Сабрина Джефрис
Една дама никога не се предава (2)

Глава първа

Илинг, ноември, 1825 година

Тайният полицейски агент от Боу Стрийт Джаксън Пинтър влезе в библиотеката на Халстед Хол и не се изненада да завари там само един човек. Беше подранил, а никой от семейство Шарп не ставаше рано.

— Добро утро, Мастърс — поздрави Джаксън, кимайки към адвоката, навел се над някакви книжа.

Джайлс Мастърс беше съпруг на най-голямата сестра в семейство Шарп, лейди Минерва; или госпожа Мастърс, както бе предпочела да се нарича тя.

Мастърс вдигна глава.

— Пинтър! Радвам се да те видя, приятел. Как са нещата на Боу Стрийт?

— Достатъчно добре, за да имам време за тази среща.

— Семейство Шарп те изтощиха с разследването на смъртта на родителите им, смея да твърдя.

— Убийството — поправи го Джаксън. — Това вече го установихме със сигурност.

— Вярно. Забравих думите на Минерва, че с пистолета, намерен на местопрестъплението, така и не е било стреляно. Жалко как така никой не го е забелязал преди деветнайсет години. Ако са го установили още тогава, са щели да проведат разследване и да ни бъдат спестени много главоболия.

Госпожа Плъмтри плащаше на всеки, пожелал да изследва по-дълбоко случая.

Мастърс въздъхна.

— Не бива да я виниш. Така, според нея, предотвратяваше скандала.

Джаксън свъси вежди. В замяна на това бе предотвратила разкриването на истината. И в резултат се сдоби с петима внуци, заклещени в миналото, без да могат да продължат живота си напред. Затова й даде ултиматум: всичките да се венчаят до края на годината, иначе никой няма да я наследи. Засега всички се бяха подчинили; всички, освен една.

В съзнанието му изплува образът на лейди Силия, ала той бързо го заличи.

— Къде са другите?

— Още закусват. В най-скоро време ще се появят във вътрешния двор. Сядай.

— Предпочитам да остана прав.

Отиде до прозореца с изглед към тъмночервения вътрешен двор, получил името си от облицовъчните плочки.

Посещенията му в Халстед Хол винаги изостряха безпокойството на Джаксън. Обширното имение крещеше „аристокрация“. До десетгодишната си възраст живя в беден квартал на Ливърпул; после се премести в една от многобройните къщи, строени в редици в Чийпсайд и затова намираше Халстед Хол за прекалено голям, прекалено пищен и прекалено… пълен с представители на семейство Шарп.

От близо година му бяха клиенти, но още не си бе изяснил какво изпитва към тях. Дори сега, наблюдавайки ти как прекосяват вътрешния двор под мрачното ноемврийско небе, той се напрегна.

Нямаха вид на хора, които възнамеряват да го изненадат с нещо. Изглеждаха щастливи и доволни.

Отпред вървеше самият велик лорд Оливър Шарп, девети маркиз на Стоунвил, за когото се говореше, че със смуглия си тен, черната коса и тъмните очи е копие на баща си. Първоначално Джаксън го презираше, защото допусна грешката да повярва на клюките за него. Продължаваше да смята, че Стоунвил е избрал погрешен път след смъртта на родителите си, но маркизът чувствително бе променил поведението си — явно у него дремеше нещо добро.

До него крачеше лорд Джарет — синьо-зелените му очи и черната коса издаваха смесицата от баща му, наполовина италианец, и русата му майка. От братята той беше любимецът на Джаксън. Разумен и с предразполагащ нрав, с Джарет се говореше най-лесно. Откакто интригантката госпожа Хестър Плъмтри, негова баба по майчина линия, позволи той да поеме семейния бизнес, мъжът преуспяваше. Джарет се трудеше усилено в „Пивоварница Плъмтри“ и Джаксън му се възхищаваше за това.

След тях се зададоха лорд Габриел, под ръка с лейди Габриел, станала му наскоро съпруга. Съпругите на другите двама мъже очевидно пазеха стаята: лейди Стоунвил щеше да роди до месец, а лейди Джарет — скоро след това. Джаксън не би се изненадал да чуе, че и най-малкият от братята Шарп скоро ще има дете. Двойката изглеждаше доста влюбена; нещо направо смайващо — та те се бяха венчали само за да изпълнят глупавия ултиматум на госпожа Плъмтри.

Именно въпросната внушителна дама се бе вкопчила в другата ръка на Гейб. Джаксън се възхищаваше от решителността и мъжеството на госпожа Плъмтри; напомняше му на любимата му леля Ейда — тя го отгледа, тя живееше сега с него. Ала изискването на възрастната дама към внуците й граничеше с арогантност. Никой не бива да има такава власт над потомците си; дори легендата Хети Плъмтри, сама превърнала семейната пивоварна в голям концерн след смъртта на съпруга си.

Зад нея вътрешния двор пресичаха двете сестри Шарп. Пое си дълбоко въздух, когато зърна по-младата.

Мастърс се доближи и също погледна през прозореца.

— Ето, идва най-красивата жена на света.

— И най-влудяващата — промърмори Джаксън.

— Внимавай, Пинтър — предупреди го Мастърс с весели нотки в гласа. — Говориш за съпругата ми.

Джаксън се сепна. Той нямаше предвид госпожа Мастърс.

— Моля за извинение — промълви той, но не даде обяснение.

Мастърс никога нямаше да се съгласи, че в сравнение със сестра си лейди Силия е същинска газела до кобила за разплод. Наскоро оженилият се адвокат беше заслепен от любов.

С Джаксън не беше така. И последният глупак би видял колко по-пленителна е лейди Силия. Докато госпожа Мастърс имаше сочните прелести на пристанищна лека жена, лейди Силия бе гръцка богиня — висока, стройна, с малки гърди, дълги крайници, елегантни женствени вежди, очи като на кошута…

И свадлив нрав. С острия си език проклетата жена съумяваше да направи всеки мъж на бъзе и коприва.

И същевременно да възпламени кръвта му с непринудена усмивка.

Бог му помагаше: никога не го даряваше именно него с усмивка. Иначе вероятно щеше да осъществи фантазията си, обзела го при първата им среща: да я натика в скришно място и да целува устните й безнаказано; да обвие ръце около врата му и да го остави да прави всичко с нея…

Мътните я взели! Преди да се появи, той никога не си бе позволявал да желае недостъпна жена. Всъщност рядко си бе позволявал да пожелава която и да било, с изключение на няколкото леки жени, до които прибягваше, когато не издържаше без женска компания. А напоследък тези случаи зачестиха.

Стана, защото напоследък рядко я виждаше. Изпитваше потребност да се пренасити на лейди Силия, за да не помисля за нея. Явно едва тогава щеше да престане да копнее за невъзможното.

Свъси вежди и се извърна от прозореца, но беше прекалено късно. Гледката как лейди Силия пресича вътрешния двор, облечена в скъп тоалет, вече бе разбунтувала кръвта му. Никога не се обличаше така примамливо; обикновено нахлузваше върху стройната си фигура някаква престилка, за да предпазва дневните си рокли от барутни петна, докато тренира стрелба.

Но тази сутрин в лимоненожълтата си рокля, с коса, подредена в сложна прическа, и гривна със скъпоценни камъни на деликатната си китка тя представляваше слънчев лъч в мрачен зимен ден, сияние в нощта, музика в тишината на концертна зала.

А той беше глупак.

— Разбирам защо я намираш за влудяваща — обади се Мастърс тихо.

Джаксън се напрегна.

— Коя? Съпругата ти ли? — попита той с преднамерено нахален тон.

— Лейди Силия.

По дяволите! Очевидно е допуснал чувствата му да проличат. През цялото си детство се учеше как да ги прикрива, та децата да не разберат колко го засягат обидните им епитети. Доразви това качество като таен полицейски агент, запознат с цената на поведение, неиздаващото емоции.

Обърна се с лице към адвоката, прибягвайки до това си умение.

— Всеки би я намерил за влудяваща. Тя е безразсъдна, разглезена и непрекъснато ще разстройва бъдещия си съпруг.

Когато не го докарва до лудост.

Мастърс вирна вежди.

— Въпреки това често я наблюдаваш. Проявяваш ли интерес към нея?

Джаксън се насили да свие безразлично рамене.

— Определено не. Налага се да измислиш друг начин да наследиш състоянието на новата си булка.

Надяваше се да засегне гордостта на Мастърс и да го накара да смени темата, но събеседникът му само се засмя.

— Значи би се оженил за снаха ми? Е, бих искал да го видя. Да оставим настрана, че баба й никога няма да даде одобрението си, а и лейди Силия те мрази.

Отговаряше на истината. Повод девойката да го възненавиди се оказа намесата му в импровизирано състезание по стрелба в един обществен парк. Тя участваше с брат си и приятели. Още оттогава трябваше да бъде нащрек.

За съжаление не го направи. Защото дори да не го презираше и да не беше в пъти с по-високо обществено положение, тя не бе подходяща съпруга за него. Беше млада и задоволена, а не жена, склонна да живее със заплатата на таен полицейски агент от Боу Стрийт.

Но тя става наследница, щом се омъжи.

Стисна зъби. Това само влошаваше положението. Щеше да предположи, че се жени за нея заради наследството й. Така щяха да си помислят и всички останали. Гордостта му не би го допуснала.

Проклето копеле. Незаконороден. Дете, плод на греховна любов. Така го бяха наричали като момче. По-късно, когато започна работа на Боу Стрийт шушукаха зад гърба му незаконороден, а напредва. Нямаше да добави златотърсач, жаден за чуждо наследство.

— Освен това — продължи Мастърс — едва ли си наясно, защото от няколко седмици не се мяркаш много тук, но според Минерва Силия е хвърлила око на трима доста приемливи потенциални ухажори.

Джаксън го изгледа силно изненадан. Ухажори? Понечи да попита: „Кои?“, но вратата се отвори и Стоунвил влезе. Появиха се и другите членове на семейството. Джаксън се насили да се усмихне и да размени любезности с тях, докато се настаняваха около масата, но мислите му се въртяха около думите на Мастърс.

Лейди Силия има ухажори, достойни кандидати за женитба. Добре, много добре. Няма да се терзае повече за нея. Сега тя е извън обсега му, слава Богу. Не че някога е била в обсега му, но…

— Имаш ли новини? — попита Стоунвил.

Джаксън подхвана веднага:

— Да. — Пое дълбоко дъх и се съсредоточи. — По думите на камериера преди деветнайсет години баща ви не е имал връзка с госпожа Родон.

— Продължавам да не го вярвам — намеси се Стоунвил. — Тя определено ме накара да мисля другояче, когато… беше заварена в стаята ми.

В леглото на милорд, по-точно. Сега цялото семейство знаеше как госпожа Родон бе съблазнила тогавашния шестнадесетгодишен наследник в деня на смъртта на родителите му, ала така или иначе те не обичаха да обсъждат въпроса; особено Стоунвил.

— Знам — увери го Джаксън. — Затова се старая да го потвърдя от друг източник.

— Какъв източник? — поинтересува се госпожа Мастърс.

— Елзи, бившата прислужница на госпожа Родон. Не само камериерът е разполагал с поверителна информация. Ако баща ви и госпожа Родон са имали връзка, прислужницата вероятно също е била в течение. — Отново си пое въздух. — За жалост засега не съм открил Елзи.

— Тогава защо сме тук? — попита направо Джарет.

— Защото, докато я издирвах, попаднах на любопитно обстоятелство. Последната й месторабота е била при богат джентълмен от Манчестър.

Другите се нуждаеха от известно време да осмислят чутото, ала Джарет и Гейб веднага схванаха за какво става дума. Заедно е Джаксън бяха присъствали на разпита на бившия главен камериер на Халстед Хол, Бени Мей, чието тяло бе открито, след като отиде да погостува на „приятел“ в Манчестър.

— Нали не допускаш Елзи да има нещо общо със смъртта на Бени? — изненада се госпожа Плъмтри; върху застаряващите й черти се изписа ужас.

— Нямам представа — отвърна Джаксън. — Но е странно съвпадение Бени да пътува където е била Елзи и скоро след като напусне града, да се окаже мъртъв.

— Е била? — повтори Гейб. — И Елзи ли е напуснала Манчестър’?

— Да. Това ми се струва подозрително. Според семейството й ги уведомила с кратка бележка, че прекратява сегашните си ангажименти и заминава за Лондон да си търси нова работа. Упорито отказвала да им съобщи самоличността на работодателя си. Подозират, че е била романтично обвързана с него. Какъвто и да е случаят, затруднен съм да я открия. В Манчестър никой не знае нищо. Щяла да осведоми близките си, щом се настани в Лондон.

— Възможно ли е да се заблуждаваме по отношение на Елзи и Бени? — поинтересува се Стоунвил. — Властите не са съвсем сигурни, че е убит. Може да е станал жертва на злополука по време на лов. Има вероятност Елзи да се е преместила, защото не е харесвала работодателя си. Възможно е пребиваването и на двамата в Манчестър едновременно да е било съвпадение.

— Така е. — Но в занаята на Джаксън истинските съвпадения бяха рядкост. — Подразбрах обаче, че е била по-млада от майка ви.

— И доста хубава, доколкото си спомням — добави Стоунвил.

— Странно е защо госпожа Родон е взела привлекателна млада прислужница — отбеляза госпожа Плъмтри. — Това води само до неприятности, като се има предвид какви са мъжете.

— Не всички мъже, бабо — обади се госпожа Мастърс суховато.

Госпожа Плъмтри огледа седящите около масата и се усмихна.

— Не, не всички.

Джаксън се насили да прикрие мислите си. Мастърс приличаше на образцов съпруг, но когато започна да ухажва съпругата си, той вече се бе поправил. Мъжете Шарп, от своя страна, изглеждаха привързани към жените си, но колко дълго ще трае това?

Благородник, нахакан млад мъж от Ливърпул, със слабост към сладки девойки, бе съблазнил майка му. Вместо да се ожени за нея негодникът бе взел за жена богата дама, а майката на Джаксън бе устроил като своя любовница. Нещо повече — не се бе поколебал да я зареже, когато Джаксън бил двегодишен. Затова Джаксън не хранеше никакви илюзии какво представлява бракът за аристократите.

Не вини баща си, бяха последните думи на майка му на смъртния й одър в дома на леля му и чичо му. Ако не беше той, нямаше да те имам теб. А дори само заради това всичко си заслужаваше.

Той не разбираше как е възможно това. Споменът за измършавялото й тяло върху леглото…

С известно усилие потисна гнева си и се насили да се съсредоточи върху текущите въпроси.

— Очаквам семейството на Елзи да ми съобщи местонахождението й в Лондон. От полка на майор Родон в Индия узнах, че е заел тригодишен пост в Гибралтар. Изпратих му там писмо с въпроси относно тогавашното няколкодневно гостуване в имението. Докато получа отговора, е по-разумно да се навъртам наоколо, вместо да ходя напразно в Манчестър. — Погледна маркиза. — С одобрението на милорд, разбира се.

— Прави каквото смяташ за най-добре — промърмори Стоунвил. — Само ни дръж в течение.

— Естествено.

Приемайки това за край на днешната среща, Джаксън тръгна към вратата. Следобед имаше друга среща, а преди това планираше да мине през дома си, за да вземе доклада, който леля му преписваше на чисто. Единствено тя успяваше да превърне драскулките му в четливи, смислени изречения. Ако тръгне сега, ще му остане време да хапне преди…

— Господин Пинтър!

Обърна се и видя лейди Силия да се приближава.

— Да, милейди?

За негова изненада тя хвърли нервен поглед към отворената врата на библиотеката и сниши глас.

— Трябва да поговорим насаме. Имаш ли време?

Той безжалостно потисна ускоряването на пулса си. Лейди Силия никога не бе изказвала желание да говорят на четири очи. Странната й молба го накара да кимне отривисто и да посочи салона в съседство.

Тя тръгна първа и се огледа притеснено — нещо твърде нехарактерно за нея, докато той влизаше, оставяйки вратата отворена, за да не го обвинят в непристойно държание.

— Какво има? — попита той, като прикриваше нетърпението си.

Или по-скоро своята заинтригуваност. Никога не бе виждал лейди Силия неуверена в себе си. Това предизвика неволното му съчувствие.

— Снощи сънувах нещо. Всъщност не съм сигурна дали беше сън. Да, сън беше, но…

— Накъде биеш, мадам?

Тя вирна брадичка, а в очите й се появи почнатия войнствен блясък.

— Не е нужно да се държиш грубо, господин Пинтър.

Нямаше как да се въздържи; близкото й присъствие го караше да се чувства неудобно. Долавяше аромата на парфюма й, изкусителна смес от… онези цветя, които благородничките носят, за да подсилят чара си.

Нейният чар не се нуждаеше от подсилване.

— Извини ме промърмори той. Бързам да се върна в града.

Тя кимна, приемайки оправданието му за истинско.

— Снощи ми се присъни нещо, което често сънувах като дете. Не знам дали защото седяхме в детската, или защото Анабел и Мария обсъждаха… — Той вдигна вежди, а тя изправи рамене. — Както и да е… Навремето ми се струваше нереалистичен и затова го приемах за сън, но сега… — Тя преглътна. — Струва ми се спомен от деня, когато родителите ми починаха.

Това прикова вниманието му.

— Била си едва на четири.

— Почти на пет.

Правилно. Сега беше на двадесет и четири, а убийствата бяха станали през април преди деветнадесет години.

— И защо мислиш, че е спомен?

— Чух татко да си уговаря среща с жена в ловджийската хижа.

Побиха го студени тръпки.

— В съня си предполагам, че е мама, но нещо не е както трябва.

— В какъв смисъл?

— Татко наричаше мама mia dolce bellezza, а тя се изчервяваше и твърдеше, че е слепец. В съня ми мъжът нарече жената mia dolce bellezza и тя се ядоса. Ненавиждала да й говори така. Не разбираш ли? Вероятно й е било неприятно да я нарича така, както е наричал и съпругата си.

— По гласа не би могла да определиш коя е, предполагам.

Тя въздъхна.

— И двамата шепнеха. Разпознах татко само по mia dolce bellezza.

— Ясно.

— Ако наистина се е случило, значи мама е разбрала за срещата на татко. Затова е помолила Бени да не му съобщава къде отива. Искала е да залови татко и любовницата му. С която и да си е определил татко среща, тя е пристигнала първа и е застреляла мама.

— А при появата на баща ти е застреляла и него, така ли? — Звучеше скептичен. — В момента, когато любимият й е свободен, за да се ожени за нея?

Силия придоби несигурно изражение.

— Може татко да се е ядосал, че е убила мама. Може да са се сбили за пистолета и той да е гръмнал.

— Значи тя е презаредила пистолета след изстрела по майка ти и е изчакала баща ти — нейния любовник — със зареден пистолет?

— Н-е-е… знам… Знам само какво чух.

— Което вероятно си сънувала.

Тя въздъхна.

— Възможно е. Затова се обръщам с теб, а не повдигнах въпроса по време на семейната среща. Не исках всички да се развълнуват, преди да сме сигурни.

— Ние?

— Да. Искам да проведеш разследване и да разбереш дали в действителност е станало така.

Умолителният поглед в лешниковите й очи го пленяваше, но тя искаше невъзможното.

— Не виждам как бих…

— И други неща се случиха в съня — продължи тя забързано. — По-късно влезе господин Върджил, преподавателят на Гейб, а бавачката ми попя. Чух разни неща.

Извади сгънат лист хартия и му го подаде.

Той неохотно го пое.

— Записах всичко, което си спомням — обясни тя. — Стори ми се разумно да поговориш с господин Върджил и бавачката и да разбереш дали правилно си спомням. В противен случай останалото няма значение. Но ако съм…

— Разбирам.

Възможно бе да е запазила нещо важно в паметта си. Как да отсее той житото от плявата?

Погледна старателно изписаните думи и му хрумна нещо.

— Бавачката ти е давала някакво лекарство.

Лейди Силия кимна.

— Наричаше го камфоров еликсир. Подозирам, че вчерашната дискусия на Анабел и Мария е предизвикала съня ми.

— Камфоровият еликсир съдържа опиум, наясно си, нали?

— Нима? — Върху лицето й се изписа тревога. — Снахите ми не възнамеряват да го дават на децата си.

— Чувал съм за съмненията на лекарите относно ползата от него. — Внимателно премисли следващите си думи. — Едва ли имаш представа, но понякога опиумът провокира…

— Знам — прекъсна го тя суховато. — Видения и фантасмагории. — Спокойно посрещна погледа му. — С цялата си душа съм убедена, че всичко беше истина. Не съм в състояние да обясня защо и е възможно да греша, но според мен заслужава известно внимание. Не си ли съгласен? Ако наистина е спомен, ще разберем кой е отсъствал онази сутрин и по пътя на елиминирането ще разберем коя е била любовницата на татко. — Вирна брадичка. — Пък и бавачката ми даде камфора след като чух разговора.

— Освен ако не ти е дала от него и предишната вечер, за да заспиш — вметна той предпазливо.

Лицето й се удължи и той усети разочарованието й като удар в стомаха.

Прочисти гърло.

— Признавам, заслужава да се провери. Бавачката ти е в списъка ми от хора, които издирвам, а и господин Върджил представлява интерес. Ще разговарям и с двамата и ще продължим оттам. — Пъхна листа в джоба на жакета. — Правило постъпи, като се обърна към мен.

Тя му се усмихна; за пръв път го даряваше с усмивка. Лицето й оживя, а чертите й се смекчиха и плениха душата му.

— Благодаря — промълви тя.

Бог да му е на помощ, не биваше да губи ума си.

— Моля. — Обърна се към вратата. Трябваше да си тръгне незабавно. Заподозре ли как му въздейства, няма да престане да му се подиграва, задето се е загледал така високо. — Ако това е всичко…

— Всъщност, нужно ми е още нещо — обади се тя.

По дяволите, почти се беше измъкнал. Бавно се обърна и отново застана с лице към нея.

— Да?

Тя пое дълбоко въздух и отново вирна брадичка.

— Искам да проучиш ухажорите ми.