Сабрина Джефрис
Една дама никога не се предава (9)

Глава осма

Джаксън се прицели в летящата яребица и стреля; повали поредната птица. Продължи напред с останалите, а кучетата хукнаха да донесат простреляните пернати. Шестимата мъже и Силия вървяха в разтеглена редица, за да се виждат отчетливо повалените мишени, но това затрудняваше участниците да преценят колко птици са повалили съперниците.

Кучетата се върнаха и поставиха улова в краката на Стоунвил. Джаксън нямаше кучета и затова лордът му бе предоставил своите. Стоунвил очевидно възнамеряваше да се забавлява единствено като наблюдава как Джаксън вади душата на Силия.

Джаксън, от своя страна, полагаше усилия да стреля достатъчно добре, за да победи тримата ухажори на Силия, тоест да им попречи да спечелят целувката.

За да я спечелиш ти.

Спряха, за да презаредят. Той свъси вежди. Глупости. Ако случайно спечели, ще се отнесе към нея като към дамата, каквато е. Девънмонт беше от шегобийците, които биха се държали с нея дръзко пред останалите. Лион вече познаваше вкуса на устните й, затова нищо чудно да иска вторият му допир с тях да е по-интимен. А Басто, нахалникът, използва всеки удобен случай, за да я хване за ръката…

Джаксън изруга под нос. Държеше се като ревнив идиот. Добре де, ревнуваше, но в случая не това беше важното. Просто искаше да предпази Силия да не допусне огромна грешка.

Опитът й да се измъкне от надпреварата в стрелба увери Джаксън в готовността й да избере един от тези глупаци за съпруг. Явно смяташе, че ако се прави на покорна и хрисима, шансовете й се увеличават.

Затова той ще се погрижи това да не се случи. Ако са достойни за нея, трябва да видят истинската Силия, а не онази, за която се представя. Вътрешно смяташе и тримата за безумци, щом не забелязват какви ги върши тя.

А тя не е ли наясно, че брак, скрепен с подобни хитрини, е обречен на провал?

Не. Беше заслепена от идеята да докаже грешната преценка на баба си по отношение на нея. Е, той няма да позволи да сключи такъв идиотски съюз с джентълмен, който не я заслужава. Особено след като научи това-онова за тях.

— Обстрелът на яребици явно не ти е чужд, господин Пинтър — провикна се Лион, докато презареждаше.

— Чичо ме е водил няколко пъти на лов — отвърна Джаксън.

Слугите подплашиха птиците. Докато яребиците се издигаха, всички стреляха. Той уцели още една.

Натрупваха се. Стоунвил даде два часа за състезанието. Джаксън нямаше представа колко време е минало, но от положението на слънцето съдеше, че краят на първия час наближава.

По негова преценка трябваше да продължава в същия дух. Леля му щеше да е във възторг колко птици е подсигурил за трапезата им.

— Чичо ти всъщност не е ли Уилям Норис, магистратът? — попита Стоунвил, когато всички отново тръгнаха напред.

— Да. Приятелите му обичаха да ловуват. Понякога ги придружавах.

— А аз мислех, че стреляш само по хора — провикна се Силия от другата му страна.

— Рядко се налага да стрелям, докато си изпълнявам задълженията. Понякога все пак прибягвам до употребата на пистолет. — Хвърли й кос поглед. — За разлика от теб, милейди, не го нося, за да се фукам.

Страните й поруменяха, ала тя само изсумтя и спря, за да презареди отново. Той направи същото.

Редно беше да престане да я тормози относно джобния й пистолет, но още беше потресен. Макар и само с барут, такова оръжие лесно би провокирало мъж да я нападне.

Същевременно се налагаше Джаксън да признае, че пистолетът едва ли би оказал подобно въздействие върху тази компания. Тези тук не приличаха на нападатели; по-скоро бяха мъже, готови да примамят жена в постелята си. Що се отнася до уменията им да стрелят, Лион се справяше добре, но Девънмонт явно не гледаше на заниманието сериозно. Голямата изненада се оказа Басто. Очевидно имаше известен опит с оръжията. Умело презареждаше и стреляше добре, но не беше особено бърз. Постоянно хвърляше към Силия погледи, пълни с копнеж и вероятно желание.

Това ни най-малко не се харесваше на Джаксън. В доклада си ще подчертае колко неподходящ като ухажор е виконтът; същото важеше и за Девънмонт.

Лион се държеше по-завоалирано, ала Джаксън възнамеряваше да изобличи и него, веднага щом остане насаме с нея. За предпочитане на публично място, за да не се повтори онова, което се случи между двамата снощи.

Лъжец. Искаш да я целунеш и отново да усетиш вкуса й.

Беше цяло чудо, че въобще стреля точно в непосредствена близост до нея. Днес отново се бе облякла, за да омайва. Този път рединготът й бе с цвета на гората. Така лешниковите й очи изглеждаха зелени, за да му напомнят, че е от семейство Шарп, защото всички имаха същите очи. А скъпият плат му напомняше, че е дама и богата наследница.

Не я беше виждал да стреля и очакваше умението й да е преувеличено. Не беше така. Не успя да проследи колко птици е повалила, понеже се съсредоточаваше върху своите, но положително бяха почти колкото неговите. Забеляза как се концентрира, колко внимателно се прицелва, умелото отчитане на посоката и силата на вятъра. Не бе срещал подобна жена; беше възхитителна.

— Слушайте, момчета — провикна се Девънмонт. — Замръзнах. Защо не спрем да се сгреем с нещо за пийване?

— Няма да ви преча — обади се Силия суховато. — Аз ще продължа да стрелям.

— Не бива да се отнасяш така с гостите ни, сестро — смъмри я Стоунвил. — И без това е най-добре да отидем на източната нива. Тук не остана нищо. Господа и милейди, свалете пушките и елате да се подкрепите. Разполагаме с вино и ейл, а готвачката е приготвила и нещо за хапване, ако огладнеем.

Мъжете бяха склонни да си починат, но Силия изглеждаше недоволна. Джаксън прикри усмивката си. Човек би помислил, че ще се зарадва на възможността да пофлиртува с ухажорите си, но тя сякаш се вълнуваше единствено от победата. Тази нейна черта му допадаше.

Слугите бързо подредиха маса с хляб, масло, сирена и пасти. Джаксън се зарадва най-много на халбата бира, защото искаше нещо да сгрее кръвта му. Времето беше хладно и видя Силия да потреперва, въпреки вълнения редингот, но тя изглежда не си даваше сметка за състоянието си. Беше заета да гледа как слугите броят птиците в торбите, за да докладват кой колко е повалил.

Джаксън наля халба бира и пристъпи към нея, за да й я подаде.

— Изпий това, милейди. Ще те сгрее.

— Благодаря — промълви тя и пое халбата.

Пръстите му докоснаха нейните и очите й се стрелнаха да посрещнат неговите. Останаха загледани един в друг и той си припомни колко меки бяха устните й снощи, какъв сладък аромат се излъчваше от нея, когато я притисна към стената и…

— Лейди Силия, искаш ли лимонова паста? — попита Басто с прекалено собственически тон.

Тя подскочи, все едно заловена да прави нещо нередно. Залепи усмивка на лицето си и отиде при виконта.

— С удоволствие, благодаря — кимна тя без да погледне назад към Джаксън.

Междувременно той не можеше да откъсне очи от нея. Как въобще тя толерираше този глупак, да не говорим за изобилното му внимание? Всяка излязла от устата му дума ясно говореше за желанието му да се добере до парите й.

Но засега тя не го знаеше.

— Е, Гейб — подхвана херцогът, докато си наливаше вино, — когато това тук приключи, трябва да пробваш новата ми пушка с капсули. Купих я от Мантон.

— Благодаря, стари приятелю, но Силия си взе такава преди два месеца. Вече я изпробвахме. Тя и днес май я използва. Доволна си, нали, сестро?

Херцогът се намръщи.

— Мантон ме увери, че съм един от първите, които я имат.

— Един от първите — наблегна Джаксън. — Явно лейди Силия е първата.

Тя му хвърли предупредителен поглед. Той пренебрегна реакцията й.

— Всъщност господин Пинтър иска да каже, че вероятно господин Мантон разправя това на всичките си клиенти — подхвърли тя небрежно.

— Не това исках да кажа, милейди — обади се Джаксън раздразнен. — Казах, каквото имах предвид, и ще ти бъда благодарен да не слагаш думи в устата ми.

— А аз, да не ме про… — спря навреме и огледа заслушалите се ухажори. — Извинявай, сър, не исках да ти пъхам думи в устата.

— Напротив. — Стараеше се да я разгневи, та тя да разкрие истинската си същност. — Затова се обади, все едно четеш мислите ми, а и двамата сме наясно, че е невъзможно.

Ако можеше, тя щеше да разбере, че в момента най-много копнее да я откъсне от тези проклети джентълмени и да целува всеки сантиметър от тялото й.

— Пинтър — обади се Гейб, — днес си много склонен да спориш.

— По-скоро е заядлив — подхвърли Силия с войнствени пламъчета в очите. — Господин Пинтър не обича дама да говори от негово име.

Това го разгневи.

— Не обичам никой да говори от мое име, независимо дали е мъж или жена. Същото, ако не се лъжа, важи и за теб.

Тя поруменя, но не извърна глава, а продължи да го пронизва с поглед.

— Впрочем — обади се Девънмонт — не бях чувал за пушка с капсули. Някой ще ми обясни ли какво представляват?

Силия се обърна към него.

— Как не си чувал? Всички говорят само за това.

— Така ли? — усмихна се Девънмонт. — Трябва по-често да се сливам с обществото.

— Добре би било — отсече Силия. — Миналата седмица, на гости у Найтън, лорд Темпълмор ми сподели, че Мантон вече предпочита да прави само такива. Невероятно е.

— Наистина — съгласи се Девънмонт със закачливи пламъчета в очите. — Тогава, моля те, обясни ми какво е пушка с капсули.

— Безнадежден си — не се стърпя тя. — Не е за вярване, че знаеш толкова малко за пушките.

— А аз не вярвах, че ти знаеш толкова много — върна й предизвикателството Девънмонт. — Не съм виждал жена, увлечена по оръжията така, както си ти. Смразяващо е.

— Нали? — намеси се Джаксън. — Но внимавай, Девънмонт. Дамата е склонна първо да стреля, а после да задава въпроси, ако правиш нещо, което тя не одобрява.

— Ще имам предвид предупреждението ти, Пинтър. — Девънмонт намигна на Силия. — Но за някои неща си заслужава да рискуваш всичко.

Първоначално Силия се сепна, но после придоби самодоволен вид. Джаксън изсумтя и отпи от ейла. Девънмонт определено го дразнеше; всъщност не понасяше нито един от тримата ухажори.

— Е, лорд Девънмонт, искате ли да ви покажа пушка с капсули?

— Определено — откликна Девънмонт. — Не обещавам да разбера всичко, но ти все пак ми покажи.

Тя не се нуждаеше от повече подканвания. Взе новата си пушка и се впусна в описания, с каквито всеки стрелец би се гордял.

Откъде, по дяволите, знае толкова много по темата? И защо жена, отраснала с убеждението, че майка й е застреляла и убила баща й, не само се е научила да стреля, но и се е пристрастила към стрелбата? Би ли убила някога някого с пушка?

Той въобще не разбираше тази част от нея. Имаше смътното усещане, че ако разгадае това, ще открие ключа към истинската й същност.

Погледът му случайно попадна върху виконта и кръвта му застина. Очите на благородника следяха всяко движение на Силия, а пръстът му се плъзгаше по чашата, все едно гали част от тялото й.

Джаксън стисна зъби. За нищо на света няма да позволи проклетият чужденец — или Девънмонт, или херцогът — да я докоснат.

— Цял ден ли ще стоим и ще обсъждаме пушки, или ще продължим надпреварата? — сопна се той.

Гейб размени поглед със сестра си.

— Права си. Най-подходящата дума е „заядлив“.

— Господин Пинтър вероятно няма търпение да заслужи целувката си — обади се Стоунвил. — И като имам предвид кой колко птици е уцелил, това може да стане съвсем скоро.

Всички се обърнаха към него.

Стоунвил се засмя и поясни:

— Девънмонт е убил едва осем, Гейб — впечатляващите петнайсет, Басто също се е представил добре със седемнадесет и половина, Лион е още по-напред с деветнайсет, а Пинтър води с двайсет.

— Браво, Пинтър! — похвали го Гейб дружелюбно. — Постарай се да я победиш, за да не се налага да й купуваме проклетата пушка.

— Спри се, Гейб — обади се херцогът раздразнено. — Имам шанс да спечеля, колкото и Пинтър. Води ме само с една яребица.

— Не ме интересува кой ще победи — отсече Гейб. — Просто нека е един от вас, ако аз не наваксам. Иначе тя ще избере най-скъпата пушка в магазина на Мантон.

— Много си стиснат, Гейб — подразни го Силия, докато се отправяха към източния край на имението.

— Защото ми трябва всяка гвинея, в случай че не се омъжиш.

Брат й явно го подхвърли на шега, но Силия не го възприе така.

Кръвта се оттегли от лицето й и Джаксън се изпълни със съчувствие. Разбираше силното й желание да докаже на семейството си, че е в състояние да си намери приличен съпруг. Възловата дума бе приличен.

— Твърдя отговорно: лейди Силия ще е омъжена по-скоро, отколкото очакваш — отбеляза херцогът.

Хвърли многозначителен поглед на Силия, тя леко му се усмихна и Джаксън усети как сърцето му се сви.

Херцогът определено й бе хвърлил око. А тя очевидно го съзнаваше.

По дяволите!

Спряха и Джаксън започна да презарежда пушката си с бързи, сръчни движения. Нека проклетият херцог се напъва колкото си иска, но няма да се ожени за Силия.

Нито ще му се отдаде отново случай да я целуне. Не и доколкото зависи от Джаксън.

* * *

Силия простреля поредната птица. Не обичаше да ловува, ала предизвикателството на движеща се мишена я забавляваше. За жалост не биваше да приема предизвикателството. Ще остави някой от джентълмените да спечели облога и да си открадне целувка. Това е много по-добър избор, отколкото ако ги победи.

Но какво ще стане, ако господин Пинтър спечели? Ами ако я целуне както я целуна снощи? Той не би се поколебал да постъпи точно така, за да подведе ухажорите й да смятат, че интересът й е насочен към друг и евентуално и той проявява интерес към нея.

Възможно е да е така.

Тя изсумтя. Интересът му бе единствено да провали живота й. Още не й бе докладвал за ухажорите. Предпочиташе да е тук и да пречи на всичките й планове, вместо да си върши работата.

Добре стреляше обаче; това му го признаваше. Мъжът определено боравеше добре с оръжие.

— Скъпа — подхвана херцогът, застанал до нея, — овладяла си сравнително добре новата пушка с капсули.

Тя се поколеба как да отговори, докато крачеха напред. Да запазиш гордостта на един мъж се оказа по-трудно, отколкото предполагаше.

— Но не толкова добре, колкото очаквах. По-бавно изстрелва, затова се налага да се прицелвам по различен начин, а понякога забравям. А ти?

— И при мен е същото. Ако бях с новата пушка днес, нямаше да се справя добре. Налага се да се поупражнявам още преди да започна да боравя прецизно с пушката с капсули.

— Редно е и аз да се упражнявам още — подметна тя.

— Да го направим заедно в Марсбъри Хауз — веднага предложи той.

— Ще ми бъде приятно.

Потисна угризението да не насърчава ухажването на херцога, защото не бе сигурна дали иска да се омъжи за него.

— Да, лейди Силия обича да демонстрира на мъжете как се борави с пушка — обади се господин Пинтър. — Няма да намерите по-добър учител, Ваша светлост.

Херцогът видимо се напрегна, а тя хвърли изпепеляващ поглед на господин Пинтър.

— Негова светлост не се нуждае от учител. Много добре стреля. И същевременно успява да спазва благоприличие, което е повече, отколкото бих казала за теб, сър.

Защо господин Пинтър се държеше така? Не му ли стига, че я въвлече в сегашната надпревара, ами кара и ухажорите й да са нащрек пред нея? Досега приемаха участието й в състезанието спокойно, но ако той продължи да ги провокира…

Всички спряха, за да презаредят. Господин Пинтър свъси вежди:

— Изисканите маниери са за аристократите. — В тона му личеше обида. — Ние, обикновените простосмъртни, не прибягваме често до тях.

— Тогава е цяло чудо, че някой въобще те наема да свършиш нещо — тросна се тя. — Изисканите маниери са основата на възпитаното общество, независимо от общественото положение на даден мъж.

— Мислех, че парите са в основата — не й остана длъжен той. — Защо иначе всички хукнахте да изпълнявате ултиматума на баба ти и да се жените?

Беше неприятно да говори така и той го съзнаваше. Щом думите излязоха от устата му, той я погледна предизвикателно.

— Не виждам защо ти се оплакваш — сряза го сухо тя. — Нашето злощастие ти позволява добре да си натъпчеш джобовете.

— Силия — обади се Оливър тихо, — скрий си ноктите.

— Защо? Той се държи невъзпитано.

Слугите отново вдигнаха яребиците. Господин Пинтър повали още една птица.

— Моля за извинение, милейди. Понякога езикът ми не се подчинява на здравия ми разум.

— Установих го. — Забеляза с какъв интерес ги наблюдават всички и се насили да се усмихне. — Но понеже имаше добрината да се извиниш, да забравим случилото се, а?

Със сковано кимване той прие предложението й за примирие.

После и двамата се съсредоточиха върху стрелбата. Тя твърдо бе решила да го победи, а той, от своя страна, бе не по-малко решен да победи другите джентълмени. Тя се опитваше да не си задава въпроса защо, ала перспективата за още една целувка от него я изнервяше и същевременно вълнуваше.

Наближаваше краят на втория час от началото на стрелбата. Дланите й вече се изпотиха. Докато тя и другите продължаваха да стрелят, Оливър поиска да преброят уцелените птици. Тя отново се оказа с равен брой отстреляни яребици с господин Пинтър, а херцогът бе изостанал с още една птица.

Чу господин Пинтър да ругае и го погледна.

— Какво има?

— Пушката засече, милейди — отвърна той делово. — Май ми трябва нова.

Дали тя да продължи? Другите стреляха, значи се отнасяше и за нея, но й се струваше нечестно да се възползва от обстоятелство, което няма нищо общо с ловните умения. Слугите се завтекоха да му донесат нова пушка, но той вече бе изостанал.

Само след минути Оливър обяви края на надпреварата. Силия се оказа победител. Водеше обаче пред господин Пинтър само с една яребица.

— Лейди Силия, излиза, че ти спечели нова пушка — обяви херцогът великодушно.

— Не — възрази тя и всички я погледнаха. — Не е спортсменско да ме обявите за победител, защото един от опонентите ми се оказа с дефектна пушка. Впрочем, ние му я предложихме.

— Не се притеснявай — намеси се господин Пинтър. — Не виня нито теб, нито братята ти за дефектната пушка.

— Не говоря за това. Всичко трябва да е честно, а не е.

— Тогава да продължим напред — предложи Оливър. — Слугите да вдигнат отново ятото. Пинтър има право да стреля още веднъж. С толкова вероятно го забави засечката. Ако пропусне, ти печелиш. Ако уцели, сте завършили наравно и тепърва ще му мислим как да разрешим казуса.

— Звучи ми справедливо. — Тя погледна господин Пинтър. — Какво ще кажеш, сър?

— Както нареди дамата.

Очите му се впиха в нейните.

Тя остана с неспокойното чувство, че той не говори само за стрелбата.

— Добре — подхвърли тя неангажиращо, — да довършим.

Слугите подгониха ятото, но този път птиците се вдигнаха по-далеч, отколкото бе удобно за стреляне.

— По дяволите! — изруга Гейб тихо. — Той няма да уцели оттук.

— Този път ще пропуснем и ще ги вдигне отново — обади се Силия.

Ала господин Пинтър бе вдигнал пушката и следеше полета на яребиците. Стреля и въздухът се изпълни с миризма на барут. Тя видя да пада птица.

Не, не една! Той бе уцелил две наведнъж!

Дъхът й секна. Макар и рядко самата тя бе поваляла две птици с един изстрел, но от такова разстояние…

Погледна го смаяно. Никой никога не я бе побеждавал, още по-малко с такъв забележителен изстрел.

Господин Пинтър впи очи в нея, докато подаваше пушката на притичал слуга.

— Победих те, милейди.

Устата й пресъхна.

— Така излиза…

Гейб извика възторжено, доволен, че няма да й купуват нова пушка. Херцогът и виконтът свъсиха вежди, а Девънмонт, както обикновено, изглеждаше развеселен.

Всичко това избледня, щом погледът на господин Пинтър се спусна към устните й.

— Браво, Пинтър — похвали го Оливър и го потупа по рамото. — Напълно си заслужи целувката.

За момент в очите му се мярна дива жажда. После сякаш воал се спусна върху лицето му и то стана безизразно. Пристъпи към нея, наведе глава…

И я целуна по челото.

Силна руменина плъзна по страните й. Как посмя да я целуне снощи, все едно му е любовница, а сега пред ухажорите й я третира като дете?! Или още по-лошо — като жена, недостойна за вниманието му!

— Е, поне това приключи — подметна тя небрежно в опит да запази част от достойнството си.

Всички мъже се разсмяха; с изключение на господин Пинтър. Той я гледаше поразен.

Докато господата се трупаха около него, за да го поздравят за чудесния изстрел, тя започна да крои планове. В момента, в който успее да го хване насаме, ще го накара да отговаря за всяка забележка, за всяко унижение през този ден.

Защото никой, който я прави на глупачка, не бива да разчита това да му се размине.