друго общо имаше между тях, та той да проявява този интерес? Теса не бе стъпвала в Лондон от години и щеше да помни, ако някога бе срещала лорд Грешам. Бог й бе свидетел, че не може да забрави нито лицето му, нито гласа му, нещо само по себе си толкова дразнещо, колкото и интересът му към нея. Беше редно да се притеснява повече от това, повтори си наум, отколкото какво би могъл да иска от нея или Юджиния. Но сега, когато го оставиха в Бат, беше излишно да се тревожи. Най-вероятно дори няма да я разпознае, ако се срещнат в Лондон.

Фром се намираше на двадесетина километра от Бат, но докато се спускаха на юг, пейзажът коренно се промени. Меките хълмове около Бат отстъпиха място на по-суров каменист релеф, придаващ леко заплашителен вид на околността. Елегантните облицовани със светъл камък сгради в Бат изчезнаха и се появиха градчета с несравнимо по-малки тухлени къщи със сламени покриви. Тук-там от пътя се виждаха въгледобивни мини и дори се чуваха подмятания на работниците, независимо от тракането на колелата на каретата. Пътищата бяха ужасни, предимно прашни коловози; нищо чудно защо разчитаха на каналите за транспортиране на изкопаното. Отне им почти цял ден да стигнат до Фром. Теса слезе от каретата разнебитена и уморена, все едно бе пропътувала повече от петдесет километра.

Съгласно обещаното в писмото, оставено в Бат, господин Скот бе уредил да се настанят в малка странноприемница. След лукса в хотел „Йорк“ тя изглеждаше обикновена и доста занемарена. Теса видя разочарованието на Юджиния, когато им показаха малките стаи и се постара да не въздъхне. Първо разби надеждите на компаньонката си по отношение на лорд Грешам, а сега се чувстваше гузна, задето довлече възрастната жена в дълбоката провинция, далеч от удобния „Йорк“. Дяволите да вземат Луиза за живия й интерес към това пътуване. Теса не виждаше защо да не го предприеме сама. Съвсем спокойно щеше да прецени достойнствата на канала. Продължаваше да подозира, че всъщност Луиза е целяла да се отърве от Юджиния, докато подготвя преместването си в Лондон. Сестра й искрено обичаше възрастната дама, но бе наясно как с постоянното си суетене можеше да провали и най-старателно направените планове. След четиринадесет години брак със сърцатия лорд Удол Луиза бе готова да прегърне едновременно вдовството и удоволствията на Лондон.

Все пак се наложи Теса да си поеме дълбоко дъх, за да прогони отчасти възмущението си. Не че не обичаше Юджиния; напротив. Жената живееше с тях от години и бе привързана към трите деца като собствена майка. Теса никога не би и помислила да нарани Юджиния, колкото и да се дразнеше понякога от навиците й. Не искаше възрастната жена да я придружи в това пътуване точно защото щеше да е скучно и неудобно и само Луиза би кършила ръце — по повод нечий коментар, че Теса пътува само с прислужницата Мери за компания. Все пак бе на двадесет и осем години и напълно в състояние да се грижи за себе си. Нямаше как да застраши материалните си интереси, защото нямаше такива, а и не преследваше нещо подобно, а ако някой решеше да я нападне и обере по пътя, присъствието на Юджиния едва ли би му попречило. При поява на малко повече здрав разум Луиза щеше да разбере колко по-добре е Юджиния да остане вкъщи, в Ръшуд, или даже в Бат, а не да идва на оглед на канала.

Но от всичко това сега нямаше смисъл. Предаде се, когато Луиза стана истерична и драматична; затова Юджиния я придружаваше. Това положение не можеше да се промени.

— Да отидем ли да пием чай? — предложи Теса, докато Мери разопаковаше багажа.

Бе прекалено късно да предприемат друго и след часовете, прекарани в каретата, бе редно да се разтъпче малко.

— Да, скъпа, щом искаш.

Юджиния се усмихна, но не така ентусиазирано, както при пристигането им в Бат. Във Фром едва ли щяха да срещнат някой толкова високопоставен от ранга на лорд Грешам, естествено. И слава богу, помисли си Теса.

Щом излязоха от странноприемницата, подаде ръка на компаньонката си. Още около седмица и щяха да са на път за Лондон, където имаше достатъчно неща, от които очите на Юджиния отново да заблестят.

* * *

Чарли разбра накъде тръгва набелязаната жертва. Не виждаше причина да напусне Бат в безбожно ранен час. С удоволствие закуси и едва тогава се настани в наетата карета. По негово нареждане Барнс постави взетата от Едуард кожена чанта в купето, а не в сандъка с багажа и най-накрая — макар и неохотно — Чарли я отвори.

Най-напред му попадна копие от петицията, внесена в Министерството на вътрешните работи, изискваща заповед за призоваване в съда, която да обяви Чарлс де Лейси за осемнадесетия херцог на Дърам. От страниците със сбит, четлив текст го заболяха очите. Брат му Едуард бе наел най-добрите юридически умове в Лондон, за да сътворят това; нямаше какво да добави, дори да разбираше какво всъщност се казва. Чарли предпазливо го постави настрана.

После измъкна купчина писма, завързани с канап; оказаха се от господин Пиърс, провинциалния адвокат на Дърам. Бяха от последната година и включваха и отговори на Дърам до Пиърс. Чарли се загледа в почерка на баща си, вече не така остър и отсечен като някога, а леко разкривен, почти нечетлив на места. Знаеше, че от осем или повече години Едуард движи огромната част от деловите въпроси на Дърам. По време на водената кореспонденция господин Пиърс явно бе писал на Едуард поне веднъж седмично, но адвокатът не бе споменал и думичка по въпроса. Дърам бе наредил така. Чарли прочете едно писмо от Пиърс. Той съобщаваше за липсата на напредък при разследването на наетите детективи, изчерпали всички улики, водещи към Дороти; те молеха за каквато и да е информация, която да ги насочи към по-успешни пътища. Дърам обаче не се сещаше за такава. Беше ги въоръжил с всичко, което знае, и неспособността им да открият жената го разочароваше и го правеше скептичен относно тяхната компетентност. Почеркът му бе разкривен, но Чарли долавяше нетърпението на баща си, все едно старият херцог четеше писмото си на глас.

Въздъхна и сложи купчината настрана. Имаше и други писма — от лондонски адвокат, наскоро нает от Едуард, натоварен със задачата да продължи оттам, където детективите бяха спрели. Чарли не забелязваше някаква особена разлика в писмата, но и не се стараеше особено. Детективите бяха търсили Дороти Коуп, отдавна изчезналата съпруга от Флийт. Чарли търсеше Хайрам Скот, който се опитваше да ги изнудва. Ако открия Скот, разсъждаваше той, ще намеря и брънка към Дороти. Дороти представляваше ключът към цялата загадка и тя нямаше да бъде разрешена, докато не я намери, но очевидно единствен Скот знаеше нещо за нея.

Извади и писмата на изнудвача, чинно предадени му от Джерард, както и купчината тънки, оръфани бележници, които по-малкият му брат бе открил в конюшнята на фермер в Съмърсет. Съдържаха записките на някой си Уилям Огилви, бракосъчетал Дърам и Дороти в сянката на затвора „Флийт“. Първият опит на Чарли да ги прочете в Бат не бе особено успешен, но пък тогава срещна госпожа Бейтс и госпожа Невил. С малко повече късмет въобще нямаше да му се наложи да чете записките. Остави ги настрана с огромно облекчение.

Накрая взе писмото на Дърам; последното написано със собствената му ръка. Признаваше злощастната си любов и молеше за прошка. Беше писано пет дни, преди да умре, вече наясно, че няма да доживее да види проблема разрешен; вече разбрал, че се е провалил. Чарли го прочете, когато Едуард и Джерард го донесоха в Лондон преди седмици и при вида му все още побесняваше. Само страхливец признава извършен грях чрез писмо, което ще бъде прочетено едва след смъртта му, когато завинаги ще бъде извън обсега на всякакви осъждания и въпроси.

Няколко минути Чарли мисли за жената, омаяла баща му преди шейсет години. В писмото си Дърам пишеше изненадващо малко за нея — била темпераментна красавица със слабост към гуляите и веселбите като него. Какви бяха тези веселби, на които баща му се бе наслаждавал? Каква страст се бе пробудила у него към тайнствената Дороти? При раждането на Чарли херцогът е бил четирийсетгодишен — зрял мъж, с желязна воля, който не обичаше да му отказват. Ако някога е бил фриволен и склонен към гуляи, Чарли изобщо не го бе подозирал.

Въздъхна и прибра всички книжа в чантата. Явно въобще не бе познавал добре баща си. Колкото и да се страхуваше да не удари на камък при търсенето на истината за херцога, не отричаше, че го гризе любопитство. Що за човек е бил баща му като млад? Дали първата му любов е разбила сърцето му, както стана при Чарли? Тази злощастна връзка ли го е превърнала във взискателния човек, когото познаваше? Нима бе възприел ранното унижение като урок и, ако е така — какъв точно урок? Доколкото Чарли виждаше, баща му се бе научил преди всичко да пази тайната на всяка цена, но накрая това бе изиграло лоша шега. Пред Дърам се бе открила една-едничка възможност да използва този урок и да признае проявената през младостта си недискретност, когато се опълчи на някогашното желание на сина си да се ожени за Мария Гроноу, но тогава вместо това херцогът реагира със състраданието и съчувствието, които би проявил един камък.

Въпреки късното тръгване пристигна във Фром в прилично време. Следобедното слънце се спускаше зад начупения силует на покривите и каретата пълзеше нагоре по склона към градчето със скърцане. Бърз поглед през прозореца му напомни за дървените кубчета — любимата игра с братята му през детството. С безразборно разхвърляните по склоновете на хълма малки къщи Фром изглеждаше точно като въображаемите градове, които строяха с единствената цел да ги разрушат. Идеята да заличиш цял град с бухалка за крикет, както направи веднъж Джерард с дървените блокчета, му се стори забавна.

Каретата спря пред една странноприемница. Чарли слезе и хвърли критичен поглед наоколо. Не изпитваше никакви угризения да признае склонността си към удобствата — дори лукса — а странноприемницата пред очите му видимо предлагаше по съвсем малко и от двете. Беше чиста, но поовехтяла и относително малка. Напомни си, че ще преживее и така няколко дни и влезе да си наеме стаи.

След като видя обаче онова, което се водеше за най-хубавото помещение, прецени, че все пак няма да издържи. Леглото бе тясно и отблъскващо, прозорецът не се затваряше докрай, през стената чуваше как някаква двойка се кара. Нареди на Барнс още на следващото утро да потърси нещо по-добро, за предпочитане вила или малка къща, където ще разполага с известно уединение.

— На някое тихо местенце — уточни той пред камериера, когато караницата в съседната стая стана още по-разгорещена. — Но възможно най-близо до Фром.

— Да, Ваша светлост — кимна мъжът.

— И с никакви титли тук, във Фром — добави той. Барнс и другите му прислужници се обръщаха към него с „херцог“, откакто научиха за смъртта на баща му, но формално засега той не бе херцог на Дърам и тази титла се използваше само в семейството. Виждаше му се разумно да не се споменава херцогството засега, особено преди да научи още за Скот. — Докато съм тук, продължавам да съм Грешам.

— Както желаете, сър — поклони се Барнс.

Прекоси стаята и отвори повредения прозорец. Откъм реката повя бриз. Някъде наблизо Хайрам Скот го очакваше, независимо дали го знаеше, или не. Чарли искаше да се възползва максимално от първата им среща. Единственият въпрос беше… как.

След като го обмисли, на следващото утро стана рано, за да нанесе първия си удар. Оказа се неочаквано лесно; няколко небрежно подхвърлени въпроса в общото помещение на странноприемницата се оказаха достатъчни да разбере, че Хайрам Скот притежава железодобивна мина в разположеното наблизо селце Меле. Явно бе доходоносно начинание, ако се съди по уважението, което се прокрадваше в тона на хората, когато говореха за Скот. Чарли подметна нещо за канали и отново съвсем лесно се сдоби до информация. Копаеха разклонение на канала към Фром; щеше да върви на запад, през въгледобивните райони и, разбира се, Меле. Господин Скот, ентусиазиран защитник на канала, бе добре известен във Фром с енергичните си опити да привлече инвестиции. Някой подметна, че Скот едва ли вече знае къде се намира леглото му, защото пътува надалеч и много често, за да търси финансиране за проекта си.

Чарли им благодари и излезе да се разходи. Радетел за каналите — ето кое обясняваше честите му пътувания. Но пък, от друга страна, като е толкова близо до Бат, човек би си помислил, че Скот е добре известен и там. По думите на Джерард, той бе разпитвал за него, но изглежда брат му не е подходил правилно. Джерард вероятно е търсил човек, който е ненавиждал Дърам, който е бил ощетен или обиден по някакъв начин от херцога. Сподели с Чарли как е чул само съболезнования за кончината на баща им и почти неприкрито любопитство относно скандала. Но пък научиха името на Скот съвсем наскоро. Нищо чудно Джерард да е задавал неподходящи въпроси на неподходящи хора. Беше малко вероятно брат му — човек военен, без никакъв интерес към бизнеса — да се е обърнал към бизнесмени или търговци, които познават Скот като производител на стомана.

Чарли, разбира се, се чувстваше още по-невежа да се справи с това.

Сви по по-широка улица и продължи да обмисля вариантите си, когато се натъкна на най-ценния. На трийсетина метра пред него седеше Юджиния Бейтс и немощно си вееше с ветрилото. Нямаше начин да сбърка нисичката й, пълна фигура. Все така плътно придърпваше около раменете си лилавия шал, а изражението на поруменялото й лице бе отнесено. Тръгна към нея.

— Госпожо Бейтс! — възкликна той. — Каква неочаквана среща!

Тя го погледна със същото смаяно изражение, изписало се на лицето й и при първата им среща в „Йорк“, но бързо премина във възторжено.

— Боже, лорд Грешам, наистина каква приятна изненада!

— И май отново попадам на вас, когато сте в беда. — Свъси вежди загрижено. За разлика от миналия път, когато си съчини неразположението й, сега възрастната дама наистина не изглеждаше добре. — Да повикам ли лекар?

— Не, не, не. Просто ми е малко горещо. — Размаха по-енергично ветрилото. — Сега вече съм много по-добре. И щастлива отново да ви видя. Никога няма да забравя добрината ви в Бат. Никога!

Той махна небрежно.

— За мен бе удоволствие да се запознаем и един от най-приятните моменти, изживени в Бат. — Огледа се. — Сама ли дойдохте? Нали пътувахте с госпожа Невил, или поне така мислех.

— О, да. Тя отскочи до аптеката. Ще се появи всеки момент, сигурна съм. Малко ми прималя… Отиде за соли. — Млъкна и се изчерви. — Сега обаче се чувствам късметлийка, защото излязох навън в най-подходящия момент.

Чарли й се усмихна, но не сподели, че бе готов да обиколи всички улици в градчето само и само да ги открие.

— Наистина голям късмет.

— Ето я и госпожа Невил — засия госпожа Бейтс. — Теса, скъпа, виж кого срещнах!

Дамата излизаше от аптеката и като чу името си, се обърна. Чарли се възползва от преимуществото си да я свари изненадана и проследи реакцията й. Тя застина на място; устата й бе леко отворена, а поразителните й зелени очи бяха се разширили от смайване. Без следа от хладина или неприязън, изписани по лицето й, в този момент госпожа Невил бе повече от привлекателна, отчете Чарли. За него бе нещо ново красива жена да не го харесва и по необяснима причина нейната антипатия му се стори особено несправедлива и го изпълни с желание да я очарова на всяка цена. Как смее да го смята за лентяй. Та той не спря да я преследва из Съмърсетшър.

— Госпожо Невил. — Свали си шапката и й се поклони. — Какво удоволствие да ви видя отново.

— И колко изненадващо. — Реверансът й бе скован. — Госпожа Бейтс не спомена, че и вие ще пътувате за Фром.

Той се усмихна.

— Нямахме време да се опознаем в Бат. Но съм доволен от възможността да поправя това положение. Дойдох във Фром по много скучна работа и няма да ви отегчавам с подробности.

Тя стисна устни и го погледна строго.

— Естествено — промърмори тя. — Няма да ви пречим да си гледате важната работа, сър.

Той едва не се изхили заради начина, по който тя натърти думата „важната“. Госпожа Невил се почувства пренебрегната.

— Напротив — възрази той непринудено. — Тая надежда вие и госпожа Бейтс да ме удостоите с компанията си един-два пъти. Така и пътуването ми ще бъде чувствително разведрено.

— Теса, скъпа — ахна госпожа Бейтс. Обърна се и отправи към Чарли сияещи очи. — Много, много мило, милорд!

Той наклони глава въпросително, без да откъсва очи от госпожа Невил. Тя издържа на погледа му, но леко свъси вежди. Гледаше го изпитателно, сякаш не го разбира напълно. Обзе го чувството, че го измерват по неизвестен за него стандарт и дори се запита как ли ще бъде оценен: положително или отрицателно. Тя вече не изглеждаше нервна или нащрек, следователно не знаеше нищо за изнудването на Скот.

Изненадан, Чарли откри, че желае точно това. Не бе наясно защо иска тя да е невинна, да няма никакви грехове. Госпожа Невил очевидно го намираше за ленив и отегчителен, дразнеше я. Реши, че всъщност иска да е така заради госпожа Бейтс. Възрастната дама би била огорчена, ако младата й приятелка е съучастник на изнудван, а Чарли харесваше госпожа Бейтс достатъчно, за да не допусне тя да бъде наранена. Но нямаше как да отрече, че нещо у госпожа Невил го привличаше. Надяваше се подозренията му, свързани с нейната роля, да се окажат безпочвени, но никак не възразяваше да я изучи по-внимателно. Всъщност истината бе, че няма търпение да я разгадае изцяло и то далеч по-задълбочено, отколкото бе редно.

— Да ви предложа ли ръка? — обърна се той към госпожа Бейтс и тя тутакси се възползва от поканата. — Госпожо Невил? — предложи той другата си ръка на младата жена.

— Благодаря, няма нужда. Мога спокойно да вървя по улицата и без чужда помощ.

Чарли кимна.

— Добре, но на мен щеше да ми е приятно.

Тя му хвърли кос, пълен с подозрение поглед, ала закрачи редом до него.

— Дълго ли ще останете във Фром, милорд? — осведоми се госпожа Бейтс.

— Известно време — отговори той неопределено. Виждаше как чантичката на госпожа Невил се поклаща на ръката й при всяка крачка; представляваше яркочервено петно на фона на тъмносинята й пола. Роклята бе стилна, но семпла и от здрава материя. Очевидно предпочиташе да се облича практично. — Дойдох да се видя с един джентълмен по делови въпрос.

— Точно като нас! — възкликна госпожа Бейтс. — Или по-скоро като госпожа Невил. Тя е най-умното момиче, което съм срещала, милорд.

— Юджиния! — смъмри я госпожа Невил.

— Лорд Марчмонт разчита на нея за инвестиционните си планове — продължи да чурулика госпожа Бейтс, без да обръща внимание на Теса. — Но се надявам да не се наложи да посетим въгледобивните мини. Били мръсни, опасни и като цяло неприятни места, както съм чувала. Много се притеснявам за скъпата Теса, когато се впусне в нещо рисковано.

— Юджиния! — повтори госпожа Невил, този път несравнимо по-строго.

— Госпожа Невил, предполагам, е достатъчно разумна и няма да предприеме нищо опасно — изкоментира Чарли. — Но съм напълно съгласен с вас за мините. — Направи физиономия. — Дошъл съм обаче да видя един човек за каналите, не за мините.

— И госпожа Невил също! — Госпожа Бейтс явно нехаеше за все по-смразяващите погледи на младата дама. Чарли не пропускаше нито един. Те буквално изгаряха гърдите му, когато прекрасната вдовица ги мяташе към компаньонката си. — Тя ще посети канала на господин Скот. И вие ли ще го разгледате?

— На господин Хайрам Скот ли? — престори се Чарли на изненадан. — Точно него търся! Какво невероятно съвпадение.

Госпожа Бейтс почти извика от възторг; страните й поруменяха.

— Теса, скъпа, не е ли удивително? Откъде да подозираме, когато се срещнахме в Бат, че сме се захванали с една и съща задача?

Госпожа Невил го погледна враждебно. Чарли не каза нищо; срещна спокойно погледа й, но изражението му говореше колко е доволен от откритието. Ето най-после връзката; именно по този път ще поеме. За негово облекчение тя не изглеждаше особено разстроена, че компаньонката й бе издала интереса й към Скот. Ако наистина се опасяваше, то неминуемо щеше да спре по някакъв начин възрастната жена.

— Да, Юджиния, удивително е — потвърди тя накрая. Със същия тон би заявила, че шарката е лоша, колкото и туберкулозата. — Но се надявам да спреш да отегчаваш лорд Грешам с тези приказки за мини, канали и други подобни скучни неща.

— Напротив — намеси се Чарли бързо и погледна госпожа Невил.

Как успяваше да я вбеси толкова? Та тя само дето не му хвърли предизвикателно ръкавица.

— Интересно ми е да чуя всичко за каналите — продължи спокойно той. — Вашето мнение ще ми е от полза, доколкото… — той й се усмихна чаровно — очевидно и двамата сме се насочили натам.

* * *

Теса стискаше ръце в юмруци и копнееше да го удари, ако това би заличило усмивката от лицето му. Предразполагаща и тайнствена едновременно, тя почти не слизаше от лицето му. Начинът, по който отбеляза: „Очевидно и двамата сме се насочили натам“ прозвуча по-скоро съблазнително, а не като реплика от интелигентен разговор между равностойни събеседници. Не че гледаше на нея като на равностойна, разбира се. Докато Юджиния не спомена канала, той не искаше да я отегчава с досадни подробности относно деловите си занимания. Усети как страните й поруменяват от гняв. Бе готова да се обзаложи на една гвинея, че е способна да води — и разчете — счетоводна книга далеч по-добре от Негова разглезена светлост, но подобно на повечето мъже той предполага, че тя има мозък колкото пиле и няма да разбере нищо при споменаването на облигации и дялове. Копнееше да го попита какво е мнението му за инженерното решение на каналното трасе и дали има опасения във връзка с бъдещите дивиденти. Приема ли изискванията на земевладелците каналът да криволичи от мина до мина, за да ограничи щетите им, или подкрепя инвеститорите, които настояват за най-ефективния път и най-икономичния строеж.

— Не бих искала да ви отегчавам — изтърси тя спонтанно. — Не допускам моите впечатления да имат значение за вас, милорд.

Той забави крачка и видимо се замисли. Теса извърна очи от него; отказваше да го погледне отново, независимо че усещаше вторачения му взор, който направо я изгаряше. Пак се изсили, няма съмнение. Боже, какво беше това негово решение да проявява внимание към Юджиния? Наистина не го разбираше. Нейната невъздържана забележка отпреди повече от седмица не бе достатъчна да предизвика такъв интерес, а ако целта му бе да я накара да съжалява, той вече я бе постигнал. Юджиния продължаваше да е вкопчена в ръката му като щастлив рапан и Теса не можеше да се отдалечи, както й се искаше. Започна горещо да се моли лорд Грешам да ги изостави в края на улицата.

Неговите желания обаче определено не съвпадаха с нейните. В края на улицата лорд Грешам предложи да ги придружи да си изпълнят задачите и после да ги върне в странноприемницата им. Юджиния прие, преди Теса да си отвори устата, за да отклони идеята му. Не се въздържа и въздъхна, а после стисна зъби, когато лордът й хвърли победоносен поглед.

Докато вървяха, се опита да си избистри ума. Юджиния говореше предостатъчно и за двете; Теса пропускаше празните й приказки край ушите си, но отговорите на лорд Грешам стържеха по нервите й като лък върху струните на цигулка. Какво иска той от тях? Вариантите не са много, прецени тя. Първо: възможно бе да изпитва искрено благоразположение към Юджиния, макар да нямаше представа как се е породило. Второ: търсеше начин да си отмъсти за подхвърлената й забележка, но не й се струваше реално. Защо ще го е грижа какво мисли за него жена без особено висок социален статус? Нямаше логика и тя отхвърли това предположение.

Но с това се изчерпваха най-вероятните подбуди. Да не би да имаше връзка с Уилям? Теса водеше счетоводните книги на брат си и знаеше, че в тях не се споменават никакви делови отношения с графа на Грешам. Освен това Уилям бе щастливо женен и рядко напускаше Уилтшър, така че едва ли са се скарали за жена или на карти. За разлика от Луиза Уилям не изпитваше никакво желание да се включва във водовъртежа на лондонския живот и предвиждаше само за кратко да посети столицата, колкото да настани сестра си. А ако Луиза имаше нещо общо с лорд Грешам, то Теса и всички останали в графството щяха да са запознати и с най-малките подробности. Луиза не умееше да пази тайна, особена някоя, свързана с личност като графа на Грешам. Доколкото Юджиния си припомни клюките за него, той бе дързък женкар, възползваше се от чара, титлата и парите си и имаше цяла гвардия от метреси и любовници.

Теса не се учудваше. Жените вероятно припадаха по бавната му, неустоима усмивка, когато тъмните му очи блестяха весело. Но това бе още нещо, което ги лишаваше от общи точки помежду им. Женкарите обичаха леснодостъпни жени. Измамниците избягваха хора, които са наясно с деянията им. Теса не принадлежеше нито към едните, нито към другите.

Каналът на господин Скот стоеше в края на списъка й с варианти, но нямаше представа накъде води това. Ако клюките на Юджиния покриваха поне част от истината, значи той притежаваше далеч повече пари от Уилям и бе свободен да прави каквото си иска. Ако Грешам възнамеряваше да инвестира в канала, Теса бе наясно, че ще е късметлийка да си осигури поне час от времето на господин Скот отново. Предаността на Хайрам Скот — както отлично разбра — беше преди всичко към акционерите му и подкрепата на лорд Грешам било в лири стерлинги, било с положителен вот в Парламента, щеше да засенчи всяко вложение на Уилям, направено по съвет на Теса. Господин Скот ще хукне да угажда на графа, а нея ще засипе с пепел. Засега все още се предлагаха дялове. Грешам не бе загубил шанс да инвестира, дори ако и тя направи същото. Не, нищо не се връзваше логично.

— О, виж, скъпа — възторгна се Юджиния. — Ето кафене. Точно него търсехме — осведоми тя лорд Грешам. — Госпожа Невил толкова много обича кафе.

— Нима? — Той се обърна и я дари с топла усмивка. От смайване Теса залитна. По-бърз от светкавица, той я хвана за ръка, за да я подкрепи. — Значи имаме обща страст, госпожо Невил!

Допирът на ръката му й подейства като шок. Пръстите му обхванаха лакътя й нежно, но стабилно. За момент тя се почувства замаяна, сепната и размекната от вниманието му. Милостиви боже, наистина бе обигран женкар. Сърцето й подскочи, дъхът й секна, мислите й се разпиляха под въздействие на усмивката му. Само веднъж в живота си се бе чувствала така преди, а тогава нещата приключиха толкова трагично…

Но този път тя не бе наивно младо момиче, останало безмълвно от проявеното внимание. Някога Ричард я държеше за ръка и й се усмихваше също толкова топло като Грешам, но то бе, защото желаеше нещо от нея. Урокът бе суров и тя не го бе забравила.

— Вече не ми се пие кафе — обяви тя. Искаше единствено да се отдалечи от него. — Връщам се в странноприемницата.

— Боже! — престори се на отчаяна Юджиния.

— Не ви е прилошало, надявам се — попита лорд Грешам загрижено.

Все още държеше ръката й.

Теса се освободи от хватката му.

— Добре съм, благодаря. Желая ви приятен ден.

Обърна се и бързо се отдалечи, преди той да предприеме каквото и да било. Най-малко й се искаше да я придружи до странноприемницата.

Бризът охлади пламналите й страни. Как смее той да се държи така? Добре, нека да омайва Юджиния; компаньонката примираше за компанията и вниманието му, а Теса се чувстваше безсърдечна и жестока, когато отказваше на милата възрастна дама подобно дребно удоволствие. Но лорд Грешам нямаше никакво право да се опитва да въздейства и на нея по същия начин. Тя не го харесваше, не разбираше какво иска той от нея и ненавиждаше умението му да й развали настроението или да я накара да се развълнува само като й отправи една от провокиращите си усмивки.

Нямаше абсолютно никаква причина той да се интересува от тях, а фактът, че го правеше, я вбесяваше.