Каролайн Линдън
Да покориш херцог (1)

Пролог

Беше роден да е велик.

При раждането му го повиха в най-изящните пелени, избродирани с герба на графство Грешам — втората най-висока титла на баща му. Като пръв наследник му се полагаше. Големите имения на Дърам и всичките му по-малки имоти — многобройни и достатъчно богати да съставят малко кралство — един ден щяха да му принадлежат. Родословното му дърво водеше началото си от първия граф на Дърам, получил благородническата си титла от самия Ричард Лъвското Сърце, а по майчина линия беше потомък на Едуард IV. Във вените му течеше кръвта не само на херцози, но и на крале.

От него се очакваше да живее съобразно потеклото си. Един от най-ранните му спомени беше как бавачката го кори и му обяснява колко велик ще бъде един ден.

— След години ще бъдеш херцог, велик като баща си, и не подобава да удряш брат си — обясняваше му тя, докато налагаше ръката му с дървена лъжица.

Гърчеше се от болка, докато изтърпяваше наказанието, но нямаше начин да се противопостави. Не брат му Едуард беше наследникът; той не бе роден, за да е велик. Върху него, Чарлс Седрик Спенсър Фицхенри де Лейси, първороден син на херцога на Дърам, от най-ранна възраст лягаше тежестта да е наследникът.

Осемгодишен го изпратиха на училище. Майка му се разплака, но Чарли нямаше търпение да замине. Като наследник го следяха строго, а училището обещаваше свобода. Отначало в Итън и Оксфорд се чувстваше добре; в аудиториите и по игрищата, където момчетата оформяха характерите и телата си, той се развиваше. Сприятеляваше се лесно и отстояваше правата си пред онези, с които не дружеше. Статутът на семейството му бе един от най-високите в Англия и обикновено го избираха начело на всяка група момчета. Справяше се относително добре с уроците и се научи как да печели благоразположението на преподавателите си, за да се утвърди още повече. Титлата му го правеше неустоим за момичета на всякаква възраст и с всякакъв външен вид, а по мнението на Чарли това бе направо страхотно. Далеч от дома той имаше увереността да се държи подобаващо на титлата си, получена по рождение.

Вкъщи обаче нещата стояха по друг начин. Баща му бе взискателен родител, но майка му разведряваше атмосферата в Ластингс Парк със смях и любов и успяваше да извади Дърам от по-мрачните му настроения. Едно лято обаче тя почина — Чарли бе единадесетгодишен — и върху цялото домакинство и най-вече върху херцога легна сянка. Дърам стана още по-строг и критичен към всичко, което синовете му правеха. Неизменно изискваше от тях най-доброто, а от Чарли винаги искаше най-много; понякога поставените от него критерии изглеждаха непостижимо високи. Момчето завърши в челните места на випуска си. Дърам го упрекна, че не е първенец. Когато в училище го порицаваха за някоя пакост, Дърам пристигаше лично; изнасяше му пълна с укори лекция и му спираше джобните пари за цял семестър. Така принуждаваше Чарли да живее като просяк и да взема пари на заем от приятели. Каквото и да направеше, баща му недоволстваше и неизменно говореше за бъдещия му статут и отговорности, за които очевидно още не бил готов. В собствените си очи Чарли не се виждаше толкова безнадежден случай, но стоически изтърпяваше всички лекции и налаганите наказания. В края на краищата той бе наследникът, а великите мъже не се огъват пред временни изпитания.

Но въпреки това…

Върна се вкъщи на шестнайсет и установи, че баща му е започнал да обсъжда управлението на именията с Едуард; Едуард, току-що навършил тринайсет.

— Момчето е изключително схватливо — похвали се херцогът пред съсед, в присъствието на синовете си. — Умът му работи отлично. Определено е най-интелигентният от тримата.

Изненадан, Чарли хвърли тъжен поглед към брат си, който само плахо сви рамене. На Едуард математиката му идваше отвътре. Чарли също се справяше добре с нея, но тя не го привличаше и сега разбра, че е победен, преди още да си е дал сметка за съществуващата конкуренция.

Прибра се от университета, за да констатира, че по-малкият му брат Джерард се е източил значително и вече стърчеше с пет сантиметра над него. Чарли, свикнал Джерард да гледа нагоре към него с изписано по лицето възхищение, се разстрои дълбоко. Джерард бе наследил безстрашието на рода Де Лейси и когато яхваше необуздани жребци, Дърам крещеше от възхищение. През детството не позволяваха на Чарли да доближава буйни коне и той наблюдаваше подвизите на брат си мрачно смълчан. Без да има особено желание да рискува да си счупи врата, все пак му бе неприятно да гледа неприкритото одобрение на баща им към дръзките и смели изпълнения на най-малкия си син.

Но човек все пак можеше да изтърпи всичко това. Колкото и вбесяващо да бе да страда от постоянното сравняване с по-малките му братя, на Чарли му оставаше утехата да знае, че той е наследникът. Колкото и умен да бе Едуард при управлението на именията, един ден те щяха да са негови. С каквито и почести на бойното поле да се отрупваше Джерард, един ден той щеше да седне в Парламента, където се решаваше съдбата на нацията. Нищо че не го възхваляваха за ума му и не го превъзнасяха за смелостта му — един ден той щеше да се откроява. Всичко останало е несъществено, повтаряше си той; не мразеше братята си заради талантите им, макар баща му открито да ги предпочиташе. Бог бе свидетел, че не е единственият наследник, който се е дразнил от строгата и взискателна опека на баща си.

Ала тогава срещна Мария.

Отиде в местната зала за събирания да се позабавлява с Ранс и Лонгхърст, двама приятели от университета. И тримата разполагаха с няколко седмици свобода, преди да поемат на европейското си опознавателно пътешествие. Дърам най-после благоволи да го пусне да попътува при условие да не се забърква в непристойни приключения във Франция. В помещението, пълно със земевладелци и дребни благородници, Чарли и титулуваните му приятели се открояваха като запалени свещи в тъмнината. Всички жени — от изчервяващите се млади госпожици до застаналите изведнъж нащрек техни баби — въздъхнаха прехласнато при появата им. Вечерта представиха на Чарли безчет жени — наистина изгуби бройката им. Танцува, докато краката му отмаляха, и отиде да потърси нещо освежително за пиене. Тогава зърна покъртителното същество, което щеше да преобърне живота му.

Беше почти неземно красива, със сини като небето очи и съвършено, бледо, овално лице. Семпла бяла панделка придържаше тъмните й къдрици, а розовата й рокля подчертаваше знойната й приятна фигура. Всъщност погледът му улови върха на пантофката й: надничаше изпод полата й и се поклащаше в такт с музиката. Защо не танцуваше това толкова прекрасно момиче? И коя, по дяволите, беше тя?

Няколко дискретни запитвания го въоръжиха с отговорите.

— Мария Гроноу — докладва Ранс. — Семейството й е малко лукаво, ако се вярва на клюките. Но пък е много сладка.

— Да — съгласи се Чарли, докато я зяпаше открито. — Намери човек да ме запознае.

Беше любов от пръв поглед. Той й се поклони, тя се усмихна свенливо и очарователна руменина заля страните й. Прие да изтанцуват един танц, но за жалост се оказа старомодна павана и не им позволи да разговарят много. После му отказа втори танц.

— Редно е една дама да внимава за репутацията си, милорд — промълви тя, като го гледаше през премрежените си мигли и го дари с енигматична усмивка. — А един джентълмен трябва да е наясно какви са намеренията му.

— Естествено, госпожице Гроноу.

Предчувствайки преследването, той също й се усмихна.

Отби се да я навести, тя му се усмихна кокетно и изрази надежда той отново да се появи. Той наистина се появи, поднесе й цветя и бе възнаграден със съгласието й да излезе на езда с него. Госпожа Гроноу, майка й, даде разрешението си с усмивка, но тя нямаше нищо общо с онази, с която Мария го дари по-късно, когато той открадна първата си целувка по време на първата им езда. От този момент нататък той беше изгубен.

Изкараха незабравим месец. Чарли я навестяваше всеки ден, яздеха, возеше я с карета или просто се разхождаха. Опияняваше се от вкуса й, от аромата й, от допира на устните й. Тя го разбираше; разговаряха часове наред и тя неизменно заставаше на негова страна и злословеше срещу всеки, който не го одобряваше. Гледаше го, както никой никога не го бе гледал и той нямаше представа как би оцелял без нея. Загуби съня си от мисли за нея; почти изчезна способността му да води смислен разговор, защото непрекъснато мислеше кога ще я види отново. Всяка целувка го влудяваше, всеки допир го изгаряше, а изкусителната й усмивка разпалваше желанието му да я притежава. Много бързо животът му се раздели на две: светъл Рай, в който присъстваше Мария, и студени мрачни дебри, населявани от всички останали.

Приятелите му забелязваха какво се случва. Постоянно го занасяха какъв късмет е извадил да си осигури най-красивото момиче, облечено в муселин, в Съсекс, а Чарли само се усмихваше. Съзнаваше колко е сложна любовта му към Мария. Не си представяше как така ще я остави за няколко месеца, за да осъществи европейската обиколка — не защото се опасяваше, че ще се влюби в друга, както тя подмяташе понякога, а защото беше луд по нея. Ами ако тя си намери друг, докато го няма? Някой обигран, по-възрастен и независим? Мария несъмнено би изкушила и принц от кралската фамилия, стига Негово височество да се мерне на пътя й. Колкото повече Ранс и Лонгхърст обсъждаха предстоящото пътешествие, толкова по-резервиран ставаше Чарли. Италия и Гърция нямаше да избягат; за Мария — млада, красива и почти негова — не се знаеше. Приятелите му заминаха за родовите си имения, за да се подготвят за заминаването, а той взе решение: няма да тръгне; ще остане в Съсекс и ще се ожени за Мария.

Оставаше само да го съобщи на баща си.

— В крайна сметка няма да замина за Италия следващия месец.

Изстреля го направо по време на вечеря. Бяха само двамата с херцога. Джерард беше в университета, а Едуард — в Уелс; изучаваше овцевъдството при чичо им, графа на Доулинг.

Дърам не каза нищо. Изгледа Чарли продължително над рамките на очилата и даде знак на прислужника да излезе от помещението.

— Защо не?

— Отскоро съм вкъщи. Редно е да изуча имението.

Дърам впи изпитателен поглед в него.

— Мислех, че ще си доволен — продължи Чарли смело напред. — Ще си поема отговорностите и така нататък.

— Да не би да е свързано с онова момиче?

Въпросът го свари неподготвен. Не бе споменавал за Мария пред баща си, а Ранс и Лонгхърст се страхуваха от херцога и едва ли биха го издали.

— Тя не е обикновено момиче — сопна се той.

Баща му изсумтя.

— Не, разбира се. Тя е от най-лошите авантюристки, готова да впримчи незрял хлапак.

— На двайсет и две съм — възрази той, поруменял от унижение. — Не съм хлапак, татко, а мъж.

— Тогава се дръж като такъв. — Дърам отново насочи вниманието си към храната. — Не позволявай на нагона да те води, момко.

— Влюбен съм в нея.

Опитваше се да звучи спокойно и уверено, но баща му знаеше как да го провокира.

— Не си — отбеляза Дърам равнодушно. — Искаш единствено да я вкараш в леглото.

Беше истина — отчаяна, болезнена истина — но Чарли настръхна от подобно откровено обвинение.

— Не е вярно! Искам да се отнеса почтително към нея.

Веждите на херцога се стрелнаха нагоре.

— Нима? Тогава си с много по-почтени намерения от нея. Семейство Гроноу са истински пиявици!

— Тя е не по-малко благородна и скромна от всяка млада дама в Англия!

Дърам остави ножа и вилицата и вдигна строго пръст.

— Не ме интересува колко те предизвиква и колко отчаяно я желаеш. Няма да се ожениш за нея. Вмъкни се под полите й, ако искаш, но мой син няма да се сроди с лукаво семейство шарлатани. Тя може и да притежава някои качества, но запомни думите ми: иска да стане херцогиня, да има достъп до средствата на Дърам и да издържа онзи негодник, баща си. Не се заблуждавай, че има чувства към теб, Чарлс.

Той си пое дълбоко въздух, стисна ръце в юмруци и обяви:

— Ще я поканя да ни посети. Ще премислиш, след като се запознаете.

Дърам го изгледа изпитателно.

— Добре — прие той. Посегна към чашата с вино все едно бяха установили мир помежду си. — Покани и родителите й, ако желаеш.

Семейство Гроноу прие поканата охотно. Чарли леко се смути от възторга на госпожа Гроноу при влизането й в къщата, не му убягна и с какъв пресметлив и алчен поглед господин Гроноу оглеждаше мебелировката и картините. Баща му грешеше дълбоко по отношение на Мария, но вероятно знаеше за родителите й нещо неизвестно на Чарли. Опасенията му се разсеяха, когато Мария улови погледа му и му се усмихна печално, докато родителите й прекалено високо се прехласваха по прелестите на Ластингс Парк. Следвайки иконома към салона, успя да хване ръката й, а в отговор тя стисна леко пръстите му и така отново успокои сърцето му.

Дърам се появи половин час по-късно. Първоначално бе въплъщение на образцовия аристократ — възпитан и леко хладен. Чарли се поотпусна въпреки ликуващите погледи, които госпожа Гроноу постоянно насочваше към Мария; надяваше се баща му да не ги забелязва. Пред себе си Чарли призна, че семейство Гроноу показва неприкрит и алчен стремеж към придобивки, но той нямаше да се жени за тях, а за Мария, която приемаше това безкрайно посещение с обичайната си спокойна увереност.

— Е — Дърам насочи внезапно тъмните си очи към Мария, — разбрах, че се говори за сродяване.

— Да, сър — обади се веднага госпожа Гроноу и дари с лъчезарна усмивка дъщеря си. — Вкъщи постоянно слушаме само за лорд Чарлс Грешам и трябва да добавя, че дъщеря ни е прекалено скромна в хвалбите си по негов адрес.

— Ясно — промърмори херцогът. — Предложение направено ли е?

— Да, сър. — Чарли посрещна погледа на баща си спокойно и уверено. Независимо от предупреждението му преди няколко вечери, той поиска ръката на Мария. Не се въздържа и хвърли ласкав поглед към избраницата си. — За моя радост тя прие, а господин Гроноу даде благословията си.

Страните на Мария леко поруменяха и тя свенливо сведе очи.

— Направих го с огромно удоволствие — обяви господин Гроноу. — Не си представям по-добър избор за детето си. Всички сме поласкани от оказаната чест.

Дърам го стрелна с неразгадаем поглед.

— Не се съмнявам.

Отново се обърна към Мария; присви очи сякаш търсеше недостатъци. Чарли бе убеден, че дори баща му, взискателен и непримирим, няма да открие нищо фалшиво у нея. Тя бе така красива, напълно овладяна в елегантния салон. Отправи й отново поглед и бе възнаграден с бегла усмивка и интимното изражение, което пазеше единствено за него.

— Не одобрявам — обяви Дърам тихо. — Прекалено млад е, за да се жени.

Госпожа Гроноу ахна шокирана. Брадичката на съпруга й увисна. Чарли почти не виждаше от залялата го вълна на унижение.

— Достатъчно голям съм, сър… — подхвана той, но баща му не бе приключил.

— Прекалено млад е — повтори херцогът. — Не приемам този брак и не давам благословията си. Той не е достатъчно зрял и, ако не се съобрази с желанията ми, ще остане без пукната пара до края на живота ми.

В салона се възцари ледена тишина. Доскоро румените страни на Мария пребледняха и тя изпепеляваше херцога с очи. Госпожа Гроноу погледна уплашено съпруга си, загубил дар слово. Чарли едва дишаше. Толкова унизително бе да се отнасят към него като към дете, и то пред любимата му и родителите й. Не стигаха постоянните хвалби на баща му по адрес на интелигентността на Едуард и смелостта на Джерард, а сега и това… От баща си поиска единствено разрешение да се ожени за момичето, което обича, а Дърам го сряза по възможно най-жестокия начин.

Видимо безразличен към напрежението в помещението, херцогът се изправи на крака.

— Желая ви приятен ден.

Напусна салона, преди някой да успее да помръдне.

— Боже! — възкликна госпожа Гроноу и си пое дълбоко въздух веднъж, а после втори път. — Боже!

— Много съжалявам — промълви Чарли сковано. — Не си представях…

— Вината не е твоя — обяви Мария вдървено.

— Не, разбира се — обади се и господин Гроноу. Потупа Чарли разсеяно по рамото. — Мария, госпожо Гроноу, да вървим.

Чарли тръгна след тях.

— Не се отчайвай, скъпа — прошепна той на Мария, докато прислужник донасяше дрехите им. — Това не е краят.

Тя го погледна скептично, но с плаха надежда.

— Как да не е? Отказа да даде съгласието си. Беше непреклонен!

— Не ми е нужно проклетото му съгласие — изръмжа Чарли. Докосна с пръст крайчето на устата й; отчаяно искаше тя отново да му се усмихне. — Няма да позволя да ме обвърже с деспотичните си присъди.

Мария поклати глава. Надеждата от изражението й изчезна.

— Как? Как ще го убедиш?

Нямаше начин и Чарли го знаеше. В момента обаче не му пукаше.

— Можеш ли да се измъкнеш утре? — Родителите й бяха готови да тръгнат; разполагаше само с миг. — Ела на моста утре сутринта. Моля те, Мария — увещаваше я той. Тя погледна неуверено към баща си. — Само за няколко минути…

— Изключено…

— Тогава вдругиден — не се предаваше Чарли. — Или след три дни. По което време кажеш. Умолявам те, скъпа.

Тя прехапа устни, но кимна.

— В петък, десет часа.

След четири дни. Цяла вечност. Но той бе благодарен за предоставената му възможност.

— Дотогава.

Притисна връхчетата на пръстите й към устните си, без да се съобразява с присъстващите.

— Довиждане — прошепна тя.

В следващия миг семейство Гроноу си тръгна. С вирната брадичка Мария следваше майка си по петите. Чарли остана загледан след тях, докато каретата им не изчезна от погледа му, но тя не се обърна назад нито веднъж.

Остра болка сви гърдите му. Как смееше баща му да постъпва така с него? Знаеше за неодобрението на Дърам, но да опозори така наследника си пред хора, бе нетърпимо. Вбесен се отправи към баща си, за да даде израз на изпитаното унижение и обида, но не получи очакваното удовлетворение. Дърам пое гнева му, без да реагира. Слушаше го и остана мълчалив, независимо от усилията на Чарли да го провокира да избухне. Копнееше баща му да изпита същата болка, каквато изпитваше той в момента. Мария бе започнала да се съмнява в него. Не беше изключено господин Гроноу да оттегли съгласието си. А баща му продължаваше да отказва да се ангажира и не спираше да повтаря, че Чарли е прекалено млад за такава стъпка и решението му е необратимо.

Три дни мрачно разсъждава над случилото се и избягваше баща си. В деня на срещата му с Мария Чарли стана с твърдото намерение да направи последен опит да разубеди баща си, а ако не успее — да избяга с любимата си. Щеше да го лиши от средства, вярно; но нима парите имаха някакво значение, когато рискуваше да загуби любовта на живота си? Нямаше начин Дърам да го лиши от наследство. Рано или късно Чарли щеше да получи херцогството заедно с всичките произтичащи от това задължения и имаше вероятност това да стане по-скоро, отколкото очаква. Баща му наближаваше седемдесетте, въпреки че като цяло бе добре за възрастта си. Чарли решително влезе в стаята за закуска и се поклони.

— Сър, умолявам те да размислиш за последен път.

Дърам не го попита за какво. С безизразно лице бавно поклати глава и промълви:

— Не.

Чарли това и очакваше. Отново се поклони.

— Тогава ти пожелавам приятен ден.

Появи се на моста в гората, а Мария вече го очакваше. Синята й пелерина се мяркаше като ярко петно сред зеленината. Сърцето му подскочи, както ставаше всеки път, щом я зърне. Скочи от коня и забърза към нея. Изражението й обаче го накара да се закове на място. Очите й бяха тъжни; порцелановата й кожа бе смъртнобледа; устните й потреперваха. Отново се изпълни с гняв, задето баща му й причинява това; причиняваше го и на двамата. Взе я в обятията си, а тя се вкопчи в него сякаш животът й зависи от това.

— Избягай с мен — прошепна той. — Не искам да те загубя. Пристани ми.

Тя вдигна лице към него.

— Не можем. Баща ти…

— Да върви по дяволите! — изръмжа Чарли. — Обичам те.

— Ще бъдем бедни — простена тя страдалчески. — Без средства. Отхвърлени.

— Само докато той е жив. — Беше безсърдечно да се изрази така, но в момента Чарли не съжаляваше за думите си. — Мария, скъпа, ще се справим.

— Как? Нима ще мизерстваш години наред? — Измъкна се от прегръдката му. — Знаеш ли, че той се срещна с баща ми?

Потресен, Чарли се вторачи в нея.

— Не.

— Обясни, че няма да получиш и пени от него, ако се ожениш против волята му. Папа се застъпи за теб. Как е възможно баща да се откаже от първородния си син? Но Негова светлост остана непреклонен. Спомена, че предишният херцог на Дърам е живял над деветдесет години и той възнамерявал да направи същото. Не разбираш ли? Изключено е да избягаме!

— Ще се грижа за теб — обеща безразсъдно той. — Ще успея някак си.

По лицето й се стече сълза.

— Не — прошепна тя. — Ще ми се да можех, но няма начин. Сутринта родителите ми ме предупредиха да не се виждам повече с теб, защото Негова светлост е заплашил да се разправя с тях, ако не ни разделят. Мама настоява да отида при братовчедка й в Бат. Да променя обстановката, по нейните думи. Сърцето ми се къса. Обичам те. Винаги ще те обичам. Но не мога да се омъжа за теб. Не и така.

Надигна се на пръсти, за да го целуне. Съкрушен, Чарли я сграбчи и я притисна силно, надявайки се да я убеди с целувки, ако не с думи. Тя обгърна врата му с ръце и отвърна на ласката, но след това се отдръпна.

— Сбогом, любов моя — промълви тя с разтреперан глас. — Сбогом.

Обърна се и бързо се отдалечи.

Той остана сам.

Тя не преувеличаваше. От клюките на съседите разбра, че Мария е заминала в деня след сбогуването им; всъщност цялото семейство Гроноу беше отишло в Бат. Но ако според представите на Чарли това бе най-тежкият удар, който трябваше да понесе, той се лъжеше. Само две седмици по-късно дочу, че я ухажва по-възрастен и по-улегнал мъж. Мария Гроноу бе впримчила граф — истински граф, който реално владее всичките си имоти и средства. Поне мълвата гласеше така. Чарли не виждаше от какво друго щеше да го заболи повече.

Вечерта, когато научи убийствената за него новина, баща му го намери в градината, загледан към моста, където с Мария се разделиха последния път и то — завинаги. Няколко минути Дърам седя мълчаливо до него на студената каменна пейка.

— Измами те — отбеляза херцогът най-накрая. — Боли, но по-добре сега, отколкото по-късно, когато би бил безвъзвратно обвързан с нея.

— Тя ме обича. — Дори в неговите уши гласът му прозвуча глухо и безизразно. — И аз я обичам.

— Тя искаше да е херцогиня — възрази баща му. — Семейството й кроеше лукави планове да я направи такава. Никога ли не си се питал защо една майка би позволявала на шестнайсетгодишната си дъщеря такива волности с млад мъж?

Беше се чудил, но Мария му обясни, че майка й страда от главоболие и понеже често е прикована на легло, не забелязва къде ходи дъщеря й. Това напълно го устройваше и той го прие безрезервно. Нима тя го бе лъгала? Леко поклати глава; това вече нямаше никакво значение.

— Гроноу не си даде труда да го прикрие. Намекна, че си компрометирал момичето, с което искаше да ми извие ръцете. — Дърам погледна към него. — Познавам сина си. Ти си почтен.

Чарли седеше с каменно изражение и си припомняше всички малки волности, които Мария му бе разрешавала, но и онези, които му бе отказвала. Той наистина се бе държал почтено. Ако се бе възползвал от невинността й, макар и веднъж — да я люби и тя да носи неговото дете — Дърам нямаше да има друг избор, освен да се съгласи.

— Но аз не съм глупак и не допуснах той да реши, че съм такъв — продължи баща му. — Гроноу е син на виконт, но е негодник и лъжец. Винаги гледа да извърти всичко в своя полза. — Дърам направи пауза и го погледна замислено. — Уведомих го, че никога няма да се омъжиш за дъщеря му, а той, представи си, имаше нахалството да намекне в каква степен е без значение мнението ми за този брак и да напомни невъзможността да те лиша от наследство. Попита дали бих допуснал внуците ми да бъдат отгледани в немотия.

— Аз бих се оженил за дъщеря му — отвърна Чарли.

— Няма да допусна да ме шантажират да издържам семейството му. Обясних му го много ясно — продължи баща му безжалостно, както винаги. — Той искаше пари, Чарлс. Щом го изобличих с блъфа му относно непорочността на момичето, той поиска компенсация за разбитото й сърце. Първоначални десет хиляди паунда, после — пет, накрая — хиляда. До гуша е затънал в дългове. Красивата дъщеря е единственото ценно нещо, с което разполага.

— Тя не е такава.

— Може би, но не избяга с теб. А сега, само три седмици след като твърдеше, че има чувства към теб, е сгодена за друг.

Чарли потрепери.

— Тя получи каквото искаше и това не беше ти. Тя търсеше титла и състояние. — Тонът на херцога стана малко по-мек. — Изключено е вече да не си наясно.

— С какъв избор разполагаше тя, след като бе така унизена тук? Не само ти имаш гордост, татко, но не всички я демонстрират по този жесток начин.

Дърам застина и отмести поглед.

— Един ден ще разбереш — промълви той. Изражението му бе сериозно и непроницаемо. — И ще си ми благодарен.

Чарли бавно се обърна към баща си; чувстваше се празен и вцепенен. Приемаше да го харесва най-малко от всичките си синове; приемаше да го критикува за всичко; приемаше да го кара да се чувства нищожен и безполезен. Някъде в съзнанието си дори не очакваше баща му да одобри връзката му с Мария, но не бе допускал, че старецът ще прибегне до такива крайности, за да я предотврати; да прогони Мария далеч и той да няма достъп до нея. А на всичкото отгоре да го уверява как един ден ще му благодари. Може би защото разруши всичките му надежди за щастие и сега му го съобщава без капка съчувствие или съжаление…

— Не, сър. — Сега вече почти виждаше стената между себе си и баща си; невидима, но същевременно непреодолима. — Никога няма да ти благодаря. Едва издържам да те гледам.

Челюстта на Дърам трепна.

— Спасявам те от съдба, по-лоша отколкото си представяш.

Чарли се разтрепери от гняв.

— И каква е тя? Съдбата да съм женен за любимата жена? — Скочи на крака и разпери ръце. — Какво толкова ужасно има в това?

Баща му се поколеба. Понечи да каже нещо, но само стисна решително устни.

— Отивам си — обяви Чарли вбесен. — Няма да се върна. От години те разочаровам и това ще бъде облекчение не само за теб, но и за мен. Сбогом, татко.

Поклони се театрално и си тръгна.

— Чарлс — долетя гласът на херцога зад гърба му.

Чарли спря и зачака, но баща му не промълви и дума повече и той се отдалечи. Още същата вечер си събра багажа и на зазоряване замина. Повече не видя баща си. Никой не се опита да го спре; сутринта конярчето дори бе приготвило коня му за път. Пое на север, към Лондон, без да е сигурен какво точно ще прави там, но абсолютно решен да не се остави повече да го контролират и манипулират като кукла на конци.

Баща му го смяташе за безразсъден и неразумен; така да бъде. Баща му го намираше за момче, отдадено само на удоволствия и негоден да поема каквито и да било отговорности; чудесно. Баща му мислеше, че той не е достатъчно добър в нито едно начинание, затова Чарли щеше да престане да се старае. Дали не беше време херцогът да види колко безкрайно прав е всъщност. Какъв е смисълът да се стремиш към нещо, ако си обречен никога да не го постигнеш? Дори да не е велик, определено може да бъде най-големият пройдоха в Англия.

В Лондон Чарли бързо се потопи в безчет удоволствия и пороци. Харчеше безразсъдно, пиеше много, играеше непрекъснато хазарт и задиряше жени от всички прослойки. За няколко години си спечели репутацията на най-скандалния негодник, на най-изпечения нехранимайко, на най-завършения непрокопсаник.

Баща му яростно порицаваше поведението му, но в писмата му, пълни с остра критика, нито веднъж не се прокрадна дума на извинение или съжаление.

А Чарли спази заканата си никога да не се върне.