Каролайн Линдън
Да покориш херцог (24)

Двадесет и трета глава

Следващият ден не започна добре. Макар да се налагаше да бързат, Едуард не възрази срещу намерението на Чарли да се отбие във Фром, преди да потеглят за Лондон. Беше благодарен на брат си, но отклонението се оказа безсмислено. Теса и госпожа Бейтс бяха заминали. В „Златната кошута“ го чакаше само една кратка бележка.

Заминаваме изневиделица, милорд, пишеше Юджиния Бейтс. Теса ми обясни всичко и я разбирам напълно, но се надявам да имаме удоволствието да се срещнем в Лондон! Не само аз ще се радвам да ви видя, убедена съм.

— Проблеми ли? — попита Едуард, наблюдавайки го как чете.

— Май ме отблъскват.

Чарли пъхна бележката в джоба и се опита да прикрие колко му е криво. Надяваше се да види Теса преди дългото пътуване до Лондон, а и тя обеща да го чака. Знаеше, че напуснат ли Фром няма да разполага с много време, защото щеше да е зает с уреждане на проклетото наследство, а толкова искаше да се наслади на компанията й за известно време, пък било то и за четвърт час. Но тя бе заминала. Имаше бележка само от компаньонката й и нито ред за сбогом от Теса. Какво се бе случило? Какво точно бе обяснила Теса на госпожа Бейтс? Защо не го изчака?

— Вече са заминали за Лондон — бе всичко, което каза.

Едуард вдигна вежди.

— Аха!

Чарли го изгледа свирепо.

— Това пък какво значи?

Брат му стана от стола в салона на странноприемницата и даде знак на прислужник да му донесе шапката.

— Предлагам да се отправим към Лондон веднага, преди да стане прекалено късно.

— Прекалено късно за какво?

Едуард си сложи шапката и взе бастуна със сериозно изражение, но в очите му играеха злоради пламъчета.

— Да си я спечелиш обратно, разбира се — поясни той.

Чарли изруга тихо и се насочи към чакащата карета, силно изкушен да изостави брат си.

По време на пътуването се наложи да каже на брат си за Уорли и Мария. Изповедта беше болезнена, но Чарли не спести нищо. Накрая Едуард прояви повече разбиране, отколкото раздразнение.

— Не съм в положение да съдя когото и да било — подхвана той. — Самият аз бях на път да се оженя за напълно неподходяща жена, при това с одобрението на татко. Странно е как скандалът се превръща почти в благословия в някои отношения, нали?

— Благодарен съм на Бога за това. — Чарли кимна, зърнал вирнатите вежди на брат си. — Важи за всички ни. Без него тримата щяхме да продължаваме както досега и нямаше да се отклоним от поетия път. Не говоря от твое име или от името на Джерард, но потрепервам при мисълта какво щях да изпусна, ако се беше случило.

— И аз стигнах до същото заключение — промърмори Едуард след няколко минути. — Но признавам — ти разреши дилемата, както и бях убеден, че ще стане. — Чарли го погледна изненадан и Едуард кимна. — Много приличаш на него, Чарли. Предизвикателствата те изкушават. И колкото са по-големи, толкова по-добре. Татко би бил дяволски доволен, че именно ти спаси Дърам.

— Имаш предвид — смаян.

— Не. Доволен. — Едуард се ухили. — И съвсем мъничко смаян.

В Лондон, както очакваха, попаднаха във водовъртеж. Всички вестници и светски колонки пишеха за „дилемата Дърам“, с описания на спорещите страни — Чарли и братовчед му Огъстъс, също претендент за титлата. Адвокатите на практика живееха в дома им. Нахвърлиха се на регистрите на преподобния Огилви и писмото на господин Томас като лъвове върху плячка. Дни наред сър Ричард Чалмърс подготвяше пледоарията си с помощта на колегата си сър Джеймс Уитърс, а Чарли прекарваше часове затворен с тях, за да наизусти всяка дума от петицията си до Короната. Една-единствена грешка при излагането на доводите щеше да опропасти цялата полза от писмото на господин Томас. В добавка през дома му минаваше поток от посетители — някои, искрени приятели, дошли да го уверят в подкрепата си, други — тласкани от любопитство, и Чарли трябваше да приеме всички с овладените маниери на херцог. Съзнаваше, че на този етап нищо не бива да бъде оставено на случайността и като се държеше уверено, не спираше да отстоява пълното си право на титлата.

Но най-ужасното бе невъзможността да посети Теса. Ако отидеше сега, щеше да насочи общественото внимание към нея, а не биваше да го прави. Мъчеше се да подреди мислите си, но откри, че е неспособен да опише чувствата си с думи. Питаше се как ли е тя, дали е започнала да вижда Лондон в по-добра светлина. Чудеше се дали е намерила кафене с прилично кафе и дали й харесва повече от онова, което той й направи. Терзаеше се дали всъщност не го е изоставила и дали не предпочита връзката им да остане в тайна. Мисълта му обаче не се задържа дълго върху последната възможност. Колкото повече осъзнаваше какви почести, но и отговорности му предстоят, толкова повече копнееше тя да е до него и да ги споделят заедно. Щеше му се да разрешава всеки повдигнат от адвокатите въпрос заедно с нея. Всяка вечер, когато виждаше Едуард да се оттегля към своите покои, хванал съпругата си под ръка, мечтаеше ръката на Теса да е в неговата. Тя му липсваше изненадващо повече, отколкото бе предполагал.

Най-накрая, отчаян, се обърна за помощ към леля си Маргарет, лейди Доулинг. Хукна по стълбите да я спре, щом разбра, че е идвала да се види с Франческа, съпругата на Едуард. Леля Маргарет, по-малката сестра на баща му, въобще не приличаше на Дърам. Щом узна за срива между баща и син преди единайсет години, тя отвори дома и обятията си за своя племенник. От цялото семейство само тя го разбираше и Чарли се молеше този път да не е изключение.

— Искам услуга — подхвана директно той, доволен, че Маргарет не е в компанията на приятелката си лейди Еклестън. Лейди Еклестън беше чаровна и забавна жена, ако човек се интересуваше от клюките, но Чарли би предпочел да сподели намеренията си по-скоро с жълтите вестници, отколкото да ги изрече пред нея. Лейди Еклестън не умееше да пази тайна.

— Каквото кажеш — увери го леля му. — Да повикам ли Доулинг?

— Не. Ти ми трябваш. — Поколеба се, преди да започне. — Има една дама… Не разполагам със секунда свободно време, откакто съм в Лондон, но искам да знам… Питам се дали е добре — завърши той вяло. — Ще се отбиеш ли при нея да й предадеш почитанията ми?

— Да съм ти посланик ли? — учуди се тя. — Коя е тази дама?

— Не е от Лондон. — Погледна строго леля си. — Това ми допада. Ако я стреснеш някак, никога няма да ти го простя.

— Продължавай — насърчи го Маргарет, вече силно заинтригувана.

— В момента, когато мога да я посетя, ще го направя. Ако отида сега, ще привлека внимание върху нея, а не желая да й го причинявам.

— Каква утеха за всяка жена — промърмори леля му саркастично.

Чарли отпусна ръце, стиснати допреди малко в юмруци.

— Значи, според теб, трябва да отида, независимо от всичко? Така да бъде. Ще кажа на Чалмърс и Уитърс, че ги оставям за час…

Маргарет се засмя.

— Не, разбира се. Аз ще отида. Но все пак ми кажи коя е.

Чарли се усмихна смутено.

— Добре. Теса Невил. Жената, за която се надявам да се оженя.

* * *

Трескавата възбуда започна скоро след като Теса се върна от сутрешната си разходка. Луиза не поддържаше карета или коне в столицата и на Теса й оставаше да се разхожда пеша. След няколко дни дивите хълмове на Фром започнаха да й липсват повече, отколкото допускаше. В Лондон нямаше спокойствие; където и да отидеше, по което и да е време, навсякъде се тълпяха хора. Потискаха я високите, построени близо една до друга къщи — огромните им прозорци сякаш я следяха, докато се разхождаше в района на Пел Мел. В парковете беше по-приемливо, но пък Луиза се притесняваше, че сестра й се отдалечава много от къщи и рискува да се загуби. Най-накрая постигнаха компромис, предложен от Юджиния. Теса обикаляше парка „Сейнт Джеймс“ два пъти с Мери по петите, а после прекарваше остатъка от деня вкъщи.

Всъщност Теса не се интересуваше къде ще се разхожда; искаше само да се махне от Лондон. Знаеше, че Чарли е пристигнал — пишеше го във всички вестници, както и всевъзможни подробности за предстоящото изслушване — но така и не дойде да я посети. Дори бележка не пристигна за нея. Повтаряше си, че е много зает, както се очакваше, но това никак не я утешаваше. Дори Юджиния престана да споменава името му, а щом тя губеше надежда, Теса знаеше, че нещата са станали необратими.

Не беше свикнала да се справя с емоциите си. Обикновено обмисляше рационално вариантите и действаше. Сега отчаяно жадуваше да го види, но се страхуваше какво ще й каже при евентуална среща. Копнееше да избяга в Ръшуд, но искаше да е и в Лондон, където продължаваше да мъждука шансът да я навести. Тези терзания, съчетани с насилствено наложеното безделие, я изнервяха. Тук не водеше счетоводство, нямаше проблеми за разрешаване, не се налагаше да надзирава организацията в къщата. Нищо не я разсейваше от окаяното й състояние. Луиза настояваше да ходи по соарета и да посещава непознати хора или да седи кротко и да бродира. Теса очакваше да полудее и дори се надяваше това да стане, защото пристъп на лудост щеше да склони Луиза да я прати вкъщи, при Уилям.

Гледаше невиждащо страница от един от романите на Юджиния, когато долу се чу суматоха. Не беше нещо необичайно за дома на Луиза и Теса отдавна не обръщаше внимание. Но този път се озадачи, защото Юджиния потропа на вратата и връхлетя, зачервена и останала без дъх.

— О, боже… Боже…

— Какво има? — разтревожи се Теса. Остави книгата и скочи да помогне Юджиния да седне на стол. — Станало ли е нещо?

Юджиния кимна и започна да си вее с кърпичка.

— Да… Става въпрос за… Ох, не знам… Но трябваше да те предупредя…

— За какво?

Теса едва дишаше. Сърцето й се качи в гърлото. Дали Чарли е дошъл? Дори не смееше да зададе въпроса.

— Не е лорд Грешам — подхвана Юджиния, разбивайки всичките й надежди. — Но почти толкова невероятно… Скъпа, трябва да се приготвиш…

— За какво? — Теса започна да се паникьосва. Изтича до прозореца. Пред къщата бе спряла карета, но не забеляза познатия герб. — Какво, Юджиния? — обърна се тя настойчиво към компаньонката си.

В този момент на вратата се потропа отново и Луиза връхлетя.

— Боже милостиви! — възкликна сестра й. — Графинята на Доулинг е тук и иска да те види!

Лейди Доулинг беше леля на Чарли. Искрица надежда пламна в гърдите на Теса.

— Сега ли? — попита тя глуповато.

— Да, сега! Оправи си косата! — Луиза грабна шнура на звънеца и почти го изтръгна от стената. — Кажи на Мери да намери подходяща рокля. Ощипи си страните, за да им придадеш малко цвят. Юджиния, вика и теб. — Възрастната жена зяпна и лицето й пребледня. — Не съм виждала по-елегантна дама… Каква рокля! Никога толкова високопоставена персона не е стъпвала в салона ми. — Обърна се към Теса. — Моля те бъди учтива и внимателна. Лейди Доулинг е близка приятелка с лейди Еклестън, а тя знае всички клюки в Лондон. Движат се в най-висшите кръгове. Представа нямам защо е дошла да види точно теб, но моля те, моля те, впечатли я!

— Знам коя е, Луиза. Тя е лелята на лорд Грешам.

Луиза ококори очи.

— Негова леля? — прошепна тя благоговейно. — Леля…

— Наистина ли вика и мен? — попита Юджиния потресена.

— Да — увери я Луиза.

Теса си пое дълбоко въздух. Не знаеше защо я посещава лелята на Чарли, но нямаше да влезе в салона сама.

— Да, Юджиния, ще дойдеш с мен. Не бива да караме графинята да чака.

Слязоха заедно. През цялото време Юджиния не спираше да кърши ръце. Теса бе бледа и напрегната от нерви. Пред вратата на салона прокара длани по полата на роклята, пое си дълбоко въздух и влезе.

— Добър ден, лейди Доулинг.

Чула гласа й, привлекателна възрастна жена се обърна и й се усмихна. Сребристата й коса бе подредена семпло, но елегантно; и тъмносинята й рокля бе такава. Теса си помисли, че и тя би облякла подобна дреха. Сините очи на гостенката гледаха предразполагащо.

— Госпожо Невил, госпожо Бейтс, извинете, ако ви притеснявам.

— Ни най-малко — увери я Теса. — Приятно ни е да се запознаем.

— Да, милейди, много ни е приятно — обади се и Юджиния.

— Едва ли ви е и наполовина толкова приятно, колкото на мен — отвърна дамата. Изгледа Теса, преди да насочи поглед към Юджиния. — Чух, че имаме доста общо, госпожо Бейтс. Племенникът ми разказа за запознанството ви. Надявам се да не се е държал нахално.

— О, милейди, беше олицетворение на учтивостта и очарованието — не спести похвалите си Юджиния и отново поруменя. — Образец за джентълмен.

Лейди Доулинг се засмя.

— Радвам се да го чуя. Обичам го като собствен син. Повярвайте, нямаше да ви се натрапя така, ако не ме беше уверил, че няма нищо нередно.

— Няма — обади се Теса, докато изгаряше от желание да попита лейди Доулинг защо е дошла. — Надявам се… Надявам се да е добре — не се сдържа да добави тя.

Изражението на графинята се смекчи, щом долови топлината в думите й.

— В отлично здраве е — отвърна тя, — но в друго отношение е много зле.

Теса замръзна.

— О… — бе единственото, което се отрони от устата й.

— Дълбоко нещастен е, защото адвокатите запълват всяка секунда от времето му — продължи лейди Доулинг. — Помоли ме да се отбия и да ви предам почитанията му. — Наклони замислено глава. — Давам си сметка, че не съм му равностоен заместник, но той се надява лично да ви посети при първа възможност, стига да е добре дошъл.

— Разбира се — побърза да откликне Теса и поруменя. — Искам да кажа, вие също сте добре дошла и сте му напълно равностоен заместник.

Лейди Доулинг отново се засмя. Изражението й бе пълно с разбиране.

— Скъпа, няма защо да се страхуваш от мен. Ако някой трябва да е нервен, това съм аз. Една погрешна дума и семейството ми ще се отрече от мен.

— Чарли никога не би… Няма от какво да се страхувате, убедена съм.

На Теса й идеше да се удари през устата. Говореше като идиот.

— Не бъди толкова сигурна. Мъжете в рода Дърам са непреклонни, наумят ли си нещо. Привързаността на леля му към него въобще няма да го умилостиви, ако с нещо те разочаровам от негово име.

Напрегната, Теса мълчеше; обземаше я надежда. Нима това означаваше…

— Госпожо Невил… — Лейди Доулинг се поколеба. — Ще говоря направо. Предлагам на млада жена съвета на възрастна дама: дай шанс на Чарли. Той е искрен.

Теса навлажни устни.

— Относно какво, милейди?

Гостенката се усмихна.

— Ще го оставя той да ти го съобщи. А ако увърта, попитай го направо. Подозирам, че така предпочиташ.

— Да, милейди… — Теса се изчерви.

— Много добре. — Лейди Доулинг им се усмихна лъчезарно. — Това първото ти посещение в Лондон ли е, госпожо Бейтс?

— О, да, милейди.

— Надявам се да видите всички забележителности. Лондон беше впечатляващ, когато пристигнах тук, а сега е още по-хубав. Разгледахте ли „Колекцията Бриджуотър“? Племенникът ми Едуард твърди, че не е за пропускане.

Теса седеше и почти не чуваше разговора между компаньонката и графинята. В маниерите на лейди Доулинг забелязваше същия непринуден чар на Чарли и наблюдаваше как лицето на Юджиния засиява, както стана и преди толкова седмици в хотел „Йорк“. Това породи копнежа й той да я посети, но и я изпълни със страх от евентуално посещение. Бил искрен, каза графинята; с такива думи човек не описва временна връзка, а и Теса бе сигурна, че лондонските джентълмени не осъществяват връзки с помощта на родственици. Следователно той говореше за женитба — нещо, което хем я изпълваше с трепет, хем я плашеше. На фона на елегантното, овладяно държание на лейди Доулинг Теса се почувства непохватна и тромава; непринуденият маниер на гостенката да води разговор накара Теса да оцени приказките си като остри и неучтиви. Никак не си представяше, че при посещение на непознати ще съумее да се държи топло и дружелюбно в стила на лейди Доулинг. Това я изпълни с паника; вероятно Чарли имаше предвид леля си, когато ваеше образа на своята херцогиня, а Теса съзнаваше, че никога не може да бъде такава.

Не след дълго гостенката си тръгна и Теса въздъхна почти облекчено. Щом графинята изчезна, Луиза застана на прага. Всяка надежда на Теса да остане насаме с мислите си угасна.

— Е? — настойчиво попита сестра й. — Какво стана?

— О, скъпи мои! — възкликна тържествуващо Юджиния. — Не е ли изключително изящна дама? Толкова елегантна, мила и приятна! А кройката на палтото й…

— Да, така е — прекъсна възторга й Луиза. — Защо искаше да види Теса?

Юджиния млъкна и погледна Теса гордо.

— Дойде да предаде поздрави от Негова светлост на Теса. В най-скоро време ще го видим тук, в салона, не се съмнявам.

Луиза приседна.

— В моя салон? — повтори тя благоговейно. — Херцогът на Дърам?

Юджиния кимна.

— Освен това Нейна светлост каза, че той е ис…

— Юджиния! — прекъсна я Теса. — Достатъчно!

— Да, скъпа — веднага се разкая компаньонката й. — Наистина е достатъчно.

— Теса! — възкликна сестра й със сълзи в очите; сълзи от радост, ако се съди по широката усмивка на лицето й. — Теса, мило момиче. Ти си невероятна. Херцогът на Дърам!

Теса се изправи рязко. Нямаше да издържи и минута повече.

— Отивам да се разходя — обяви тя, макар да се бе прибрала само преди час.

Луиза, изпаднала в опиянение, не спомена за договорката им Теса да не излиза повече от веднъж на ден. Младата жена завърза бързо шапката си, извика Мери и използва суматохата, за да се измъкне през вратата.

Този път се насочи право към Грийн Парк, без да се интересува колко ще се отдалечи от вкъщи. Хвърли притеснен поглед към къщите в западния край на парка. Една принадлежеше на лорд Спенсър; Юджиния бе чела за изящната й фасада в някой от туристическите си справочници. Къщата на Чарли вероятно беше несравнимо по-елегантна, защото той беше херцог. Теса се сети за дома им в Ръшуд, по-скоро удобен, отколкото красив. Там й беше мястото, в неугледна провинциална къща, а не сред облицованите с мрамор домове край „Мейфеър“.

В главата й се въртяха подобни мисли, но сърцето й пееше друга песен; тя го обичаше. Нима това не значеше нищо? И ако и той я обича, няма ли да преодолеят всички трудности? Опита се да си представи живота с Чарли: от блаженството да споделя леглото му и да се събужда всяка сутрин до усмихнатото му лице, до мъката да посещава всевъзможни балове и соарета и да се притеснява да не го изложи с прямите си маниери. Мислеше какъв избор й предстои: избор, разкъсващ сърцето, или безопасен избор — да продължава да живее като предполагаема вдовица под закрилата на брат си, а не да предприеме опасната крачка да се омъжи за херцог, когато от нея щеше да се очаква много, а не само да се радва на щастието да е съпруга на Чарли.

Вървя из парка, докато сенките започнаха да се удължават и Мери я помоли да се прибират. Все още нямаше отговор на въпросите си, но едно Теса знаеше със сигурност: не бе уверена кой избор ще я направи щастлива.

* * *

Чарли дочу гласа на леля си Маргарет долу и само дето не изхвърча от стаята, оставяйки след себе си смаяния адвокат насред някакви правни обяснения.

— Видя ли я? — попита той веднага. — Добре ли е? Ще ме приеме ли?

Маргарет направи знак на лакея да се отдалечи.

— Видях я. Тя, скъпи, въобще не е като жените, с които се захващаш.

— Приключих с тях. Какво каза тя?

— Нищо особено. Май доста изненадах младата дама и компаньонката й. Чувствах се неловко да се отбия при напълно непознати.

— Лельо — процеди той през зъби и тя се усмихна.

— Добре е и според мен си добре дошъл. Но… — направи пауза. — Защо не си й казал нищо? Горкото момиче изглеждаше разтревожено и напрегнато. Жените не предполагат, да знаеш. Мъжът трябва да декларира обичта си, иначе никак не сме сигурни. А тази дама, според мен, обича да е сигурна.

— Така е — въздъхна той. — Щях да й кажа, лельо, но докато си дам сметка какво чувствам, тя замина.

— Тогава предлагам да не губиш време и да я увериш. Сестра й, лейди Удол спомена за предстоящо пътуване до Уилтшър. Ще ти е по-трудно да ходиш чак до Уилтшър, за да я ухажваш.

Чарли кимна.

— Комитетът се събира утре, но вдругиден нищо няма да ми попречи да отида на площад „Сейнт Джеймс“. — Импулсивно се наведе и я целуна по бузата. — Благодаря, лельо.

— За мен беше удоволствие. — Накани се да си върви, но се обърна. — Знаеш ли? — фиксира го тя с проницателните си сини очи. — Според мен баща ти много щеше да се гордее и с трима ви, но особено с теб.

— Недей…

Тя обаче сложи пръст върху устните му.

— Говоря истината — настоя тя. — Познавам го по-дълго, отколкото ти го познаваш. Освен това имам предимството да не съм негово дете. Франсис бе упорит като магаре, но само когато се смяташе за прав. Когато грешеше, признаваше и се опитваше да изглади стореното.

— Аз не съм в състояние да изгладя стореното.

— И баща ти не успя по отношение на едно нещо — прошепна тя. — Редно е да му простиш, Чарли.

Той помълча, но накрая призна:

— Простих му.

Тя се усмихна.

— Той не би желал нищо повече. Повярвай ми: за отчуждението между вас винеше себе далеч повече, отколкото теб. Само защото не се смири да поиска прошката ти не означава, че не страдаше от раздялата ви така болезнено, колкото и ти. — Отстъпи и си сложи ръкавиците. — Сега му се отплати, като се поучиш от грешката му. Иди и се ожени веднага за това момиче. Баща ти, а и майка ти, щяха да я одобрят сърдечно.

Чарли я зяпна, после прихна.

— Точно това възнамерявам да направя, лельо.