Сабрина Джефрис
Една дама никога не се предава (7)

Глава шеста

Силия застина на място. Не можеше да повярва: Порядъчният Пинтър я целуваше. Напористо, смело, несравнимо по-чувствено от херцога.

О, небеса.

Предизвикана от него, тя започна да рови из чантичката си за пистолета. Точно напипа дръжката, когато все така с устни върху нейните, той прошепна:

— Мили боже, Силия…

Никога не я бе наричал по име. И определено никога не го бе произнасял така… отчаяно. Макар и с пистолет в ръка, я обзе колебание дали да го използва.

Той отново я целуна и светът се завъртя. Допирът му ставаше все по-див и настойчив. Това вече не бе никакво предизвикателство; не и когато я целуваше все едно устните й пазят тайната към вечността. От сладостните му целувки кръвта закипя във вените й.

Езикът му си проби път между устните й с такава настойчивост, че гърлото я заболя. Припомни си как Нед я целуваше.

За миг той застина. След това простена и пъхна език в устата й. О, беше великолепно. Когато Нед го направи, й се стори лигаво и противно, но целувката на господин Пинтър бе толкова по-различна от целувката на Нед, колкото слънцето се различаваше от дъжда.

Бавно и чувствено той напираше и пораждаше жаждата й за още. Как е възможно това да се случва на нея? С него? Кой да си помисли, че безстрастният господин Пинтър е в състояние да се целува така главозамайващо?

Почти без да съзнава какво прави тя обгърна врата му със свободната си ръка. Той се притисна към нея и съвсем я залепи за стената, докато впиваше устни в нейните без никакви задръжки. Мустаците му леко я бодяха, устата му имаше вкус на шампанско, а ароматът на портокали витаеше около тях.

Беше вкусно… опияняващо… Райско…

Забрави за пистолета в другата си ръка, забрави, че всеки може да ги види през прозорците на оранжерията, забрави как й държеше лекции, все едно е слабоумна. Защото я целуваше сякаш е ангел. Неговият ангел. И бог да й е на помощ, но искаше да продължава да я целува така вечно.

Изпукване от печката го върна към действителността. Откъсна устни и я погледна. Очите му гледаха диво, дишаше учестено.

Изражението му мигом се промени и стана по-студено от камък.

— Видя ли, лейди Силия? — заговори той дрезгаво. — Един мъж може да направи каквото си иска, стига да е насаме с жена.

Удовлетворението й начаса се стопи. Нима само искаше да й даде урок?

Побесня. Как смее той? Сети се за пистолета, опря го в брадичката му и освободи предпазителя.

— И в такъв случай жената има право да се защитава. Не си ли съгласен?

Изненадата върху лицето му я удовлетвори, но тя не продължи дълго. Той присви очи и почти просъска:

— Добре, стреляй.

Силия преглътна. Дори и без сачма, барутът щеше да го нарани сериозно. Нямаше начин да…

Докато тя се колебаеше, той изтегли пистолета от вдървените й пръсти. Блесналите му очи се впиха в нея.

— Никога не размахвай пистолет, ако не си готова да го използваш.

Внезапно усетила се уязвима, тя скръсти ръце пред гърдите си.

— Повечето мъже веднага щяха да се огънат при вида на пистолета — промърмори тя.

— Но не и аз.

— Ти не си като повечето мъже — процеди тя суховато.

Той само кимна. Отиде до една от саксиите, насочи дулото към пръстта и стреля. Изчака димът да се разсее, установи липсата на дупка и се обърна към Силия.

— Барут. — Изгледа я свирепо. — Хрумна ли ти, че ако не стреляш от упор, само ще разяриш мъжа, към когото си го насочила?

— Трябва ми само за мъже, които се приближават прекалено близо до мен — тросна се тя.

— Следващия път, когато се налага да се защитаваш, забрави за пистолета. По-добре силно сритай с коляно мъжа между краката. Така съвсем ясно ще дадеш да се разбере какво е отношението ти и ще имаш предостатъчно време да избягаш.

Руменина заля страните й. Имаше братя и разбираше какво точно й казва, но сама не би се сетила да го приложи. Жалко, защото щеше да й послужи добре при Нед.

— Защо ми казваш всичко това?

— За да знаеш как да се пазиш, ако някой си позволи волности с теб.

— Дори ако този някой си ти?

Странен блясък се появи в очите му, докато прибираше пистолета в джоба си.

— Особено ако съм аз.

Това пък какво означаваше?

— Господин Пинтър, относно целувката ни…

— Исках да ти дам урок, нищо повече — прекъсна я той. — Оплачи се на братята си и нека ме освободят, ако това искаш, но не се безпокой. Каквото и да предприемеш, това няма да се повтори.

Тя затаи дъх. Как може да е толкова равнодушен? Целуна я така убедително, така сладко…

Така започна всичко с Нед, но то не означаваше нищо и за него. Направи го само за да впечатли приятелите си.

Господин Пинтър тръгна към вратата.

Силия преглътна обидата и извика след него:

— Къде отиваш?

Той спря само колкото да й хвърли леден поглед.

— Имам да претърсвам стаи на ухажори и да разпитвам слуги, забрави ли?

— Искам си пистолета обратно — сопна се тя.

— Ще ти го дам утре. Като се има предвид глупавото ти предположение, че ще те защити при всякакви обстоятелства, е по-добре да не е у теб. Тогава едва ли ще се изкушиш за уединени срещи с напористи джентълмени.

Лицето й пламна.

— Единственият напорист мъж, от когото трябва да се пазя, си ти! Следващия път, когато те видя, ще те застрелям.

— Дано да ме уцелиш — присмя се той. — Защото ако някога отново насочиш оръжие срещу мен, ще те арестувам за нападение на блюстител на реда.

Тя зяпна, а той спокойно излезе от оранжерията. Взе си чантичката и я запрати към вратата в момента, когато тя се затваряше. Той беше звяр! Чудовище! Дори я накара да забрави да го попита дали е научил нещо за ухажорите й!

Очите й се насълзиха. Беше толкова… типично за него да я разтърси така, като й наговори ужасни неща. Готова бе да се закълне, че го е направил нарочно. Вечно иска да я стъпче. Целува я страстно в един миг, а в следващия я заплашва с арест. Какъв прикрит дявол!

Отпусна се на близката пейка и се помъчи да прогони сълзите. Няма да плаче за него! Няма! Мъжете са отвратителни същества. А баба й иска да се омъжи за някого.

Небеса, какво ще прави? Лорд Девънмонт очевидно не се интересува от брак. Виконтът ще пристигне на сутринта и, ако й предложи, има шанс баба й да се откаже от ултиматума, за да предотврати чужденец да влезе в семейството.

Оставаше херцогът. Целувката му не я развълнува, но той поне търси прилична връзка, а и баба й ще остане впечатлена при едно предложение за брак от него. Силия се колебаеше дали да се възползва от това.

Но все някак ще се оправи. Тогава господин Пинтър ще съжалява, задето се държа така ужасно с нея.

* * *

Джаксън мина по страничен коридор, за да избегне бързащите към оранжерията прислужници, привлечени от изстрела. Нека Силия се оправя с тях. В момента не бе в състояние да говори с никого.

Какъв идиот е! Наистина ли мисли, че ще му се размине задето целуна дъщерята на маркиз?

И не просто на кой да е маркиз, а Силия, разкошна в лилавата рокля; прекрасната, разгневена Силия.

Лейди Силия, напомни си той. Но няма да успее да мисли вече по този начин за нея; не и след като ароматът и вкусът й още владееха сетивата му.

Чу гласове зад гърба си и се вмъкна в празна стая, за да се справи с емоциите си и до някаква степен да си възвърне самоконтролира. Оказа се безполезно. Продължаваше да усеща тялото й до своето, да долавя учестеното й дишане, докато я целува.

Дяволите да я вземат и нея, и нежните й устни, и деликатните й въздишки, и впитите във врата му пръсти, които го тласкаха да я сложи да легне на близката пейка и да…

— Гръм и мълнии!

Прокара пръсти през косата си. Какво ще прави сега с нея?

А тя защо му позволи да я целуне по такъв начин? Защо изчака да се представи като пълен глупак, преди да извади проклетия пистолет?

Ясно защо. За да го превърне в глупак тя. Да го подмами, че е в безопасност, за да докаже способността си да овладее всяка ситуация.

Е, опроверга твърденията й, но това му носеше малка утеха. Държа се като пълен безумец, изпиваше устните й все едно е вълк, а тя — негова плячка. При възможност да говори за целувката им, тя сигурно щеше да обясни колко безочлив е бил; щеше да го предупреди никога повече да не проявява подобно нахалство.

Всъщност беше излишно да му го казва; той си научи урока.

Да, научи го.

Спомни си как устните й се разтвориха под неговите. Гърдите му се стегнаха и той стисна ръце в юмруци.

Не, нищо не е научил. Знаеше само, че сега я желае повече от всякога. Искаше отново да я целуне и то не само по устните, а и по елегантната шия, по нежните рамене, по извивката на гърдите й…

Неволно изруга. Това е лудост! Трябва да си наложи да престане да полудява, като мисли за нея…

— Ето ви, сър — чу се глас зад него. — Стори ми се, че вие влязохте тук.

— Какво, по дяволите, има? — изръмжа той и се обърна да види кой го безпокои.

Беше Джон, дългогодишният лакей на Стоунвил, на когото маркизът имаше най-голямо доверие. Мъжът пребледня.

— Извинете… Останах с впечатлението, че ще ви интересува какво открих за бавачката и господин Върджил. Вие ме помолихте да се захвана с това.

— Да, помня. Благодаря. — Джаксън потърси съдействието на Джон, защото макар по време на смъртта на родителите на децата Шарп лакеят да не бе работил в семейството, той познаваше почти всички от онези години. Джаксън се насили да се усмихне, да се успокои, да се държи все едно не мисли как да обладае най-младата дама в имението. — Прощавай. В момента няколко неща ми висят на главата, затова проявих раздразнение.

Неволно в ума му се мярнаха думите на Силия — на лейди Силия: По-лесно ще работим заедно, ако не си толкова труден за общуване.

Идеше му да изсумти, но се въздържа. Никога няма да е лесно да работи с нея.

Джон пристъпи напред предпазливо и му подаде лист хартия.

— За жалост още не съм открил всички прислужници, за които ме помолихте. Това е списък на вече намерените. Почти съм сигурен, че бавачката — госпожа Дуфет — живее в Хай Уайкомб. Записал съм последния известен засега адрес, но ако ми дадете още ден да разговарям с един пенсиониран прислужник от Илинг, ще го потвърдя, както и другите адреси от списъка.

Джаксън взе листа.

— Много ще съм ти благодарен.

При нормални обстоятелства би отишъл лично до Хай Уайкомб, за да провери адреса, но мястото отстоеше на два часа път с кон и щеше да му е нужен поне половин ден. Не смееше да отсъства толкова дълго от Халстед Хол, докато ухажорите на лейди Силия се опитват да останат насаме с нея. Значи задачата ще почака, докато няколкодневните тържества свършат.

Джон понечи да се оттегли, но на Джаксън му хрумна нещо.

— Между другото, разбра ли дали бавачката е използвала някога камфор при децата?

— Да, щях да забравя. Икономът си спомни, че от време на време се е появявал в сметките на имението. Трябва да провери, за да е напълно сигурен. Пита дали държите на тази справка. — Джон свъси вежди. — И е любопитен защо ви е да знаете.

Любопитството не го зарадва; не и ако Джаксън ще провежда разследването си тайно, заради доброто на лейди Силия.

— Някой от семейство Шарп спомена нещо, та се запитах. Кажи на иконома да не се занимава.

При среща с бавачката ще я попита, независимо от колебанието дали си заслужава да се споменава.

Не се съмнявам, че е било истина.

Въздъхна, сещайки се колко разпалено изрече тези думи лейди Силия. Колкото и проблеми да му създаваше, колкото и да се стремеше пътищата им да не се кръстосват, не можеше да загърби съня й с лека ръка. Дори да беше най-дразнещата жена, която е срещал, заслужаваше по-добро отношение.