Сабрина Джефрис
Една дама никога не се предава (16)

Глава петнадесета

По каменното изражение на Джаксън Силия се досети, че е провалила плана му относно хода на разговора, но не я интересуваше. Нямаше да допусне да витае подобна идея! Майка й никога не би се забъркала с любовник. Никога! Не и след като така ненавиждаше изневерите на баща й.

— Госпожице Силия? — Бавачката присви очи и стана. — Малкото Елфче?

— Татко ме наричаше Елф — уточни Силия разсеяно, потънала в спомени; опитваше се да ги подреди в светлината на казаното от бавачката за майка й.

— Да. И другите започнахме да те наричаме така. Подхождаше ти. Беше толкова мъничка.

Но отдавна вече не беше мъничка. Дори братята и сестра й спряха да я наричат Елф, затова й бе странно да го чува от бавачката.

Бавачката я шокира, като я взе в прегръдките си.

— О, скъпо момиче, не е за вярване, че си ти. — Погледна я с мътните си очи. — Колко си пораснала. Много висока си станала. И си толкова елегантна. Превърнала си се в чудесна млада дама.

— Аз… Благодаря…

Силия се разкъсваше между желанието да прегърне старата бавачка и да я хване за раменете и да я разтърси, заради приказките й. Стоеше леко вдървена и се колебаеше какво да предприеме.

— Искам да ти покажа нещо. Ела. — Бавачката хвана Силия за ръката, отведе я до един сандък и го отвори — имаше бебешки рокли, обувки и какво ли не. — Баба ви винаги беше изключително мила и ми позволяваше да задържа това-онова след като вие, децата, вече не го носехте. — Започна да рови в сандъка. — Къде ли е… — Вдигна стар буквар. — Беше на брат ти, мастер Габриел. Не се разделяше с него. Носеше го навсякъде… Харесваше илюстрациите… — Пъхна го в ръцете на Силия и продължи да търси. — Ето я и червената кърпичка на госпожица Минерва. — Погледна Силия многозначително. — Сестра ти си падаше по цветните. Ти харесваше украсените. Дантелените ти бяха любими. Допадаха ти, защото те правеха хубава и женствена.

— Нима? — попита Джаксън и застана до тях.

Силия усети как той я наблюдава съсредоточено, но не намери сили да го погледне, защото все още беше объркана.

— Да — увери го бавачката. Беше странно. Харесваше момичешките дрехи, но не бе гнуслива като повечето момиченца. Проявяваше любопитство към всичко, дори към буболечките и паяците. Минерва пищеше, види ли змия, а госпожица Силия искаше да я вдигне и да я изследва. Интересуваше се как работят нещата. — Погледна Силия с лукава усмивка. — Поне така беше докато мастер Нед не обсеби вниманието й, когато беше на девет. Тогава стана превзета и лекомислена.

Джаксън се скова.

— Нед Плъмтри ли?

Господи, Силия бе забравила, че увлечението й към Нед бе започнало толкова отдавна; или че често го бе споделяла пред бавачката.

— Да. — Госпожа Дуфет потупа ръката на Силия. — Всъщност как е братовчед ти? Навремето омайваше всички момичета и ти не правеше изключение, доколкото помня.

— Нед е добре — отвърна тя въздържано и все така не поглеждаше Джаксън. Побърза да смени темата. — Какво точно търсиш в сандъка?

Бавачката продължи да тършува още малко и измъкна очукана кукла без едно око и без половината коса.

— Помниш ли това, скъпа?

— Лейди Бел! — В очите на Силия се появиха сълзи. — Но аз я изхвърлих!

— Знам. Намерих я и я прибрах, в случай че започне да ти липсва. Много обичаше тази кукла.

Силия прегърна играчката.

— Помня кога мама ми я подари. Върна се от пазаруване в Лондон и донесе подаръци на всички ни.

Но това бе майката от най-милите й спомени. Не раздразнената жена, която евентуално бе стояла в детската стая и си бе уговаряла среща с мъж, а не с баща й. Премигна, за да прогони сълзите.

Възможно ли бе да е истина? Майка й и друг мъж да са били заедно?

Бавачката я докосна по ръката.

— Прости ми, скъпа, че клюкарствах за майка ти. Много съжалявам.

— Не — възрази тя и бързо хвана ръката на възрастната жена. — Недей да съжаляваш. Важно е да го чуя, дори да означава…

Време бе да порасне, да погледне на родителите си със строго око. Май това бе необходимо, за да заловят убиеца.

Силия преглътна.

— Вече не съм момиченце. Нужно ми е… — погледна Джаксън. — На нас ни е нужно да чуем истината. Моля те, кажи ни всичко, което си спомняш. Всяка информация е важна.

Бавачката я погледна притеснено и кимна.

— Добре. Елате и седнете. Ще видя какво ще успея да си спомня.

Всички седнаха и Силия попита:

— У дома прислугата основаваше ли се на някакви доказателства, че мама е имала… любовник? Или това бяха просто клюки?

Старата жена въздъхна.

— Готвачката разправяше как видяла Нейна светлост да се целува с мъж в килера, но не различила кой е. Не бил баща ти, защото той вече си бил легнал.

И за жалост тази готвачка бе мъртва от няколко години.

— Кога го е видяла? — поинтересува се Джаксън. — По време на няколкодневното гостуване или по друго време?

— Не уточни. А ако го е споменала, съм забравила.

— Имала ли е представа кой може да е? — не се предаваше Джаксън.

Бавачката поклати глава.

— Шегувахме се, че е господин Върджил. Винаги говореше с възторг за Нейна светлост.

— Невинаги — намеси се Силия, спомнила си съня си.

Или спомена?

— Бавачке, в деня, когато родителите ми починаха, ти и господин Върджил обсъждахте ли го, докато ме люлееше, за да заспя?

— Помниш това? — погледна я смаяно бавачката.

Студени тръпки побиха Силия.

— Май да. Господин Върджил нарече мама страхливка и с това ме разплака. А после те помолих да ми изпееш „Уилям Тейлър“.

Бавачката се развълнува.

— Да, скъпа, от което настръхнах.

— Защо? — попита Джаксън.

И бавачката, и Силия го изгледаха силно изненадани.

— Не знам тази песен — оправда се Джаксън. — Попитах леля, след като ти я спомена, лейди Силия, но и тя не я знае.

— Това е стара английска балада, която ни беше любима — обясни Силия. — Уилям Тейлър е на път да се ожени, но е омаян от друга. Пренебрегнатата годеница се преоблича като моряк и отива да го търси във флота. Служи на кораб и при една битка откриват, че е жена.

Бавачката продължи разказа:

— Капитанът я пита защо е там. „Търся истинската си любов“, обяснява му тя, а той й съобщава, че истинската й любов се е оженил за друга и ще ги намери на близкия плаж. Тя причаква Уилям, вижда го с новата му жена и го застрелва. — Изгледа Силия изпитателно. — Направо се уплаших, като поиска да чуеш тази песен, скъпа, особено след току-що случилото се.

— Ни най-малко — възрази Силия. — Ти и господин Върджил разговаряхте за простреляни хора, а аз знаех само тази песен, в която се разказва за такива неща. Пък и винаги съм харесвала историята с жената и как тя застрелва Уилям. — Силия дари Джаксън с печална усмивка. — Капитанът й дава да управлява кораб.

Едната вежда на Джаксън се стрелна нагоре.

— Подобно нещо определено би ти допаднало.

— Сънят ми не е бил само сън. Това е важното.

— Вероятно — съгласи се Джаксън.

— Сън ли? — озадачи се бавачката.

Силия й обясни, че става въпрос за събитията от въпросната сутрин.

Бавачката я погледна притеснено.

— Доколкото ми е известно, точно това се е случило през онзи ден. Не знаех, че сутринта в детската е имало някой с Нейна светлост, но е възможно.

— Така или иначе не знаем кой е — посочи Силия. — И какво общо има това с убийствата? А и защо ще застреля мама, ако я обича?

— Имам някои хипотези по въпроса — обади се Джаксън тайнствено. — Но ми е нужна още информация. — Стана. — И без това е време да си вървим.

В този момент влезе Ан с пълен поднос.

— Тръгвате ли? — попита тя разочаровано.

— Не още — намеси се бавачката. — Остави подноса тук, на масата — нареди тя на внучката си с упорито вирната брадичка. — Всички ще пием чай.

— Госпожо Дуфет, съжалявам, но… — подхвана Джаксън.

— Стига. Няма да си тръгнете веднага. Въобще не успях да си поговоря с моето малко момиче. — Хвана Силия за ръка. — Искам да ми разкажеш всичко за семейството: какво правят, как са, за какви хора се омъжиха и ожениха. Кой ви придружава, господин Пинтър? Все пак лейди Силия е неомъжена и едва ли сте дошли тук сам с нея.

Силия хвърли предупредителен поглед на Джаксън.

— Семейството ми, опасявам се, е в Халстед Хол, но водя моята прислужница. За жалост тя умираше от глад и я оставихме в странноприемницата надолу по пътя, защото не бяхме сигурни колко време ще ти гостуваме.

Бавачката изглежда й повярва на всяка дума, слава Богу.

— Е, тогава няма закъде да бързате, нали? А и вие вече сигурно сте гладни. Останете поне да пием чай.

Силия се обърна умолително към Джаксън.

— Може ли? Пък и нищо чудно бавачката да се сети още нещо, докато говорим. И имам толкова въпроси, останали без отговори, както и различни възможности да…

— Вече минава пладне — предупреди той.

— Ако останем още час, ще бъдем вкъщи към три. Всички точно ще са станали.

Той погледна първо Силия, после двете домакини, които го гледаха с очакване и въздъхна.

— Добре. Един час. Само един час, чу ли?

Силия кимна. Не беше достатъчно, за да се разкрият тайните на цял един живот, но трябваше да се задоволи.

* * *

Два часа по-късно Джаксън се разкъсваше между желанието си да удуши Силия и необходимостта да я утеши, докато със сълзи в очите се разделяше с госпожа Дуфет. Разбираше защо се забави Силия. Явно се луташе между възможността майка й да е имала любовник и вероятността да намери пукнатина в тази история.

Но ако не се върнат в Халстед Хол преди отсъствието й да бъде открито, тя щеше да пострада. Млада, неомъжена жена не бива да предприема пътуване, колкото и кратко да е, с неженен джентълмен. Щеше да се наложи да се венчаят.

Да, ще трябва, нали?

Обзе го силен копнеж, докато я наблюдаваше как прегръща госпожа Дуфет. За миг се отдаде на фантазията си да е съпруг на Силия.

Всеки ден след работа на Боу Стрийт ще се връща в Чийпсайд и ще заварва съпругата си да го чака в дома му и да го посреща с целувка. Ще се наслаждават на приятна вечеря, после ще минават по моста „Блакфреърс“ и ще се разхождат по Темза, за да наблюдават залеза през лятото или изгрева на луната през хладните зимни вечери.

После ще се прибират, той ще пише докладите си, а тя ще кърпи чорапите му…

Горчив смях заседна в гърлото му. Сякаш дама като нея някога би кърпила чорапи; или би се задоволила с разходка на лунна светлина край реката, вместо да прекара вечерта в театъра.

От време на време можеш да си позволиш вечер в театъра и нови чорапи, когато по старите се появят дупки.

Но само ако стане главен магистрат; а когато се появят децата…

Деца ли? Голям скок напред, особено като се има предвид колко е невъзможен брак помежду им. Дяволите да я вземат госпожа Плъмтри и да я отведат в ада!

— Лейди Силия — обади се той по-рязко, отколкото възнамеряваше, — налага се да вървим.

Тя се откъсна от госпожа Дуфет.

— Разбира се, господин Пинтър.

Най-после тръгнаха към конюшнята, където оставиха конете. Той изчакваше тя да заговори, но докато яхваха конете и се отправяха извън градчето тя не отрони дума.

Накрая той вече не издържаше. За разлика от сутринта, сега, в средата на следобеда, пътят бе почти пуст.

— Премислях казаното от госпожа Дуфет в светлината на твоя спомен от онова утро.

— И аз. — Тя въздъхна.

— И до какви изводи стигна?

— Наистина отказвам да повярвам, че мама е била невярна на татко, особено като имам предвид как я огорчаваха неговите изневери. Нещата не се навързват.

— Силия… — подхвана той тихо.

— Знам. — Гласът й се задави. — Наистина няма логика, но вероятно това е станало. Иначе нещата не се подреждат. Защо мама ще дойде само да ме нагледа, бързо да ме остави сама, а след десет минути отново да се върне при мен… Бавачката е права: татко рядко стъпваше в детската стая. Въобще не помня да е идвал там толкова рано. — Пое си дълбоко въздух. — Непрекъснато премислям спомените си. Гласовете шепнеха. Единствената причина да смятам, че татко е бил там, са думите mia dolce bellezza. Но защо да не ги е казал любовникът на мама, за да се подиграе на татко? Лесно е да си представя как това е ядосало мама.

— И аз стигнах до същия извод. — Щеше му се да успее някак да заличи болката й, да изтрие всичко, което е чула. Освен предателството, налице явно бе и унижението от непредпазливата недискретност на майка й да позволи дори прислугата да забележи поведението й. — Значи никой от вас не е подозирал, че майка ви…

— Не. Смея да твърдя, че и баба е била в неведение. — Гледаше невиждащо пътя пред себе си. — Възможно е обаче Оливър или Джарет да се сетят нещо свързано със случилото се. Бяха достатъчно големи да доловят определени улики. Аз бях много малка. — Придоби съкрушено изражение. — Боже, трябва да им кажеш, нали? Това ще съсипе Оливър. Винаги е винил татко за всички неуредици в брака им.

Джаксън никога не бе мечтал така силно да има право да я вземе в прегръдките си и да облекчи болката й. Трескаво търсеше утешителни думи.

— Доколкото ни е известно, това е била единствената й недискретност. Никой не би я винил, като се има предвид поведението на баща ви.

— Не вярваш да е бил господин Върджил, нали? — попита Силия.

— Не. По-вероятно е да е бил господин Родон. Помисли какво е казала онази сутрин майка ти до леглото ти. „Ненавиждам начина, по който тя ме гледа. Според мен тя знае“. Господин Върджил не е имал жена, значи не става въпрос за съперница. С това сме наясно.

— Освен ако тази част наистина е била сън. Не съм сигурна.

— Не звучи като измислица на дете, нали?

— Май не — въздъхна тя. — Но не разбирам защо ще осъжда Оливър за поведението му спрямо госпожа Родон. Още преди месеци той ни каза, че тя го е сравнявала с татко — Оливър бил „същото жестоко, себично същество като него и жертва всички заради своето удоволствие“. Това са тежки думи от жена, която прави същото.

— Хората използват най-тежките думи, за да осъждат чужди грехове, извършвани от самите тях. Открил съм го преди години. Майка ти се е чувствала виновна заради поведението си и се е нахвърлила върху Оливър, за да прикрие своята вина.

— Звучи логично — отбеляза тя тъжно. — И показва колко си проницателен, става ли въпрос да разбереш другите. Аз изобщо не разбирам хората. Въобразявах си, че разбирам брака на мама и татко, но сега… — Въздъхна дълбоко. — Дали, според теб, мама е била влюбена в… капитана?

— Не знам. Думите й към Оливър през онзи ден подсказват подобна възможност. Отправя му упреци, че госпожа Родон вече „го притежава“. Така говориш за жена, на която завиждаш.

— Значи допускаш госпожа Родон да е убила мама?

— И в това не съм сигурен — призна Джаксън. — Откъде е знаела за уговорената среща? Баща ти е забелязал майка ти да се отдалечава на кон, когато е отишъл на пикника, и явно я е последвал. Това вече го установихме.

Вятърът се усили и Силия се загърна по-плътно в пелерината.

— А защо да не я е последвала и госпожа Родон? — отбеляза тя.

— Възможно е, но майка ти вероятно е взела мерки да предотврати подобна опасност. Пък и баща ти щеше да я забележи. А и съгласно уточнените засега обстоятелства, те са се отправили към ловната хижа в средата на следобеда. Дезмънд е чул изстрелите при здрачаване, часове по-късно. Ако ги е последвала, щеше да ги убие веднага.

— А появилият се мъж, след като са починали, вероятно е капитан Родон, затова съпругата му не е могла да проследи именно него дотам.

— Озадачен съм. Бих насочил подозренията си към убийство и самоубийство: родителите ти са се скарали и майка ти е застреляла баща ти. Убийствата обаче са извършени с друго оръжие.

— Вероятно капитан Родон е разчистил местопрестъплението — предположи тя.

— Ако не е разчиствал, за да помогне на съпругата си, защо ще го прави?

— И ако допуснем, че госпожа Родон някак е узнала за срещата и ги е убила, защо Дезмънд не я е видял да си тръгва? — обърна внимание Силия. — Къде е била тя? Дезмънд така и не описа точно какво е видял през онзи ден.

— Трябва да го разпитаме отново — заключи Джаксън. — Искам да науча още подробности какво е видял при влизането в хижата.

Тя помълча малко.

— Има и друга възможност — обади се тихо след време. — Дезмънд да обърква някои подробности. Или капитанът наистина се е отдалечавал с коня и сега го прикрива.

— Има вероятност Дезмънд да лъже и поради други причини — подхвърли Джаксън мрачно. — Кое ни доказва, че не е участвал? А и смъртта на Бени. Семейство Родон са в Гибралтар. Кой е убил Бени? И защо?

— Как ти се струва камериерката на госпожа Родон, Елзи, да е замесена някак и Бени да го е подозирал? Защо тя да не е убила Бени?

— Тогава защо при първия ни разговор не изрази подозренията си? — обърна й внимание Джаксън.

И двамата нямаха отговор.

Известно време яздиха мълчаливо. Гъсто засадените букови дървета хвърляха дебела сянка в този участък от пътя. Сега бе моментът да повдигне въпроса за Нед. След думите на госпожа Дуфет за Силия и младия й братовчед Джаксън се питаше как преди Силия го е харесвала, а сега се страхуваше от него.

— Силия…

Наблизо нещо изтрещя. Той не схвана какво е предизвикало шума. Конят на Силия се изправи на задните си крака и последва ново изтрещяване. Тогава видя от плешката на коня й да тече кръв и я чу да вика:

— Какво, по дяволите…

В този момент осъзна какво става.

Някой стреляше по тях.