Сабрина Джефрис
Една дама никога не се предава (3)

Глава втора

Силия разбра колко е шокирала господин Пинтър, когато той свъси вежди. Стройната му фигура изглеждаше по-скована от обикновено, а острите му черти — източен нос и изсечени скули — още по-подчертани. Със строгото си черно сутрешно облекло и бялата риза той излъчваше мъжко неодобрение.

Но защо? Само тя остана неомъжена „палавница“. За никого не беше тайна. Да не смята, че ще лиши братята си и сестра си от сватовническо желание да осуети ултиматума на баба им?

Да, естествено. Колко внимателно и съсредоточено я изслуша как преразказва съня си! Почти забрави колко я мрази. Защо иначе сивите му очи ще я гледат така изпитателно и студено? Проклетникът винаги бе така самоуверен и снизходителен, че…

Мъж.

— Прости ми, милейди — подхвана той въздържано, — но не знаех, че имаш ухажори.

Дяволите да го вземат, защото беше прав!

— Е, не точно… Но изглежда има мъже, които засега не са стигнали дотам да ми предложат женитба.

Или дори да проявят слабост към нея.

— И се надяваш да им извиеш ръцете, за да го направят? — попита той провлачено.

Тя се изчерви под втренчения му взор.

— Не говори глупости.

Това бе господин Пинтър, когото познаваше; той я наричаше „безразсъдна светска госпожица“ и „постоянно създаваща неприятности“.

Не я интересуваше какво точно си мисли. Приличаше на приятелите на братята й, които я смятаха за мъжкарана, защото умееше добре да борави с пушка. И на братовчеда Нед. Мършава кучка без никакъв бюст; няма нищо женствено у теб.

Нед да върви по дяволите. Все се е поналяла през десетте години от… първата им среща. Няма начин острите й черти да не са придобили по-женствени очертания.

Ала продължаваше да съчетава непривлекателния смугъл тен на баща си със слабата, висока осанка на момчешката фигура на майка си. Косата й бе все така безлично кестенява, да не говорим за скучните лешникови очи.

Силия би дала всичко, за да прилича на сестра си: да изпълва роклите на подходящите места, да има златисти къдрици и ясни нефритени очи с класическите черти на порцеланова кукла. Понякога твърдяха, че Силия е привлекателна, но в сравнение с Минерва…

Преглътна завистта си. Да, не приличаше на сестра си, но притежаваше други качества. Не на последно място мъжете се чувстваха удобно в нейно присъствие заради интереса й към оръжията и стрелбата.

— Макар и да е трудно за вярване, господин Пинтър — реши да се защити тя — някои мъже се радват на компанията ми. Смятат, че с мен се разговаря лесно.

Бегла усмивка пробягна по привлекателното му лице.

— Права си: трудно ми е да го повярвам.

Арогантен нещастник!

— Независимо от това трима мъже биха се оженили за мен и бих се възползвала от помощта ти да си ги осигуря.

Неприятно й бе да го моли за това, но той бе необходим за плана й. Нуждаеше се от едно прилично предложение за женитба, едно впечатляващо предложение, та да докаже на баба си колко я бива да си осигури приличен съпруг.

Баба й не го вярваше, иначе нямаше да държи на проклетия си ултиматум. Ако Силия успее да й натрие носа, баба й ще позволи да си избере съпруг, когато му дойде времето.

А ако този план не проработи, то Силия поне щеше да се сдобие със съпруг и така да изпълни условията на баба си.

— Значи най-накрая се реши да приемеш изискванията на госпожа Плъмтри? — попита той с неразгадаемо изражение.

Не възнамеряваше да му споделя тайния си план. Вярно, Оливър го бе наел, но тя не се съмняваше в шпионските мисии на господин Пинтър в полза на баба й. Веднага щеше да изтича при нея и да й докладва всичко.

— Нямам особен избор. — В тона й прозираше горчивина. — Ако не се омъжа до два месеца, баба ще изключи от завещанието си братята и сестра ми. Не бива да им го причинявам, независимо колко ми е неприятна намесата на баба.

Нещо подобно на съчувствие се мярна в изражението му.

— А ти не искаш ли да се омъжиш?

— Искам, естествено. Като всяка жена.

— Засега не демонстрираш особен интерес — отбеляза той скептично.

Защото мъжете почти не проявяваха интерес към нея. О, по време на балове приятелите на Гейб обичаха да стоят до нея и да обсъждат различни огнестрелни оръжия, но рядко я канеха да танцува, а дори и тогава го правеха, за да продължат разговорите за пушки. Тя се опитваше да флиртува, но не й се отдаваше. Струваше й се толкова… фалшиво. Същото важеше и за редките комплименти, отправени й от мъжете. По-лесно й бе да ги отхвърля със смях, отколкото да се опита да разгадава кои са истински; несравнимо по-лесно й бе да се преструва, че е един от „младежите“.

Тайно мечтаеше да открие мъж, когото да обича; да не обръща внимание на скандалите, свързани със семейството й, да споделя хобито й да стреля по мишени, но да стреля не по-зле от нея, защото никога няма да уважава мъж, който не уцелва онова, в което се е прицелил.

Господин Пинтър умее да борави с пушка, обзалагам се.

Свъси вежди. Вероятно се смята за отличен стрелец. За мъж, чието потекло е определено неприятно, господин Пинтър се държеше твърде високомерно. Тя дори тайно го наричаше Гордия Пинтър или Порядъчния Пинтър. Миналата седмица каза на Гейб, че повечето лордове ги бива само за две неща: да пренасочват средства от именията си към салоните за хазарт и публичните домове в Лондон и да пренебрегват задълженията си към Бог и страната.

Съзнаваше, че той работи за Оливър само заради парите и престижа. Тайно и вътре в себе си ги презираше. И вероятно затова се отнасяше така насмешливо спрямо евентуалната й женитба.

— Както и да е — тросна се тя, — вече се интересувам от брак. — Пристъпи към камината, за да се сгрее. — Затова искам да разследваш потенциалните ми ухажори.

— Защо аз?

Тя му хвърли кос поглед.

— Забрави ли? Ами първоначално Оливър те нае точно по тази причина.

Вдървената му поза й подсказа, че е забравил. С намръщено изражение извади тефтер и молив, каквито май неизменно си носеше в джоба.

— Добре. Какво точно искаш да разбера?

Задиша малко по-леко и се отдалечи от огъня.

— Същото каквото установи за братята и сестра ми: истината за финансите на потенциалните ми ухажори, приемлива партия ли са и… ами…

Той спря да пише и я погледна с вирнати вежди.

— Да?

Заигра се нервно със златната си гривна. Рискуваше да го стресне със следващите си думи.

— И… тайните им. Неща, които биха ми помогнали в… кампанията. Какво харесват, какви са слабостите им. Всичко скрито за света…

От изражението му я побиха студени тръпки, независимо от огъня зад нея.

— Май не те разбирам.

— Например, ако научиш, че някой предпочита жените да носят червено, това може да ми е от полза. Ще се обличам главно в червено.

В очите му се появиха весели пламъчета.

— А какво ще правиш, ако се окаже, че всеки е почитател на различен цвят?

— Дадох случаен пример — отвърна тя раздразнено. — Разчитам да ми набавиш по-съществена информация: може да откриеш, че някой от ухажорите ми издържа извънбрачно дете. Ще го използвам, за да…

— Брат ти ми плаща, за да се увери доколко ухажорите ти са приемливи и желани — процеди той през зъби, — а не да ти помагам да шантажираш мъж, за да се ожени за теб.

Тя прекалено късно се сети, че той е извънбрачно дете.

— Нямах това предвид! Ако мой ухажор има такова дете и държи достатъчно на него, за да го издържа, значи харесва децата. Тогава ще говоря колко много аз държа на децата. За това става въпрос.

Той сякаш малко се умилостиви.

— С други думи ще се преструваш на друга, за да се сдобиеш със съпруг.

— За бога! — тросна се тя. — Половината от жените в обществото постъпват така, за да си хванат мъж. Не желая да си губя времето в безсмислени флиртове, когато малко поверителна информация ще ми помогне да ударя право в целта.

Той й се усмихна снизходително.

— Какво има? — побърза да попита тя.

— Само ти би подходила към ухажването, както стрелец подхожда към мишената. — Облиза върха на молива. — И кои са твоите злочести мишени?

— Графът на Девънмонт, херцогът на Лион и Фернандез Валдез, виконт де Басто.

Той зяпна.

— Ти полудя ли?

— Е, малко извън обсега ми са, но компанията ми сякаш им допада…

— Не се и съмнявам! — Пристъпи към нея. Беше видимо разгневен.

— Графът е негодник с лошата слава на мъж, чиято цел с да се навре под полите на всяка срещната жена. Бащата на херцога е малоумен и болестта се предава по наследство, затова повечето жени всячески го избягват. А Басто е португалски идиот, прекалено възрастен за теб и явно търси сладко младо същество да го гледа на старини.

— Защо говориш така? Познаваш лично, при това съвсем бегло, само граф Девънмонт.

— Не се налага. Репутациите им са достатъчно красноречиви: те са неприемливи.

Неприемливи? Трима от най-желаните ергени в Лондон? Господин Пинтър беше луд, не тя.

— Лорд Девънмонт е братовчед на съпругата на Гейб. Познавам херцога от детството си. Той е най-добрият приятел на Гейб. А виконтът…

— … е мазен тип, доколкото съм чул — сряза я той.

— Не е вярно. С него се разговаря приятно. — Диалогът им наистина ставаше глупав. — Ти за кого смяташ, че трябва да се омъжа, а?

Въпросът й сякаш го сепна. Той отмести поглед.

— Не знам — промърмори той. — Но не… Ти не бива… — Оправи си ненужно вратовръзката. — Не са за теб, това е всичко.

Беше смутила господин Пинтър. Направо невероятно! Той никога не се смущаваше. Сега изглеждаше по-уязвим и далеч не така… вдървен. Това доста й допадаше.

Но още повече щеше да й допадне, ако знаеше какво го провокира.

— Какво те интересува кого ще избера, след като ти се плаща? Ще ти платя допълнително, за да съм сигурна, че ще откриеш всичко, което има значение за мен.

Той отново се превърна в Гордия Пинтър.

— Не става въпрос за плащането, мадам. Аз сам подбирам задачите си, а тази не е по моя вкус. Довиждане.

Завъртя се на пети и се насочи към вратата.

Боже, тя не искаше да го прогони.

— Значи се отмяташ от споразумението си с Оливър? — подвикна тя.

Той спря. Тя бързо продължи:

— Най-малкото, което ми дължиш, е да проучиш ухажорите ми. В противен случай ще се оплача на брат си, че отказваш да изпълниш поетите от теб ангажименти.

Видя как той стисна ръце в юмруци и изпита известно чувство за вина. Преди малко така мило изслуша разказа за съня й. Стана й неприятно, че го насилва. Но пък, по дяволите, — това е работата му. Господин Пинтър го направи за Минерва и Гейб; защо да не го направи и за нея?

Той отново се обърна с лице към Силия. Изражението му бе неразгадаемо.

— Като му съобщя кого визираш, той ще застане на моя страна. Не остана щастлив, когато сестра ти избра господин Мастърс.

— Но се получи добре. И възнамерявам да му го напомня, ако възразява. Но няма да го направи. Наясно е колко е важно да се омъжа.

Господин Пинтър я изгледа толкова изучаващо, че тя се почувства неловко.

— А какво ще кажеш за любовта? — попита той дрезгаво. — Обичаш ли някого от тези мъже?

Имаше безочието да й говори за това, след като добре знае нейното положение?

— Баба не ми предоставя възможност да се влюбя.

— Поискай й още време. Убеди ли се, че си приела идеята й, тя положително…

— Да ми даде отсрочка? Няма да стане. Ще каже, че съм разполагала почти с година и съм пропиляла шанса.

И ще бъде права. Силия обаче се надяваше братята и сестра й да се противопоставят на пъкления ултиматум на баба им. Вместо това те всички се ожениха.

Или по-скоро се бяха влюбили. Не беше честно. За красивата й сестра бе лесно да си намери съпруг — просто се насочи към мъжа, когото винаги бе искала. Гейб се ожени за сестрата на най-добрия си приятел, Джарет намери жена, посветена на пивоварната също колкото него, а Оливър случи с великолепна избраница.

Ала Силия нямаше възлюбени, които да я искат, нямаше най-добри приятелки с подходящи за женитба братя или другари по стрелба, увлечени по нея. Разполагаше с трима мъже, евентуално настроени да обмислят дали да се оженят за нея. Налагаше се да се задоволи с тях.

— Късно е за любов, господин Пинтър — отсече тя кисело. — Баба ми диша във врата, а сезонът не е подходящ за брак. Преди края на годината ще се състоят само няколко бала. Вероятността да попадна на примамлив ерген вече е съвсем малка.

— Все трябва да има някой друг, който…

— Не познавам такъв. Тези джентълмени поне ги харесвам. Виждам се омъжена за един от тях. — Вероятно. Ако се стигне до най-лошото. — И доколкото всички са с титли и богати, за баба те ще са безупречни.

Което беше целта, макар да не възнамеряваше да му го каже.

Изражението му стана цинично.

— Значи това търсиш у един съпруг: богатство и титла.

— Не! — Колко типично за него да я сметне за меркантилна. — Баба го търси. Аз само искам мъж, когото ще понасям. Но ако ухажорите ми са богати, поне няма да се оженят за мен заради състоянието ми. — Както е постъпил татко с мама. — Предпочитам да не се омъжвам за златотърсач.

— Разбирам. — На брадичката му трепна мускулче. — Въпреки това богати лордове и златотърсачи не са единственият ти избор. Положително има и други подходящи джентълмени.

— Защо се инатиш така? — Изведнъж й просветна. — Чакай. Да не би да е защото ухажорите ми са благородници? Знам, презираш аристократите, но…

— Не е вярно — промърмори той. — Смятам лорд Киркуд и брат му за приятели, както и братята ги… дано не прозвучи самонадеяно. Не презирам всички мъже с титли. Само хищните ловци на жените. Като Девънмонт. А вероятно и другите двама.

— Доколкото ми е известно никой от тях не се е възползвал от почтена жена. Дори братята ми имаха своите… забежки като ергени.

— Както и баща ти.

Колко характерно бе за него да изтъкне това.

— Там беше различно. Татко наруши брачните обети. Това не значи, че и моите ухажори ще постъпят така. — Преглътна. — Освен ако не смяташ за възможно жена като мен да удовлетвори мъже като тях и да ги направи щастливи.

Той я зяпна.

— Не! Нямах това предвид… Искам да кажа…

— Няма нищо, господин Пинтър — прекъсна го тя, полагайки старание огорчението й да не проличи. — Знам мнението ти за мен.

Тя нервно завъртя гривната и движението й привлече погледа му към ръцете й. После той вдигна очи, но междувременно за миг спря взор върху гърдите й.

Възможно ли е господин Пинтър… Да не би той…

Определено не! Порядъчния Пинтър никога не би се заинтересувал от безразсъдна жена като нея. Та той дори не я харесва.

Днес тя се облече с особено старание. Надяваше се да го склони да изпълни молбата й, види ли как умее да се държи като дама; дори се надяваше донякъде да спечели уважението му.

А ето, той плъзна поглед още по-нагоре по шията й и после отново го спря върху устните по твърде интимен начин — така братята й гледаха съпругите си. Не беше неуважително, говореше за… интерес.

Не, не. Явно си въобразява. Той просто цели да я накара да се чувства неловко; тя погрешно тълкува горещината в погледа му. Няма да се поддаде на въображението си. Не и след гадните неща, които Нед й наговори, когато тя бе на четиринайсет.

Целунах те, защото исках да спечеля облог.

Тогава си научи урока. Мъжете притежаваха досадния навик да се преструват на заинтересувани от жена само за да получат каквото желаят. Достатъчно бе да се сети за майка си: тя сънуваше приказки, а татко се интересуваше единствено от финанси.

Е, тя ще се омъжи за мъж, който не иска и няма нужда от състоянието й. Господин Пинтър не влизаше в тази категория.

И като имаше предвид с какво празно изражение очите му срещнаха нейните, си даде сметка колко основателен е нейният скептицизъм. Той никога не би се заинтересувал от нея по онзи начин.

Потвърди го, като заяви с обичайния си официален тон:

— Съмнявам се някой мъж да те счита за неприемлива съпруга.

Когато ставаше такъв префърцунен, й идеше да го убие.

— Значи сме единодушни: въпросните джентълмени биха били удовлетворени от мен — констатира тя с тон, не по-малко леден от неговия. — Затова не виждам защо смяташ, че ще са неверни.

— Някои мъже са неверни, независимо колко красиви са съпругите им — почти изръмжа той.

Нима я намира за красива?

Ето, пак започна да придава прекалено дълбок смисъл на думите му. Той само сподели факт.

— Но нямаш основание да смяташ, че биха били такива. Освен ако вече не знаеш за тях някоя мрачна тайна, за разлика от мен.

Той отмести очи и тихо изруга.

— Не.

— Тогава сега ти се отдава шанс да разбереш истината за характерите им. Освен това аз предпочитам фактите пред мненията. Останах с впечатлението, че и ти също.

Така ти се пада, господин Пинтър! Сам попадна в клопката си. Той винаги настояваше да се придържат към фактите.

Явно си даде сметка, че е изобличен, защото се навъси и скръсти ръце пред гърдите си. Доста внушителните си гърди, прецени тя, като гледаше черния му жакет.

— Не вярвам единствен аз да възразявам срещу тези джентълмени — отбеляза той. — Баба ти какво каза? Консултира ли се с нея?

Тя забели очи. Той проявяваше изненадваща съпротива към плана й.

— Няма нужда. Щом някой от тях ме покани да танцувам, тя засиява. Постоянно ме насърчава да им се усмихвам или да флиртувам с тях. И ако само докоснат ръката ми или ме изведат на разходка, ме разпитва с жар какво са казали и какво са направили.

— Позволява ти да ходиш на разходка сама с тези негодници? — попита господин Пинтър извън себе си от гняв.

— Не са негодници.

— Кълна се в бога, ти си агне сред стадо вълци — възнегодува той.

Този образ, далеч от представите й за себе си, я накара да се засмее.

— Половината си живот изкарах в компанията на братята си. Придружавах Гейб при всеки сеанс стрелба. Гостуваха ли негови приятели, ме караха да демонстрирам уменията си с пушката. Наясно съм, господин Пинтър, как да се справям с мъжете.

Очите му щяха да я изгорят.

— Има огромна разлика да се състезаваш с приятели на брат си и да позволяваш на нехранимайкото Девънмонт или на неблагонадежден чужденец от рода на Басто да се разхожда с теб по тъмни градински пътеки.

По страните й плъзна руменина.

— Не говорех за такъв тип разходки, сър. Имах предвид дневни разходки из нашите градини, с прислужници за придружители. Всичко винаги е било съвсем невинно.

— Едва ли ще остане така — изсумтя той.

— О, за бога, защо се инатиш така? Съзнаваш, че трябва да се омъжа. Защо въобще те е грижа кого ще избера?

— Не ме е грижа — прибързано отвърна той. — Просто мисля колко време ще похабя да разследвам ухажори, за които предварително знам, че не са подходящи.

Тя въздъхна раздразнено. Естествено, при него винаги ставаше въпрос за пари. Защо да си губи времето да й помага?

— Семейството ти ме е наело и да разследвам смъртта на родителите ти — продължи той. — Да не би да искаш твоят замисъл да ме отклони от задачата ми?

Съвсем в негов стил да я накара да се чувства виновна.

— Не, естествено. Но спомена, че чакаш да се чуеш с майор Родон и с близките на Елзи. Като се изключи разпита на бавачката ми и на господин Върджил, не си особено зает в момента, нали?

Ха! Това никак не му допадна. Ледените му очи се впиха в нея.

— Трябва да намеря бавачката ти и господин Върджил. А имам и други клиенти. Но ако се спреш на по-подходящи мъже, ще отделя време да ги проуча и да ти предоставя цялостен доклад.

— Ако разполагах с други, щях да те уведомя — скастри го тя. — Ти познаваш ли подходящ джентълмен, който да ми обърне внимание? Ами представи ми го, моля. Отворена съм за всякакви предложения.

Той премигна.

— Все трябва да има някой…

— Ясно. — Вдигна полите си и се отправи към вратата. — Благодаря за отделеното време, господин Пинтър. Явно ще се наложи сама да се справя.

— Това какво значи?

Тя го изгледа свирепо.

— Повече от очевидно е. Отказваш да разследваш избраните от мен джентълмени, следователно ще се наложи да го направя сама.