Сабрина Джефрис
Една дама никога не се предава (5)

Глава четвърта

Хети довършваше разговор с Вирджиния, съпругата на Гейб. В този момент видя господин Пинтър да излиза от синия салон с раздразнен вид.

През цялото това време ли е бил със Силия? Насаме?

Не беше добре. Дори другите да мислеха, че той и Силия се мразят, Хети не беше толкова сигурна, поне що се отнася до него. Той постоянно следеше девойката с очи, особено ако не допускаше, че го наблюдават.

Хети искаше да знае защо. Силия наистина ли представляваше интерес за него? Или тайният полицейски агент преследваше амбициите си да се ожени за богата жена? Не за пръв път мъж с по-ниско социално положение щеше да подобри позицията си в обществото, като го приеме уважавано семейство.

Каквото и да ставаше, не е редно да разговаря насаме със Силия.

Вирджиния се отдалечи и даде възможност на Хети да препречи пътя на господин Пинтър.

— Отново, предполагам, си изпитал острия език на внучката ми.

Той спря и я погледна с неразгадаемо изражение.

— Ни най-малко — отвърна той непринудено. — Проведохме съвсем приятелски разговор.

— И мога ли да запитам за какво?

— Не, не може.

Тя свъси вежди.

— Много си несговорчив, господин Пинтър. Забрави ли, че внукът ми те нае?

— Имам задължения и към други хора от семейството и работата ми изисква да съм дискретен. Ако това е всичко…

— Какво задължение имаш към внучката ми? — попита Хети, виждайки Силия да излиза от салона.

Девойката се насочи бързо към тях.

— Остави го, бабо. Изпълнява указанията на Оливър: разследва ухажорите ми. Обсъждахме този въпрос.

— О! — Хети погледна господин Пинтър. Понякога бе адски трудно да го разчете човек. — Защо не ми каза, господин Пинтър?

— Защото бързам, мадам. Моля и двете да ме извините. Тръгвам.

Поклони се и се отдалечи. Хети забеляза как Силия го гледа със същия прикрит интерес, с който и той често я наблюдаваше.

Присви очи. Явно не споделяха всичко. Прекараха в салона доста дълго време. Отговорите на господин Пинтър граничеха с грубост. Той беше директен и прям, но никога не се държеше неучтиво.

Внучката й, от друга страна…

— Очевидно бързаше да се махне. Ти какво точно му каза там, вътре?

По страните на Силия се появиха две румени петна — още един знак, че не всичко е наред.

— Запознах го с всичко необходимо, за да проучи цялостно ухажорите ми.

— И кои са тези ухажори? При последния ни разговор все още нямаше такива.

— Нещата напредват добре с лорд Девънмонт, херцога на Лион и виконт Де Басто. Затова ми трябва повече информация.

Ха, не беше толкова зле. Девънмонт и Лион представляваха желани партии. Девънмонт бе малко див, но това никога не я безпокоеше. И покойният й съпруг беше див преди да се ожени; внуците й — също. Бракът ги бе опитомил.

Но не опитоми зет ти.

Хети направи гримаса. Добре, това бе единственият й провал. Въобще не биваше да насърчава Луис Шарп да се жени за дъщеря й; но пък тогава нямаше да има петима прекрасни внука и две правнучета на път.

С известна доза късмет Силия щеше да я дари с още.

— Басто — повтори тя на глас. — Не се сещам кой е.

— Запознахме се на бала преди няколко месеца. Тогава Гейб и Вирджиния танцуваха за пръв път. Често се виждаме, но рядко на събиранията, където ти ходиш. Не обича да оставя бодната си сестра сама вечер. Срещнем ли се обаче се държи мило и се стреми да ми се хареса. Португалец е, доколкото знам.

— Чужденец значи? — Хети свъси вежди. — Тогава се радвам, че господин Пинтър ще го проучи. С чужденците трябва да се внимава.

— Правилно. Не бива да се омъжа прибързано за непознат — отбеляза Силия язвително. — О, чакай. Напротив. Баба заповяда да го направя.

Хети потисна усмивката си.

— Сарказмът не ти отива, скъпо момиче.

— А на теб — драконовите ултиматуми, бабо.

— Оплаквай се колкото искаш, но възнамерявам да те видя омъжена до края на годината.

Трябваше да насочва внуците си с желязна ръка. На Силия специално винаги бяха угаждали прекалено много. Време бе да я избута от гнездото.

Силия я изгледа ядосано.

— Добре. Тогава ми е нужна помощта ти.

Хети мигом застана нащрек. Силия никога не търсеше помощ от никого. Самозалъгваше се, че е самостоятелна.

— И по-точно?

— Прибави херцога и виконта в списъка с гости за предстоящото събиране. Ако са тук, ще ми е по-лесно да разгадая намеренията им.

— И ще постигнеш желания резултат ли? — полюбопитства Хети.

Внучката й се наежи.

— Положително всичките ще ми направят предложение, стига да им се отдаде възможност — обяви разпалено тя. — Наполовина вече са влюбени в мен.

— А ти? Влюбена ли си наполовина в тях?

Очите на Силия блеснаха.

— Любовта не влиза в условието, бабо.

— Напротив. Не се заблуждавай. Искам да се омъжиш по любов.

Силия грабна ръката на баба си.

— Тогава не ми поставяй краен срок. Нека да стане по моя начин.

— Тоест, да държиш мъжете настрана и да ги плашиш с умението си да стреляш ли? — Баба й поклати глава. — Как ще се влюбиш, ако не допуснеш мъж близо до себе си? А не би допуснала мъж близо до себе си, ако нямаш причина. Познавам те. Отменя ли ултиматума, ще се заровиш в имението и няма да излезеш навън.

Тъжна усмивка пробяга по лицето на Силия.

— Предупредих го, че така ще кажеш.

— Кого?

— Няма значение. — Силия си пое дълбоко въздух. — Е, ще ги включиш ли? Още двама гости едва ли ще ни натежат.

Хети я изгледа изпитателно.

— Мария иска събирането да е по-интимно — само най-близките приятели на Оливър и семейството му. Тя е в напреднала бременност и не е в състояние да посреща гости, както би желала.

— Нали затова Минерва и Вирджиния са поели почти изцяло работата — тросна се леко Силия.

— Да, но…

— А херцогът е приятел на семейството. По-близък е с Гейб, отколкото с Оливър, но едва ли той и Мария ще имат нещо против.

— Но сигурно няма да им е приятно онзи чужденец Басто да се разхожда из къщата.

— Искаш ли да се омъжа, или не?

Хети стисна здраво бастуна.

— Ще ти кажа какво ще направим. Ще ги поканя, ако ми разкриеш какво обсъжда с господин Пинтър в салона.

— Вече ти…

— Глупости. Той спомена за някакво задължение към теб.

— Да. Задължен е да проучи ухажорите ми.

— И нищо повече?

По страните на внучката й плъзна руменина.

— Защо мислиш, че между мен и господин Пинтър има нещо?

Защото се изчервяваш, когато се спомене името му; защото те следи с поглед; защото не го разгадавам и това ме притеснява.

Винаги е по-добре да се преструваш на простодушен, докато не събереш всички факти.

— И той ли ще е сред поканените?

— Естествено — отвърна Силия с привидно небрежен тон. — Това е най-добрият начин да събере информация за ухажорите ми.

— Тогава се надявам да има подходящ костюм за подобно събитие. Тайните полицейски агенти от Боу Стрийт имат ли вечерни дрехи, достойни за компанията на херцози и маркизи?

Силия свъси вежди.

— Не бях мислила по въпроса.

Чудесно. Време бе да съобразява такива детайли, ако има романтичен интерес към този мъж.

— Няма значение. — Махна пренебрежително. — Като имам предвид колко висок хонорар поиска, ще успее да си купи каквото е нужно.

— Не… Не исках да му създавам финансови трудности…

По лицето на Силия се изписа загриженост, предизвикана от необходимостта господин Пинтър да бръкне дълбоко в портфейла си.

Хети й хвърли изпитателен поглед.

— И леля му ли да поканя?

Силия съвсем се обърка.

— Не виждам защо. Неговото присъствие не е светско гостуване. Той ще е тук по работа.

— Разбира се.

Хети въздъхна облекчено. Дано нещата са такива, каквито изглеждат. Момичето се държеше подозрително, но май не хранеше дълбоки чувства към господин Пинтър.

Ако беше наясно и какво изпитва господин Пинтър към Силия…

* * *

Все още замислен за странната уговорка с лейди Силия, Джаксън влезе в къщата на чичо си в Чийпсайд и бързо се насочи към кабинета. Разполагаше с по-малко от час до деловата си среща в офиса и се бе върнал да вземе обещания на клиента доклад.

— Джаксън! — повика го леля Ейда от салона.

— Не сега, лельо — извика на свой ред той. — Закъснявам.

Ейда Норис излезе в коридора. Беше дребно жилаво същество с желязна воля. Понякога се питаше как така е сестра на майка му. Майка му беше висока и тъмнокоса като него, а върхът на сивеещата руса глава на леля Ейда едва стигаше до рамото му.

— Ял ли си? Не ми отговаря. Знам, че не си.

Той влезе в кабинета и погледна писалището, но не откри търсените книжа.

— Трябва да съм в службата до…

— Това ли търсиш?

Обърна се и видя, че тя държи няколко листа.

— Да, благодаря.

Посегна да ги вземе, ала тя ги скри зад гърба си.

— Не и преди да хапнеш.

— По дяволите, лельо Ейда…

— Недей да ругаеш. Ако ще те избират за съдия при полицейския съд не бива да говориш като хамалин.

Той вирна вежди и протегна ръка.

— За нищо няма да ме изберат, ако не удовлетворя онези, които търсят помощта ми.

— Ще почакат няколко минути. — Очите й проблеснаха заплашително. — Говоря сериозно. Не ме принуждавай да ги хвърля в огъня.

Отправи й най-строгия си поглед.

— Няма да посмееш…

Тя сви рамене.

— Ще видим. И ако тези ти погледи плашат престъпниците, на мен не ми влияят. Не ми влияеха и когато беше на десет, а сега е същото.

— Тогава ще прибягна към сила. — Потисна усмивката си и тръгна към нея. — Доста по-тежък съм от теб. Ще грабна книжата преди даже да приближиш огъня.

— А аз ще те ударя по главата с тигана.

Идеята добродушната му леля да го удари с каквото и да било го разсмя. Вдигна ръце.

— Добре. Ще хапна. Но наистина набързо.

Тя зацъка с език и се отправи към кухнята. Той я последва, клатейки глава. Толкова отдавна не бе живял с нея в една къща, че понякога забравяше колко е упорита.

— Не знам какво да правя с теб — мърмореше тя, докато той сядаше до масата. Сипа му яхния и постави чинията пред него. — Вечно бързаш. Никога не се храниш като хората. Сега, когато живееш тук, ще сложа край на това. Няма да допусна да влезеш преждевременно в гроба като Уил…

Тя млъкна и простена сърцераздирателно. Сърцето му се сви.

— Съжалявам, лельо — обади се той. — Не исках да те разстройвам.

— Не ми обръщай внимание — прошепна тя и избърса сълзите от очите си. — Просто… Страшно ми липсва. Тъгата ме връхлита ненадейно.

— Знам — отвърна той нежно. — И на мен ми липсва.

Чичо Уилям, съдия от полицейския съд, го научи на всичко. Бог знае какво щеше да стане с Джаксън и майка му, ако бяха продължили да водят мизерното си съществувание в Ливърпул. В деня, когато чичо му откликна на писмото на майка му и дойде и ги измъкне от лапите на бедността, Джаксън най-после започна да диша свободно.

— Яж. — Леля му пъхна вилица в ръката му. — Не искам да закъснееш заради мен.

Той изсумтя, но веднага се захвана с яхнията. Не си даваше сметка колко е гладен.

С неприкрито любопитство тя седна до него.

— Как мина срещата при Шарп?

— Достатъчно добре — отвърна той между два залъка. — Поканиха ме на събирането у тях.

Лицето й засия.

— Чудесно. Очаквах връзките ти с тях да ти се отразят добре. Събирането голямо ли е? Ще има ли важни личности?

— За херцог и за граф знам. — Отпи малко бира. — Имам ли подходящи дрехи за вечерите там?

— Боже, не.

— От това се опасявах. — Въздъхна. — Няма време да ходя на шивач. Няколкодневното събиране е другата седмица.

— Другата седмица? — Тя стисна устни. — Дрехите на чичо ти са подходящи. Понякога се хранеше с лордове от Парламента. Ти си висок, колкото е той… беше той… и ще ги стесня в талията.

— Неудобно ми е да ти създавам толкова работа.

— Глупости. Няма да пропуснеш шанса да създадеш важни връзки заради липсата на подходящ жакет.

— Не е както си го представяш. Ще бъда там по работа.

Чертите й се изопнаха.

— Ще работиш?

— Проучвам потенциалните ухажори на лейди Силия.

— О… — бе всичко, което успя да каже тя.

Погледна я и се изненада от дълбоката й покруса.

— Какво има?

— Не подозирах, че има ухажори.

— Има, естествено. — И той не ги одобряваше, но не възнамеряваше да го споделя с леля си. — В докладите, които преписа, си прочела за ултиматума на баба й. Трябва да се омъжи, и то — скоро.

— Знам, но се надявах… Искам да кажа, толкова често си там, а тя не се съобразява с условностите… — Той я погледна озадачен и тя продължи: — Няма причина ти да не й предложиш.

Той почти се задави с хляба.

— Полудя ли?

— Трябва й съпруг. На теб ти трябва съпруга. Защо да не е тя?

— Защото дъщерите на маркизите не се женят за копелета.

Грубата дума я накара да трепне.

— Не пречи да си от почтено и уважавано семейство, независимо при какви обстоятелства си се родил. — Погледна го с пламъчета в очите. — А и не заяви, че не си заинтересуван, забелязах.

По дяволите! Топна залък хляб в соса.

— Тя не ме интересува.

— Не казвам да си влюбен в нея. На този етап това вероятно е прекалено, но ако я ухажваш, след време…

— Ще се влюбя в нея? В лейди Силия? Не е възможно.

— Защо не?

Защото изпитваше към Силия Шарп похот, просто и ясно. Дори не бе наясно дали желае да се влюби. Представителите на семейство Шарп можеха да се влюбват, но за хора като него и майка му любовта е невъзможен лукс… или истинска трагедия.

Затова не бива да допусне желанието му към лейди Силия да заслепи разума му. Даже жаждата му за нея да е по-голяма, отколкото е склонен да признае, досега я контролира и някога ще се освободи напълно от нея. Трябва да го постигне. Тя твърдо е решила да се омъжи за друг.

Леля му го наблюдаваше крадешком.

— Била хубавица, както чувам…

Боже милостиви, тя не сменяше темата.

— Чула си? От кого?

— От чиновника ти. Видял я веднъж, когато семейството било в офиса. Разказа ми всичко за Шарпови: колко зависят от теб, как ти се възхищават…

Той изсумтя.

— Явно чиновникът ми е бил изчерпателен.

— Е, не е ли хубавица?

— Тя е най-красивата жена… — Видя вирнатите й вежди и се навъси. — Прекалено красива за такъв като мен. И с твърде високо обществено положение.

— Баба й има пивоварна. Семейството й от години е замесено в скандал. И са ти благодарни за всичко, което правиш за тях. Защо благодарността им да не стигне дотам да толерират ухажването ти?

— Не познаваш Шарпови.

— О, значи са велики и могъщи? Третират те като слуга ли?

— Не, но…

— По мои пресмятания остават два месеца преди да изтече срокът да се омъжи. Ако не получи предложение, не е изключено в отчаянието си да стигне дотам да…

— … се примири с копеле?

— Забрави за разликата в общественото ви положение. — Хвана го за ръката. — Не виждаш ли, момчето ми? Това е шансът ти. На крачка си да те направят главен магистрат, тоест главен съдия в полицейския съд. Това трябва да има известна тежест за нея.

Остави вилицата и се облегна назад.

— Първо не съм на крачка от нищо. Само защото сър Ричард Бърни се пенсионира не е гаранция, че ще изберат мен да го заместя.

Ала се надяваше на това и правеше всичко по силите си, за да постигне тази цел, както леля му добре знаеше. През двете години, откакто разреши убийството на първата лейди Киркуд, служи и като помощник магистрат, но беше само на тридесет и две и следователно прекалено млад, за да стане главен магистрат.

— Второ — продължи той, — главният магистрат е толкова по-ниско в социално положение от дъщерята на маркиз, колкото е дърво под луната.

Върху лицето на леля му се изписа бунтарско изражение.

— Сър Ричард започна като помощник-чиновник. Получи рицарско звание отчасти и защото се ожени за жена с добри връзки.

— За дъщерята на богат банкер. Не е същото като дъщерята на благородник.

— Но не значи, че не може да се случи. Ти си чудесен мъж, привлекателен си. Млад и силен си, с добро образование и изискани маниери. Поне много по-добри от тези на сър Ричард. А сега, когато тази къща е твоя…

— Тя живее в имение! — Освободи ръката си от нейната и стана. — Наистина ли очакваш да е щастлива тук, в Чийпсайд, сред месарите, търговците и продавачите?

Леля му придоби огорчен вид.

— Мислех, че кварталът ти харесва.

По дяволите!

— Да, но… — Не му оставаше друго, освен да й съобщи истината. — Тя не ме търпи, разбираш ли? Аз съм последният човек, за когото би се омъжила. — Грабна доклада и се отправи към вратата. — Трябва да вървя.

— Джаксън?

— Какво? — тросна се той.

— В такъв случай тя е глупачка.

Силия не беше никаква глупачка. Просто не искаше да има работа с мъж, който не знае самоличността на баща си. Кимна за сбогом.

— Ще се видим довечера, лельо.

На излизане от къщата го завладя стария му гняв. За нищо на света не би наранил леля Ейда, но тя не разбираше. Откакто се захвана да работи за семейство Шарп, тя се надяваше контактът му с тях да го издигне в живота и каквото и да й казваше, тя не губеше тази надежда.

Вероятно вярваше, че предполагаемата благородническа кръв на баща му го прави по-издигнат сред другите копелета. Но един ден тя щеше да разбере. Непотърсеното копеле си е непотърсено и непризнато копеле, който и да е баща му.