Сабрина Джефрис
Една дама никога не се предава (14)

Глава тринадесета

Малко след зазоряване, възседнал кон, Джаксън се отправи да разпита госпожа Дуфет. Думите на госпожа Плъмтри още кънтяха в ушите му. Щеше му се пътя до Хай Уайкомб да не е толкова дълъг. Не бе в настроение да остава насаме с мислите си.

За да спечели време, той прекоси имението напряко, а не тръгна по алеята към пътя. Слава Богу, бе прекалено рано за сняг, но вятърът си беше студен и остър.

След кратка езда чу изстрел наблизо. На излизане видя пазача на дивеча да закусва в кухнята, значи не беше той. Гостите танцуваха и играха карти до късно и едва ли бяха излезли на лов толкова рано. А и не чуваше кучета.

Оставаше само една възможност — бракониери.

За да предупреди пазача на дивеча, трябваше да се върне, но самата мисъл някой да стреля по животни безпрепятствено го възмути. Вторият изстрел го накара да вземе решение. Пришпори коня и се отправи по посока на изстрелите.

Изкачи се на билото на хълма и пред очите му се откри неочаквана гледка. В подножието на хълма Силия, в дрехи за езда, бе насочила към него пушка. Той се закова на място още щом тя го зърна.

Изпразни пушката в противоположната посока и я остави на земята. Вдигна поли и заизкачва стръмнината с блеснали очи.

— Да пострадаш ли искаш?! — извика тя.

Едва тогава забеляза, че мишената е поставена на склона на хълма пред него. Значи тук тя се упражнява в стрелба. Трябваше да се досети, че ще си потърси тайно място.

— Извинявай, дето те прекъснах — обади се той суховато, докато приближаваше. — Чух изстрели и реших, че са от бракониери.

— И щеше да им се опълчиш сам? — Постави ръце на хълбоците си. — Ами ако бяха няколко, въоръжени и готови за стрелба?

Идеята му се стори нелепа.

— Видят ли някого, бракониерите побягват. От опит го знам. А и обикновено не носят оръжие. — Не се стърпя да се заяде. — Само ти винаги си въоръжена, милейди.

Официалното му обръщение я накара да се стегне.

— Имаше опасност да пострадаш. Не бива да се промъкваш така. А и защо си навън толкова рано? — Присви очи. — Не си тръгнал към Лондон. Той е в обратната посока.

— Запътил съм се към Хай Уайкомб. Старата ти бавачка живее там. Ще я разпитам какво е станало сутринта, когато родителите ти са умрели. Така ще установя дали сънят ти е сън, или нещо повече.

Лицето й засия.

— Нека дойда с теб.

Гръм и мълнии! Ето какво става, като си вре носа, където не му е работа.

— Не — отвърна той грубо. — Идеята не е добра.

Бързо обърна коня и го пришпори в галоп. Върна се обратно по пътя. Последното, което искаше, бе тя да го придружава.

За жалост думите му не се оказаха достатъчни, за да я спрат. За нула време тя се спусна по хълма, грабна си пушката, яхна коня си и препусна в галоп след него. Само след минути се изравни с него. Той изруга наум и премина в тръс.

— Защо да не е добра идея? — поинтересува се тя.

Защото, като те гледам как седиш странично на седлото, кръвта ми кипва и искам да те докосна.

— Ще забележат отсъствието ти и всички ще се разтревожат.

Тя изсумтя.

— Първо, е много рано. „Всички“ ще спят поне още няколко часа. Второ, предупредила съм камериерката си да каже, че имам главоболие. Винаги го прави, когато излизам рано, за да се упражнявам. — Усмихна се гузно. — Баба не одобрява стрелбата ми, затова често получавам главоболие.

Той стисна зъби. Не се учудваше, че Силия винаги постига своето.

— Никой не ме проверява — продължи тя. — Ще стигнем до Хай Уайкомб и ще се върнем, преди някой да установи отсъствието ми.

— Има и други причини да не идваш с мен. Представя ли те, госпожа Дуфет ще внимава в отговорите си. Ще я питам за скитанията на баща ти, между другото, и тя едва ли ще ми сподели истината в твое присъствие.

— Тогава ме представи както твоя сестра. Взел си ме, за да водя бележки. Съмнявам се, че ще ме познае. Не ме е виждала, откакто бях деветгодишна — ниска, слаба и с доста по-светла коса.

— Не в това е въпросът — сопна се той. — Защо, по дяволите, искаш да присъстваш?

Тя трепна от острия му тон, после се загледа в нивите напред.

— Трябва да знам, не разбираш ли? Държа лично да чуя дали е било сън, или нещо, случило се в действителност. — Погледна го умолително. — Не знаеш какво ще излезе при разпита. Например някоя случка, разказана от бавачката, може да отключи друг мой спомен.

По дяволите, имаше право. Ако беше някое от другите деца Шарп, нямаше да се огъне. Но мисълта да прекара няколко часа в нейната компания беше и опияняваща, и ужасяваща.

— Ако не ми позволиш да те придружа, просто ще те последвам — обяви тя невъзмутимо.

Той я изгледа навъсено. Най-вероятно точно така щеше да постъпи; тази жена е толкова упорита, колкото и красива.

— И не си въобразявай, че ще ме надбягаш — добави тя. — Халстед Хол е известен с отличната си конюшня, а Лейди Бел е от най-бързите кобили.

— Лейди Бел? — повтори той саркастично. — Значи не Изстрел или Пистолет?

Тя го изгледа свирепо.

— Навремето Лейди Бел беше любимата ми кукла. Тя е последната, която мама ми подари, преди да почине. Играех си с нея винаги когато исках да си спомня мама. От непрекъснато премятане в ръцете ми куклата се разпарцаливи и я изхвърлих. — Сниши глас. — По-късно съжалих, но беше късно.

Представи си как си е играла с кукла, за да си спомня за майка си. Гърлото му се сви, а сърцето — трепна.

— Добре — процеди той през зъби, — ела с мен в Хай Уайкомб.

От изненада страните й поруменяха.

— Благодаря ти, Джаксън. Няма да съжаляваш, обещавам ти.

— Вече съжалявам — промърмори той. — Но ще правиш каквото ти казвам. Няма да предприемаш нищо прибързано.

— Никога не прибързвам!

— Не. Само дето се разхождаш с пистолет, зареден с барут и си въобразяваш, че с него ще държиш мъжете настрана.

Тя тръсна глава.

— Няма да го забравиш, така ли?

— Не и докато двамата сме живи.

Още докато го изричаше, му идеше да се ритне. Прозвуча като обет, който твърдо е решил да спази.

За щастие тя сякаш не забеляза. Въртеше се на седлото.

— Добре ли си? — попита той.

— Под чорапа ми се е забило трънче и ме боцка. Мъча се да го отстраня. Не ми обръщай внимание.

При споменаването на чорапи устата му пресъхна. Вчерашната случка ясно изпъкна в съзнанието му; припомни си как вдигна полите й и докосна меката плът на бедрото й. Наслаждаваше се на допира, докато устните му се впиваха в нейните…

Бог да му е на помощ. Не бива да мисли за такива неща, докато язди. Размърда се неспокойно на седлото. Стигнаха до пътя и поеха в умерено темпо.

Дори в този ранен час пътят беше натоварен. Местните фермери пътуваха с каруци към пазара или към града, а ратаите — към нивите. За облекчение на Джаксън това се оказа чудесен претекст да не разговарят. Щеше да му е трудно да приказва с нея, особено ако започне да го разпитва за ухажорите си.

След известно време тя попита сговорчиво:

— Леля ти възразява ли срещу отсъствието ти тази седмица?

Поне избра безопасна тема.

— Не. Наясно е, че работя.

— Сигурно доста се гордее с теб.

— Да не би да те изненадва?

— Не. — Изгледа го изпитателно. — Защо да не се гордее? Ти си опитен полицейски агент, както съм чувала.

— Но не достатъчно опитен, за да задоволя милейди — отвърна той със силното желание да я жегне.

— Не съм споменавала подобно нещо. От досегашната ти работа бих те определила като доста изчерпателен. — Обърна се и отново погледна пътя. — Нищо чудно защо обмислят да те направят главен магистрат.

Стомахът му се сви. Негов пропуск да не се досети, че всеки разговор със Силия поема в опасна посока.

— От баба ти си го чула, да допуснем.

По лицето й пробягна тревожно изражение.

— Според думите й трябва да внимаваш да не те обвинят в нещо нередно. Ще попречи на перспективите ти за напредък. Добави също да внимавам да не те заловят в подобно положение.

— О, така значи? — Госпожа Плъмтри явно бе повече Макиавели, отколкото той предполагаше. — Но виждам, че не я слушаш особено. Ето ни пак, отново заедно сами. По твоя инициатива.

По страните й плъзна руменина и подсили красотата й. Той извърна поглед.

— Не се притеснявай — успокои го тя. — Никой няма да разбере. Сигурна съм.

— Както вчера никой не знаеше, че сме сами ли?

— Никой не знаеше — настоя тя.

— Ясно. И баба ти не се е досетила, че сме заедно, така ли? Последния път, когато някой ни видя заедно, бяхме хванати под ръка, забрави ли?

— Аз й изтърсих някаква глупост как сме се разделили.

— И тя ти е повярвала — промърмори той скептично.

— Да. — Захапа долната си устна замислено. — Поне така ми се стори.

— Не ми звучи убедително.

Притеснена, тя сви вежди и го погледна.

— Какво ти каза тя снощи, на бала?

Как ще те остави без наследство, ако съм глупак и ти направя предложение за брак.

Не, не биваше да споделя това. Също като него и Силия не обичаше да й казват какво да прави. Ще вземе да се свърже с него само и само, за да раздразни баба си. Той не я иска по този начин; особено след като тя няма представа какво е да живееш без пари.

— Попита ме какви са намеренията ми спрямо теб. — Стегна се, защото бе на път да каже нещо, което щеше да я засегне. — Уверих я, че помежду ни няма нищо.

— Така ли? — Изражението й бе непроницаемо. Тя отново се загледа в пътя напред. — За щастие и аз й казах същото.

Той стисна юздите по-здраво. Толкова относно опасенията му, че може да я нарани.

— Но знаеш каква е баба — продължи тя небрежно. — Ще си повтаря каквото си е наумила, независимо какво й казваме и двамата.

— Е — окопити се той, — ще се успокои относно нас, когато обявиш, че ще се омъжиш за херцога.

— Когато го обявя ли? — повтори тя и замълча. — Има нещо, което… е редно да спомена.

Той стисна зъби. По дяволите! Сигурно вече го е обявила, снощи, след като той си тръгна от бала. Сега вече нямаше връщане назад. Тя възнамеряваше да пусне проклетия херцог и в леглото, и в живота си, макар да не го…

— Нямам никакво намерение да се омъжвам за херцога.

Изумен, той се обърна и я зяпна; същевременно не можеше да отрече какво облекчение изпита. Побърза да се окопити. Ами ако приписва напълно погрешен смисъл на думите й?

— О, на някой от другите ли се спря?

Тя си пое дълбоко въздух.

— Всъщност, замислях съвсем друг обрат на нещата.

Кръвта му кипна.

— Какво имаш предвид?

— Надявах се да се противопоставя на баба, ако получа предложение от мъж с високо социално положение, защото щях да й докажа, че мога да се омъжа като всяка друга жена. Тя щеше да разбере колко е глупав ултиматумът й и да го оттегли.

Мили боже, той не очакваше това.

— Ясно — промълви той, почти загубил дар слово в резултат на зашеметяващото й разкритие.

През цялото време си въобразяваше, че тя иска да се омъжи за един от онези глупаци. Ако не е така…

Не, няма да се надява на нищо. Нещата не се бяха променили.

— Знам, знам — обади се тя. — Излишно е да го коментираш. Да, беше глупав план. Не го бях обмислила докрай.

Той внимателно претегли думите си.

— Ако планът е глупав — го казвам аз — то е, защото зле тълкуваш отношението на баба си към твоите способности да се омъжиш.

Тя изсумтя.

— Според нея никой не налита да се ожени за безразсъдна светска госпожица, склонна непрекъснато да се забърква в каши.

Неговото определение за нея, изречено от нейната уста, го накара да трепне. Силия беше всичко това, но и още твърде много. Не че би събрал смелост да й го каже. Достатъчно дълбоко нагази, разкривайки толкова много от чувствата си към нея вчера. Тя вероятно го смяташе само за похот. Ако започне да й прави комплименти, ще се досети какви са истинските му чувства, а това не бива да се случва.

Задоволи се да посмекчи коментара си.

— Баба ти се притеснява да не се обвържеш с недостоен за теб мъж. — Като таен полицейски агент от Боу Стрийт. — Ако й кажеш, че ще се омъжиш за херцога, едва ли ще е изненадана. И няма да оттегли ултиматума си сега, когато е постигнала желаното.

— Да. И аз стигнах до същото заключение. Но пък… не е честно да го въвличам в такъв замисъл зад гърба му. Той всъщност е симпатичен човек и ми предлага брак. Разчуе ли се, че ми е предложил, аз съм приела, а после се отмятам, хората ще го свържат с приказките за лудостта в семейството му. Подобно нещо би било жестоко.

Вече наясно, че тя няма да се омъжи за херцога, Джаксън събра смелост да прояви широта на възгледите си.

— Да, не би било много мило — съгласи се той. — Но повече бих се притеснявал да не би да се прочуеш като най-лошия тип кокетки.

Тя само сви рамене.

— Не ме интересува, стига да ме освободи от ултиматума на баба.

Трябваха му няколко секунди, за да осмисли думите й.

— Значи при първото ни обсъждане на ухажорите ти излъга, че се интересуваш от брак?

— Не съм излъгала, естествено! — Страните й отново поруменяха. — Но искам да се омъжа по любов, а не защото по сметките на баба много закъснявам да се задомя. Желая съпругът ми истински да държи на мен. — Гласът й започна леко да трепери. — И не само заради богатството ми. — Хвърли му кос поглед. — Или заради връзките ми.

Той се стегна върху седлото.

— Разбирам.

Наистина разбираше. Всякакви предприети от него стъпки ще бъдат възприети като меркантилни. Нали баба й се беше погрижила да й съобщи какви са аспирациите му?

Нямаше кой знае какво значение. Ако той се ожени за нея, рискува да види с очите си как тя губи всичко. Доходите на главния магистрат са солидни за човек в положението на Джаксън, но какви са те според нейните критерии?

Бяха нищожни.

— Какво планираш да предприемеш? — осведоми се той. — Имам предвид ултиматума на баба ти.

Тя поклати глава.

— Първоначалният ми план беше просто да се омъжа за онзи от тримата джентълмени, който ми предложи, ако молбите ми за снизхождение не дадат резултат.

— А сега?

— Не мога да събера сили да го направя.

Той отпусна малко юздите.

— Е, това е напредък все пак.

— Но се озовах там, откъдето тръгнах. Май ще трябва да си осигуря още ухажори. — Погледна го. — Имаш ли някакви идеи?