Каролайн Линдън
Да покориш херцог (23)

Двадесет и втора глава

Чарли потегли от Ъпъркоум колкото сериозен, толкова и развълнуван. Отначало яздеше безцелно, защото искаше да осмисли новината. По едно време си даде сметка, че доста се е отдалечил от пътя за вкъщи; прекалено много, за да се прибере същия ден. Малък хан му предложи идеално убежище, за да реши какво да предприеме нататък. Голям удар бе да научи, че може би има син, който винаги ще принадлежи на друг мъж; при това на мъж като Уорли. Не спа много; доста дълго мисли за баща си. Дърам бе строг и взискателен, ала Чарли се бе убедил, че държи и на трите си деца. Никога не ги наказваше жестоко. Като малък Чарли не мислеше така, но той наистина се заплиташе в най-големите бели. А най-големият грях на баща му — да го отдели от Мария — въобще не се оказа грях, а благодат.

Беше странно да признае, че прилича повече на баща си, отколкото си бе давал сметка. Запита се как ли щеше да реагира, ако Дърам му бе признал за Дороти, докато го разяждаше страстта към Мария. Дали подобно откровение щеше да влее малко здрав разум в главата му, или поне да го предпази от случката с Мария преди три години? Така щеше да бъде спестен целият този скандал и баща му щеше да умре спокойно.

Остана още един ден в хана, за да подреди мислите си. Ако се бе смирил и поне веднъж се бе върнал у дома, за да поиска обяснение от баща си, всичките сегашни неприятности щяха да му бъдат спестени.

И какво ли си мисли Теса за него сега? Целият скандал избухна заради негова грешка, продиктувана от неговата безразсъдност. Джерард сигурно ще изпита желание да го удари в лицето; Едуард ще го порицае за идиотската постъпка; и двамата му братя щяха да имат право. Но ако Теса го погледне с отвращение и омраза, когато научи цялата история… Не, това няма да го понесе.

Чарли пристигна в Мил Котидж късно, слезе от коня и подаде юздите на конярчето. Трябвате да признае пред братята си, че той, макар и неволно, е виновен за всичко. Трябваше да обясни на Теса… Боже, колко искаше да я види. Повтаряше си, че тя би го разбрала… Нещата някак си се подредиха, след като й разказа всичко и отчаяно се молеше и сега да стане така.

— Добре дошъл, милорд — поздрави го Барнс на вратата.

Чарли кимна разсеяно.

— Да, да… Напълни ми вана и ми донеси бутилка вино.

При цялото си нетърпение да види Теса се налагаше първо да се измие.

— Да, сър. — Барнс пое жакета и шапката му. — Лорд Едуард пристигна, сър.

Чарли се сепна.

— По дяволите. — По неизвестна причина се сети за реакцията на Джерард при пристигането му в Бат. Случваше се братята Де Лейси месеци наред да не си разменят писма и изведнъж да се появят на прага в най-неподходящ момент. — Къде е той?

— В задния салон, сър.

Едуард вдигна глава, когато Чарли отвори вратата. Пред него имаше куп книжа, както обикновено.

— Пак работиш — бяха първите думи на Чарли. — Как си, Едуард?

Брат му стана и подаде ръка.

— Доста добре.

— А съпругата ти? Надявам се и тя да е добре.

Очите на Едуард засияха.

— Много е добре, благодаря.

Чарли кимна.

— Радвам се.

Не попита какво е довело Едуард в Съмърсет. Не се налагаше.

— Дано и при теб всичко да е наред — продължи Едуард. — С Джерард се питахме, защото нямахме вести от теб. — Чарли не си даде труда да се оправдава. — Доста трудно те открих, тъй като Джерард знаеше само, че си отпътувал от Бат, за да търсиш Хайрам Скот. След твоето заминаване научил за железодобивната фабрика в Меле и първоначално отидох там. Не те намерих, попитах за дамата, която си последвал, госпожа Невил, и те проследих до Фром.

— Как е Джерард? — поинтересува се Чарли. — Не се зарадва да ме види, когато откликнах на повикването му вместо теб.

Едуард се усмихна.

— Решил е да купи къща в Бат. Съпругата му харесала града и смятат да останат. — Чарли кимна. Брат му го погледна с очакване. — А ти какво научи, Чарли? — попита направо Едуард. — Дойдох, защото е насрочено изслушване. Ще се разгледа иска на братовчеда Огъстъс и ти трябва да защитиш претенциите си. Нашите претенции.

Чарли се обърна и излезе от къщата. Едуард го последва, но и двамата не проговориха, докато пътеката не ги отведе до потока край старата мелница.

— Дороти отдавна е починала — обяви Чарли накрая. — Разполагам с писмо от свещеника в енорията, където е погребана. Споминала се е пет месеца преди Дърам да се ожени за майка ни. Ако Дърам не е сключил друг таен брак, който да излезе наяве, няма никакво съмнение за нашата законороденост.

Едуард кимна.

— А оправи ли се със Скот?

— Да.

— Някой ще открие ли трупа?

Чарли го изгледа свирепо. Едуард вдигна вежди и продължи:

— Убил си го, предполагам, задето е изнудвал баща ни.

— Скот няма вина. Пуснал е писмата, но не ги е писал. — Чарли направи пауза. — Дороти Коуп, или Хестър Суайн, както е по рождение, му е майка. На младини се подвизавала в Лондон. Когато татко наследил Дърам, подхвърляла как можела да бъде херцогиня. Каква шега само! Скот бил момче, но го запомнил. Мислел, че само е имала връзка с татко или той я е ухажвал. Въобще не ставало въпрос за венчавка. Тя, очевидно, не е приемала брака за истински, защото се върнала в Съмърсет, намерила си нов съпруг и създали семейство по времето, когато татко наследил Дърам.

— И ти разполагаш с доказателства за всичко това?

Чарли кимна.

— Джерард успял някак да открие свещеника, ако може да се нарече такъв, и взел регистрите му, включително и онзи, в който е вписан брака на Франсис Лейси с Дороти Суайн Коуп. Има вписвания и за бракове на проститутки и невръстни деца, а доста бедни хора плащали на свещеника на вноски. Боже, Едуард, представяш ли си татко венчан в странноприемница от някакъв свещеник шарлатанин?

— Не. Но всеки от нас оглупява от любов по свой начин.

Чарли само изсумтя, сещайки се за Мария.

— Прав си.

— Госпожа Невил не ми се струва глупава — продължи Едуард. — Тя, предполагам, те е измъкнала от тази каша. Желая ти щастие, Чарли.

Брат му го изгледа смаяно.

— Кога я видя?

Едуард се ухили като самодоволна котка, току-що сгащила мишка.

— Преди два дни. За секунди… те припозна в мен. — Зърна изражението на брат си и усмивката му стана още по-широка. — Напълно разбирам защо не си ни писал, откакто си я срещнал.

— Бях зает — процеди през зъби Чарли. — Преследвах изнудвач и се опитвах да спася наследството ни.

— За което те поздравявам — отвърна брат му сериозно. — Тя спомена, че ти е помогнала.

— Тя е изумителна, Едуард. По-умна е от теб и далеч по-красива.

— Да. Според мен ще е чудесно попълнение на семейството. — Едуард се обърна и тръгна към къщата. — Явно и ти си оглупял от любов — подхвърли той през рамо. — Ще пиша на съпругата си да организира вечеря в чест на новата си етърва.

Чувайки как брат му се смее, Чарли изруга тихо. Последва го и се качи горе, където Барнс му бе приготвил вана. Импулсивно отвори кожената чанта, връчена му от Едуард преди седмици. Разрови се из книжата и най-после намери писмото, което търсеше. Беше го чел и преди, когато братята му дойдоха в Лондон и му съобщиха за тайния брак на Дърам, но тогава, силно разгневен от баща си, запомни само основните факти. Сега отнесе писмото, където Бърнс бе оставил бутилката вино. Свали прашните мръсни дрехи. Горещата вода започна да отпуска схванатите му мускули, а междувременно той се подкрепи с чаша бургундско. Разтвори последното писмо на баща си и се зачете.

Скъпи мои синове,

пиша това с натежало от съжаление сърце, заради постъпките си, описани по-долу. От всички грехове в дългия си живот за този съжалявам най-горчиво, защото съм неспособен да го поправя. Горчиво съжалявам, че ви оставям това бреме.

Източникът на грижите ми е огнената ми натура. В младостта си, далеч преди са се сдобия с Дърам, бях млад мъж със средства и без отговорности. Като такъв се озовах в Лондон, готов да се потопя във всякакви наслади и удоволствия. През пролетта на 1751 или 1752 година срещнах млада жена на име Дороти Коуп, наричаха я Доли. Беше красавица, готова да се впусне във всякакви волности с мен.

Ако бях по-възрастен, по-умен или по-трезв, щях да избегна всички тези неприятности. Вместо това скоро реших, че съм страстно влюбен в Доли и се посветих на това да спечеля сърцето й. Момичето искаше да пробие на сцената и със своята суета разчитах тя да разбере ползата от моята закрила. Вместо това тя ме отхвърли като момче, още не наследило състоянието си. Отговаряше на истината. Баща ми беше още жив и разполагах с приличен, но не огромен доход. Бях праплеменник на херцога на Дърам, не очаквах обаче да наследя титлата. Ако бях приел отхвърлянето й, нищо от последвалото нямаше да се случи.

Тя отхвърли предложението ми да стане моя метреса, а аз обявих, че съм различен от другите й ухажори. На въпроса й „По какво по-точно“ отвърнах, че ще се оженя за нея. Тя отказа и това мое предложение със звънък смях, който само ме възпламени. Повтарях го многократно и накрая тя прие. Да, синове мои, постъпих глупаво: преследвах жена, която не ме желае и която трябваше да увещавам да се омъжи за мен. Бях прилична партия, защото бях роден джентълмен и със семейни връзки, с приличен доход, макар и не изцяло мой по онова време.

Ще останете и шокирани къде се скрепи нашият съюз — в странноприемница, близо до затвора, от съмнителен човек със свещеническо расо, а свидетели ни бяха полупиян докер и помощникът на свещеника.

И двамата се заклехме, че сме по на двайсет и една, макар Доли още да не ги бе навършила, и че двамата живеем в Лондон, макар моят дом всъщност да беше в Съсекс. Свещеникът беше преподобният Уилям Огилви от Съмърсет. Докерът беше неграмотен и му платихме два шилинга, за да сложи кръстче като свидетел. Името на помощника на свещеника не го помня, ако въобще някога съм го знаел. Свещеникът вписа брака в регистъра, а Доли и аз се подписахме. Отпразнувахме събитието с по питие в странноприемницата и Доли и аз се сбогувахме с преподобния.

Глупостта на постъпката ми скоро стана очевидна. Дотогава исках само да направя Доли моя; никога не съм си представял съвместен живот с нея. И двамата имахме горещи темпераменти и само след седмици се карахме и за най-дребните неща. Тя обяви намерението си да се върне в театралната си трупа и да пътува из страната с нея. Аз настоях да не го прави. Последва ужасна караница и тя обяви, че е било по-добре въобще да не се женим. Побеснял, аз изгорих брачното свидетелство. Тя заяви, че вече не сме съпруг и съпруга, а аз й казах да напусне квартирата ми. Тя си събра багажа и си тръгна, след като изсипа още хули и обиди по мой адрес; аз — за свой срам — й отвърнах със същото.

След това се върнах към стария си начин на живот. Стана съвсем лесно, защото малцината, които знаеха за увлечението ми по нея, приеха, че е била моя метреса и известно време сме се опитали да живеем заедно. Когато тя си тръгна, те решиха, че си търси по-заможен мъж, а аз посрещнах закачливите им коментари с мълчание. Едно е да те остави темпераментна метреса, но аз се бях венчал за нея — жена от нисша класа, само за да бъда изоставен. След няколко седмици случката се забрави. Единствено хазяйката ни смяташе за женени, но в онези дни не бе необичайно двойка да го твърди, за да е заедно.

Видях Доли още веднъж. Беше месеци след като се разделихме и страстите помежду ни се бяха уталожили. Тя се бе справила добре с живота в трупата й, както дочух, си бе намерила богат закрилник. По време на случайната ни среща тя беше в добра форма. От чувство за дълг я попитах дали има нужда от нещо. (Разбирах пари.) Тя се усмихна и отговори отрицателно; разполагала с всичко необходимо за момента. Двамата отново се съгласихме, че нищо не ни свързва и се разделихме. Повече не я видях, не сме говорили и не съм й писал.

В продължение на двайсет години правех каквото си искам и рядко мислех за нея. Беше младежка грешка и бе най-добре да я загърбя. Никога повече не се изкуших да се хвърля така след жена и не изпитвах потребност да се оженя. Не и докато ненадейно и внезапно не наследих Дърам. Един херцог е длъжен да се ожени, той трябва да има наследници и те трябва да са законни. Признавам, че почти очаквах Доли да се появи и да претендира за наследството ми. Да отхвърлиш джентълмен със скромно състояние е едно, но перспективата да стане херцогиня на Дърам би изкушила всяка жена. Чаках, но тя не се появи. Все пак реших да се оженя — бях вече четирийсетгодишен и нямах време за губене. Положих усилия да я открия, но напразно. След двайсетгодишно отсъствие и два опита да я издиря, за да си осигуря законен развод, прецених, че сигурно е починала или е напуснала Англия, или няма защо да се опасявам от нея поради живота, който води. След време си взех съпруга — вашата обичана майка — и тя изпълни ролята си бляскаво, не само защото ме дари с вас, тримата ми скъпи синове. Минаха десетилетия и Доли почти изчезна от мислите ми.

Първото отвратително писмо пристигна миналото лято, след като се разболях. Беше кратко и шокиращо: някой твърдеше, че знае за Доли. Незабавно изпратих детективи да я търсят, но и те не постигнаха успех. Пристигна ново писмо със заплахи за изобличаване, а после — трето, с претенции за голяма сума пари. Всяко писмо ме измъчваше все повече и повече заради непростимото ми тихо самодоволство през годините. Люшках се между беса и отчаянието. Едуард, без съмнение, е забелязал раздразнението ми, но не го коментираше, а аз криех причината. За щастие по онова време Чарлс и Джерард бяха далеч от вкъщи. Не винете господин Пиърс, задето не ви е осведомил. Забраних му да ви казва каквото и да било, а същевременно го карах още по-усилено да продължи издирването. Всичко се оказа напразно. Докато пиша тези редове, не съм открил нито Доли, нито мъжа, който твърди, че знае за нея, а сега е прекалено късно да променя стореното на младини.

Простете ми, скъпи момчета. Жертва съм на младежката глупост и на старческата гордост. По-добър човек веднага щеше да признае тъмните си тайни, така че поне да имахте шанс да ме разпитате за тях. Изчаквал съм, оказа се, прекалено дълго; сега времето ми изтича. Позорът, че оставям Дърам на вас с такава сянка, ме съсипва. Преправих си завещанието, за да ви подсигуря добре и тримата, но не съм на себе си при мисълта какво бихте загубили, ако този подъл изнудвач ме разобличи. Оставям ви всичко, с което разполагам, за да направите недовършеното от мен. Дърам бе една съвършено неочаквана за мен награда, но през последните четирийсет години се превърна в целта на живота ми. Борете се за него; сега той ви принадлежи по право и всеки един от вас го заслужава повече, отколкото аз някога съм го заслужавал.

Моля за прошката ви, макар да не я заслужавам, и оставам ваш любещ баща,

Франсис де Лейси

* * *

Чарли остави писмото настрана. Да, най-накрая бе готов да прости на баща си, ако не за друго, поне защото и той се прояви като същия глупак. Злополучната любовна авантюра на баща им му навлече доста неприятности. Той, Джерард и Едуард — след първоначалното осмисляне на удара — не бяха пострадали кой знае колко. Ако не беше скандалът, Едуард щеше да се ожени за първата си годеница и никога нямаше да се запознае с огнената Франческа, която го омая и плени сърцето му. Джерард още щеше да се сражава с французите, а не да купува къща за богатата си съпруга Кейт. Вярно, ожени се, за да разполага с пари, но после безпаметно се влюби в нея. А той…

Никога нямаше да се озове сред отдалечените хълмове на Съмърсет, където пряма, зеленоока изкусителка го нарече ленивец, говори му за канали и плени сърцето му до степен да не може да си представи живота без нея.

За пръв път, откакто напусна Ъпъркоум, Чарли се усмихна.