Сабрина Джефрис
Една дама никога не се предава (17)

Глава шестнадесета

Всичко се случи много бързо. Едва осмислила двата изстрела, Силия усети как Лейди Бел залита под нея. Джаксън застана от едната й страна и я притегли върху своя кон.

Тя го прегърна през кръста, а той препусна в галоп. Погледна назад и видя как Лейди Бел се препъна, но кобилата поне се движеше. Силия се напрегна да види кой стреля по тях, но димът наоколо й пречеше да вижда ясно, а човекът стреляше по тях от гората.

Последваха нови изстрели и Силия чу шум от копита зад тях. Боже, някой наистина се опитваше да ги убие! А в този участък с гъста гора и на практика без хора, може и да успее.

— Трябва да се махнем от пътя — извика Джаксън преди да хлътне сред дърветата.

Надвисналите клони пречеха на коня да се движи бързо.

Джаксън скочи от седлото и я придърпа също да слезе.

— Хайде. По-безопасно е пеша. — Забави се, колкото да свали дисагите и да ги метне на рамо. После шляпна коня по задницата и той се насочи обратно към пътя. — Това ще го заблуди за няколко минути.

Хвана я за ръката и поеха през гората. Вървяха по нападалите листа, а храсти разкъсваха полата й. Изведнъж той спря, постави пръст върху устните си, бръкна в дисагите и извади пистолет и боеприпаси.

Бързо зареди оръжието, без да откъсва поглед от дърветата между тях и пътя. Чуха някой да кълне, когато похитителят откри, че върналият се на пътя кон е без ездач.

Джаксън стискаше пистолета в една ръка, а с другата отново я затегли навътре в гората.

Тя се държеше здраво за него.

— Защо не спрем и не се бием? — прошепна тя.

Той се навъси и долепи устни до ухото й.

— Изстрелите последваха твърде близо един след друг, за да са от едно оръжие. Срещу нас има повече от един човек. Няма да рискувам да вляза в схватка, която може и да не спечеля. — Очите му притъмняха и той я дръпна напред. — Хайде. Да потърсим къде да се скрием, за да не сме така изложени на открито.

Тръгнаха отново, този път по-бавно; даде й знак да вдига възможно по-малко шум. За щастие преследвачът не си даваше този труд и те лесно се отдалечиха от него. Тя и Джаксън прескачаха дънери, бягаха между дърветата и минаха по ръба на малко езеро. Тя нямаше представа накъде отиват. През клоните над главите им виждаше късчета небе, но слънцето вече бе прекалено ниско, за да се ориентира къде се намират. Дали Джаксън имаше план, или я водеше напосоки през гората?

Стори й се, че бяха тичали дълго, преди да започнат да се изкачват. Неочаквано Силия се спъна в нещо, стърчащо от земята. Джаксън й помогна да стане, а тя присви очи, за да види какво я е препънало.

Той ритна настрана клони и камъни и разкри нещо, което приличаше на…

— … комин? — озадачи се тя.

Той върна клоните и камъните обратно и нареди:

— Насам.

Хвана я през кръста, изтегли я по-нагоре и се озоваха на билото на хълм, чийто склонове се спускаха право надолу. Минаха встрани и застанаха пред скалата, на която бяха допреди секунди.

Той побутна някакви клони.

— Това е колиба на бракониери — промърмори той. — Понякога ги копаят в хълмовете, та на властите да им е по-трудно да ги намерят.

Шум от приближаващи се стъпки го накара да бутне клоните пред тях. Разкри се прогнила врата. Той я отвори, бутна Силия вътре и намести отново клоните, преди да затвори вратата.

Постави пръст върху устните си и я придърпа в дъното на отдавна изоставената колиба. Имаше огнище с пепел, открит шкаф с нащърбени чинии и тенджери, очукана кофа на пода и проядено от молци одеяло върху тънък изтърбушен сламеник.

— Стой тук — прошепна той и отиде до единствения прозорец в предната част на колибата.

Тя се питаше какво всъщност се надява да види той през гъстите клони.

Над главите им се чу шум или от копита, или от няколко тичащи човека. Тя не беше сигурно какво чува. За неин ужас от движението наоколо в огнището през комина нападаха боклуци.

Боже, дано не забележат комина.

Чу се внезапен изстрел, тя подскочи и притисна уста с ръка. Дали преследвачът им се опитваше да ги накара да издадат скривалището си, или просто стреляше напосоки?

Джаксън й хвърли предупредителен поглед и отново обърна лице към прозореца. Държеше пистолета, готов за стрелба, и по съсредоточеното му изражение се досещаше, че е готов да се бие за живота й.

Отвън шумът наоколо продължи дълго. Двамата стояха неподвижно и накрая гърбът я заболя от скованата поза. Приближи се до сламеника и седна. Той продължи да пази до прозореца.

Стана по-тъмно. По това време на годината слънцето залязваше към четири. Бяха тръгнали от Хай Уайкомб около два и пътуваха поне час, преди да стрелят по тях. Значи съвсем скоро щеше да се стъмни напълно.

След време стъпките се отдалечиха и наоколо останаха да се чуват само шумовете на гората: птичи песни, притичване на дребни животни, виещият през клоните вятър.

Тя се изправи и се приближи до Джаксън.

— Дали си отидоха? — прошепна тя.

— Вероятно. Но за по-сигурно ще останем още малко.

— А после какво?

Вече почти не виждаше лицето му, но чуваше дишането му.

— Тази нощ ще останем тук. Нямаме друг избор. Докато стане безопасно да тръгнем, ще се стъмни, а няма луна. Има голяма вероятност да объркаме пътя, а и дори да се справим успешно, не искам да рискувам да налетим на преследвача, който може би ни причаква напред. Досега извадихме късмет, че той — или тя, или те — не ни намериха.

— Ами ако е било опит за обир?

— Посред бял ден? Едва ли. По тези пътища от години няма разбойници. А и защо ще ни последват в гората? Крадец не би го направил, освен ако не го видят.

— Значи… наистина са преследвали нас.

— Теб — поправи я той рязко. — Преследваха теб. Стреляха по теб, твоят кон пострада.

— Лейди Бел — възкликна тя. — Простреляха Лейди Бел.

— Само по плешката. Ще оцелее. Ако има късмет, някой ще я намери на пътя и ще се погрижи за нея.

— Надявам се. Много съм й задължена. Ако не се бе изправила на задните си крака при първия изстрел, имаше голяма опасност сега да лежа простреляна на пътя. — Неволно потрепери. — А ако ти не ме бе свалил от коня…

— Почти не умрях, като видях… — Прехапа си езика. След миг добави: — Най-добре да не мислим за това. — Стисна рамото й. — Оцеля. Нищо не е по-важно.

— Ти ми спаси живота.

Той се усмихна леко.

— Ако не го направи таен полицейски агент от Боу Стрийт, кой би го направил? Няма да допусна да ти се случи нещо. Кълна се.

— Знам.

Той се изчерви и отново извърна лице към прозореца.

— Чуваш ли нещо? — попита Джаксън.

— Вече не. — Взря се през прозореца, но видя само клони. — Не разбирам как са ни намерили. Откъде някой ще знае, че ще пътувам насам? Дори аз не знаех.

— Вероятно някой те е проследил, когато си излизала от къщата.

— Защо не ме застреля тогава?

— Била си с пушка, забрави ли? Едва ли са искали да рискуват.

— Или са проследили теб.

— Споменах пред някои хора, че ще тръгна по следите на някои улики, но съзнателно не съобщих къде. А и никой не би успял да ме проследи без да го видя.

— Не се е налагало да те следят отблизо — възрази тя. — Има хълм, откъдето се вижда цялото имение и пътя. Ако са били на него, са ни видели как се отправяме към Хай Уайкомб заедно.

Той кимна.

— И са решили, че моментът е подходящ да те отстранят.

— Защо?

— Не знам. Например да си чула нещо важно сутринта, когато родителите ти са били убити. Или защото знаеш кой е убиецът, без да го съзнаваш.

— Тогава защо не ме нападнаха на отиване към Хай Уайкомб? Не са ли се притеснявали какво ще науча от бавачката?

— Тогава пътят беше оживен. Изчакали са пътниците да се поразредят, защото тогава по-лесно се извършва убийство.

— Както са постъпили с Бени ли?

— Точно така.

Кръвта й се смрази. Някой бе убил Бени, за да го накара да млъкне; бе готов да убие и нея; вероятно е същият човек от детската стая през онзи ден. Вероятно е любовникът на майка й, капитан Родон, защото съпругата му няма откъде да знае, че Силия е чула онзи разговор.

Но предвид фактите не се връзваше той да е убиецът. А и семейство Родон се намираха в Гибралтар.

— Да не изключваме и друга възможност — напомни Джаксън мрачно.

Тя преглътна; още й бе трудно да осмисли, че някой я иска мъртва.

— Каква?

— Дезмънд да е замислил да ликвидира съперниците си за богатството на баба ти. Омъжиш ли се, той губи всякакви шансове.

— Едва ли е толкова глупав да смята, че баба ще държи на ултиматума си, ако нещо се случи с някой от нас.

Той се засмя тихо.

— Дезмънд не ми прави впечатление на особено интелигентен.

— Прав си…

Тя погледна през прозореца — започваше да се стеле тъмнина и неволно я побиха тръпки.

— Студено ти е — промърмори Джаксън загрижено.

— Не — отрече тя, но наистина й беше студено.

Джаксън свали жакета си и го метна върху пелерината й.

— Най-добре да запаля огнището, преди да се стъмни съвсем.

— Имаме ли с какво?

Той се усмихна.

— Разполагам с барут и кремък за пистолета. С малко слама от сламеника не ми трябва нищо повече. — Погледна към огнището. — Има достатъчно цепеници.

— Не се ли притесняваш, че преследвачите ще видят дима от комина?

— Да се молим да са достатъчно далеч, за да не го забележат. Което ме подсеща… — Свали си жилетката и й я подаде. — Като запаля огъня, я окачи на прозореца. Не искам светлината да се вижда отвън.

Той отиде до огнището, а тя си даде сметка, че никога не го бе виждала по риза. Винаги беше облечен официално.

Сега обаче, коленичил да запали огъня, не изглеждаше никак официално. Изглеждаше напълно способен да се справи с тайнствените убийци и да се погрижи за нея, докато се крият дълбоко в гората.

Изпита непознато вълнение. Никога не й се бе налагало да оцелява в подобни примитивни условия, но подозираше, че за него това не е нещо ново. Ако е в опасност, не си представяше друг мъж да я защити по-добре.

Наблюдаваше го, докато пали огъня. После закачи жилетката му на прозореца и се приближи до огнището, където той хвърляше дърва в огъня.

— Сега не си ли доволен, че у госпожа Дуфет хапнахме нещо? — опита се да разведри атмосферата тя.

— Ако бяхме тръгнали по-рано…

— Знам: щяхме да си спестим това. — Вирна брадичка. — Но можеше и да не ни се размине.

Той се засмя тихо и напрежението спадна.

— Да бъде както казваш. — Изправи се и отиде до дисагите, откъдето извади увит пакет. — Но съм още по-доволен, че готвачката има слабост към мен. — Подхвърли пакета към нея и извади втори. — Сутринта не ме пусна да тръгна, без да ми даде храна.

Тя разопакова пакета и намери сандвич със сирене и шунка.

— Обожавам готвачката — възкликна тя и започна да се храни с апетит. Паят и чаят не я бяха заситили за дълго. — Поне няма да умрем от глад — обяви тя между две хапки.

Той се справяше със своя сандвич.

— Е, една вечер ще оцелееш без пищна вечеря в Халстед Хол, нали?

Доловила иронията му, тя не се въздържа да попита:

— Дразниш ли се, че се храним толкова добре?

Той премигна, после свъси вежди.

— Не, естествено. Защо да не го правите, като сте в състояние да си го позволите? — Довърши сандвича и взе кофата. — Ще потърся вода, докато все още има известна светлина. Предишните обитатели трябва да са си я набавяли някъде наоколо.

— Сама ли ще ме оставиш? — почти изпищя тя.

— Ще се справиш. — Подаде й пистолета. — Стреляй, ако се налага. — Очите му светнаха. — Знам, че умееш.

Тръгна към вратата, но тя го спря.

— Чакай.

Той я погледна въпросително, а тя свали жакета и му го подаде.

— Това ще ти трябва. — Помогна му да го облече. После прошепна: — Пази се.

— Винаги, милейди — увери я той дрезгаво и сърцето й подскочи.

После излезе.

Тя си свали шапката и ръкавиците и се огледа. Огънят нямаше да гори дълго с толкова малко дърва. Едва ли щеше да им е топло през нощта — вятърът нахлуваше през многобройните пукнатини в стените.

Но може би ще успее да направи нещо. Огледа се по-внимателно и видя счупен стол в ъгъла. Придърпа го към огъня. Спря поглед върху шкафа — дали да не го счупи, за да използва дървото за огрев? Няма да гори дълго, но все беше нещо.

Ако намери тухли или камъни, ще ги сгрее на огъня, а после ще ги използват да си стоплят краката…

В ъгъла откри няколко тухли, вероятно точно с това предназначение. Сложи ги в огъня да се стоплят. Порови в дисагите и попадна на шише. Отпи и почти се задави от силния алкохол. Боже, Джаксън наистина е пълен с изненади.

След още една глътка й стана доста по-топло. Свали си вълнената пелерина и я окачи до огъня, за да се затопли. Щяха да я използват за завивка. Отметна прояденото от молци одеяло настрана и опипа сламеника, за да провери дали някоя животинка не се крие вътре. После застла одеялото отгоре. Но нямаше да спи с това до кожата си.

Фустите й! Свали една, разкъса я на две и я метна върху одеялото. Така беше по-добре. Не че някой щеше да спи удобно върху сламеник, но…

Именно тогава осъзна, че разполагат само с едно легло. Затаи дъх. Логично беше да го споделят; но като споделят леглото, значи щяха да споделят и други неща…

Страните й пламнаха. Ако това се случи, връщане назад нямаше. Репутацията й щеше да бъде невъзвратимо накърнена.

Какви ги мисли? При всяко положение щеше да е с накърнена репутация, дори да прекарат нощта по-благоразумно от монахини.

Ами ако Джаксън не иска да сподели леглото с нея? Цял ден прекараха заедно и той дори не се опита да я целуне. А дори и да я желае, вероятно почтеността му няма да му позволи да я прелъсти.

От друга страна, ако се интересува от парите й, защо да не се възползва от възможността да си ги осигури?

Все пак не й се вярваше. Не й приличаше на такъв. А и едва ли имаше някакво значение. След прекараната заедно в гората нощ, баба й почти със сигурност ще настоява да се оженят. Ако не го направи тя, Оливър щеше да се погрижи.

Щом ще се женят, тогава защо да не…

Отново се изчерви. Боже, определено ставаше изключително дръзка. И защо не? Ако поради някаква причина утре той откаже да се ожени за нея, репутацията й без това ще бъде съсипана. Защо тогава да не се люби с мъж, на когото държи? Майка й е имала любовник, по дяволите… Защо не и тя?

Отново отпи от шишето.

В този момент вратата се отвори и тя се стресна. Огледа се за пистолета — един бог знае къде го остави — но се оказа само Джаксън.

— Май си си намерила занимание — отбеляза той и остави кофата.

— А ти си намерил вода!

— Наблизо има поток. — Погледът му се спря върху шишето в ръката й. — Открила си брендито, виждам.

Без да изпитва излишен смут, тя пристъпи към него и му подаде шишето.

— Точно така. — Погледна го дяволито, докато той отпиваше. — Кой да предположи, че уважаемият господин Пинтър, склонен да се надсмива на аристокрацията, пие силен алкохол?

Той свъси вежди.

— Малко бренди в студен зимен ден не е навредило на никого. И не се надсмивам на аристокрацията.

— Така ли? А не заяви ли на Гейб миналата седмица, че повечето лордове ги бива предимно да харчат доходите от именията си по игралните зали и из публичните домове в Лондон, като пренебрегват задълженията си към Бог и родината?

Той се изчерви, а на нея й стана леко съвестно; но съвсем леко. Ставаше толкова чаровен, когато се смути.

— Не говорех за твоето семейство…

— Няма нищо — прекъсна го тя, тъй като го съжали. Все пак й беше спасил живота. — Имаш основание да се надсмиваш. Наистина мнозина от лордовете са паразити за обществото.

Той помълча малко.

— Дано отчиташ, че не мисля така нито за братята ти, нито за зет ти. Всички са чудесни мъже.

— Благодаря.

Свали си жакета и отиде да го закачи над пелерината й. После остана до огнището, за да си сгрее ръцете. Едва тогава промълви:

— Ще ми се същото да важеше и за братовчедите ти.

Боже, последно на света й се говореше за това, особено след казаното от бавачката днес.

Залови се да търси още храна в дисагите.

— Дезмънд и Нед винаги са били… трудни…

— Но през ранните си години си била омаяна от Нед.

Продължаваше да отпива от брендито, без да откъсва поглед от нея.

Тя намери круша и отхапа, чудейки се какво да отговори.

— Увлечението ми не продължи дълго.

— Предполагам.

Тя го погледна сепнато, а той продължи:

— Забелязах реакцията ти към него на бала снощи.

Нима се бе държала толкова недискретно?

— Какво ти стори той? — поинтересува се Джаксън, докато пъхаше шишето в джоба на жакета.

Тя довърши крушата. Колко да му признае? Какво ще си помисли за нея Порядъчния Пинтър, ако му сподели всичко?

Лесно бе да се досети, но нямаше да й е приятно.

— Нарани ли те? — попита Джаксън вече по-остро. — Кълна се, ако те е докоснал, ще…

— Не стана така — промърмори тя.

Джаксън се приближи с мрачно изражение.

— Тогава ми кажи какво точно стана.

— Беше отдавна, наистина. Не ми се говори…

— Видях лицето ти снощи — промълви той нежно. — За миг се изплаши от него и държа да знам защо.

— Не се изплаших…

— По дяволите, Силия, кажи ми какво направи той!

Тя преглътна и му обърна гръб.

— Мисля… Мисля, че се опита да ме обезчести.