Сабрина Джефрис
Една дама никога не се предава (29)

Глава двадесет и осма

Джаксън коленичи, за да се убеди, че госпожа Родон наистина е мъртва, изправи се и погледна Силия.

Тя не откъсваше очи от госпожа Родон. Пистолетът се изхлузи от ръката й, тя направи няколко крачки, застана до него и се загледа в жената на пода и дупката в гърдите й.

Той взе Силия в обятията си и притисна главата й към рамото си.

— Не гледай, любов моя. Опитай се да не гледаш.

Сега тя се разтрепери.

— Толкова много кръв — прошепна Силия. — Не мога да повярвам. — Вдигна глава, за да го погледне в очите. — От толкова години стрелям, но никога не съм виждала прострелян човек.

— По-добре да е простреляна тя, а не ти — отвърна той дрезгаво. — След всичко, което е сторила… — Гласът му стана свиреп. — Редно беше да умре. Нямаше да го понеса, ако ти беше на нейно място.

Очите й се напълниха със сълзи, докато го прегръщаше силно.

— Съжалявам, скъпи. Нямаше да припаря до него, ако се бях досетила, че виконтът е капитан Родон.

— Знам. Аз самият направих връзката едва след като говорих с Елзи.

— Той…

Джаксън погледна капитана. Мъжът лежеше съвсем неподвижно. Тайният полицейски агент от Боу Стрийт реши, че й той е мъртъв.

— Едва ли е оцелял. — С присвити очи погледна пистолета до мъжа; онзи, който Силия използва. — Това не е твоят пистолет.

— Не го взех. — Погледна го с насълзените си очи. — Сутринта сметнах, че ти идваш по алеята и изтичах да те посрещна, без да се замисля. Какъв смисъл има да притежавам пистолет, ако не го нося, когато ми трябва? — Хвърли бърз поглед към капитана: от лявата му страна бавно течеше кръв. — Май никога вече няма да ми хрумне да стрелям.

Той хвана лицето й в ръце и го обърна, за да не гледа кръвта.

— Надявам се никога да не ти се налага. Но ако някога в бъдеще пак ти се достреля, не възразявам. Стига да оставиш аз да се грижа за твоята безопасност.

Страхът, който изпитваше през последните няколко часа, отново го обзе и той я целуна силно, за да се увери, че всичко е наред и тя е добре; двамата са добре. Дръпна се леко и забеляза, че тя вече е по-спокойна.

Силия изведнъж се разтревожи.

— Хората на капитана! Къде…

— Погрижих се за онзи на вратата, но други не видях. Най-вероятно са побягнали при появата на госпожа Родон. Явно са знаели на какво е способна. Във всеки случай моите хора ще пристигнат всеки момент. Когато дойдох и видях каретата на Басто отзад, моят кочияш отиде на площад „Бедфорд“, за да доведе офицерите, които леля прати там, след разговора с Елзи сутринта.

Тя го дари с развълнувана усмивка.

— Знаех, че накрая ще се досетиш за истината. Повтарях си: ако разсейвам Родон достатъчно дълго, ти ще дойдеш да ме спасиш.

В гърлото му заседна буца. Така силно го развълнува вярата й в него. Целуна я по косата, по студеното чело, по влажните страни.

— Чудесно си се справила и без мен, любов моя. Но съжалявам, че се наложи да видиш как тя умира.

— След всичко, което е направила, е редно да я мразя. Убила е мама и татко. Тя е стреляла по нас. Подозирам, че тя е убила и Бени. — Хвърли бърз поглед към тялото. — Но сега въобще не изглежда опасна. Прилича на стара тъжна жена, разстроена от любов.

До тях се чу стенание. Обърнаха се шокирани и видяха капитана да помръдва.

— Жив е — възкликна Силия. — Не е за вярване.

Пристъпиха бързо към него и Джаксън коленичи, за да огледа раната му.

— Куршумът е минал край сърцето му — отбеляза той. — Ударил си е главата в писалището силно, затова е припаднал, но ако стигнем до лекар, може да оцелее.

Клепачите на капитана потрепериха и той отвори очи.

— Съпругата ми…

— Мъртва е — обясни Силия тихо. — Съжалявам.

Родон отново простена. В този миг група офицери нахълтаха в помещението.

— Веднага доведете лекар — нареди Джаксън и един тутакси отиде да изпълни заповедта.

— Тя уби… Шарпови — промълви Родон, докато Джаксън събличаше жакета си, за да го постави под главата му, та да му е по-удобно. — Преди да успея…

— Стой спокойно — насърчи го Джаксън. — Лекарят скоро ще дойде.

— Не — възрази Родон. — Трябва да говоря, докато мога, в случай… — изгледа Силия продължително. — Прости ми, скъпа. Не биваше да рискувам живота ти. — Изсмя се сподавено. — Трябваше да се досетя, че тя ще разбере. Винаги разбира.

— Разбра ли за срещата ви през онзи ден? — поинтересува се Силия.

— Дочу… какво си говоря с Прю в детската стая. Лилит ме бе проследила дотам. Разбрах го едва по-късно. След като застреля… — Преглътна с мъка. — Аз открих телата на родителите ти в ловната хижа. Тя се криеше в един дрешник. Не знам защо.

— За да избегне Дезмънд, най-вероятно — прошепна Джаксън на Силия.

— Когато ме чу, излезе — продължи Родон. — Очакваше да… разпозная, че пистолетите са нейните. Научих я да стреля, когато тръгнахме да пътуваме в чужбина. През ум не ми е минавало… — Пое си мъчително въздух. — Както и да е… Беше в истерия. Отне ми известно време да сглобя цялата история… Призна, че по-рано е заплашвала Прю… да стои далеч от мен.

Заплашвала я? Да, спомни си Джаксън: когато госпожа Родон съблазнила младия Стоунвил. Това е било заплахата. Ако помнеше правилно, Стоунвил бе излязъл от стаята, докато жените все още са били вътре заедно. Възможно е тогава госпожа Родон да е отправила още по-зловеща заплаха.

Капитанът продължи:

— Въпреки това Прю отишла в ловната хижа, без да подозира, че Лилит знае за нашата… уговорка. Лилит причакала Прю. Твърдеше, че носела пистолетите само за да сплаши майка ти. Но докато се карали, влязъл баща ти… Застанал между тях. Пистолетът гръмнал и го убил. Затова, паникьосана… застреляла и майка ти. — Очите на Родон станаха ледени. — Прозрях лъжата й. Ако убийството на Луис е било злополука, нямаше да я подведат под отговорност. Но щом маркизът е бил мъртъв, майка ти… е била свободна да бъде с мен. Лилит не се примиряваше с мисълта, да… я изоставя. Затова е убила Прю. — Капитанът хвърли на Силия поглед, пълен със съжаление. — Исках да я издам, но тя заплаши да… ме обвини в убийството на Луис. Кой щеше да докаже противното. Беше нейната дума срещу моята.

Дезмънд е можел да разкрие истината, но капитанът не го е знаел.

— Освен това — в гласа му прозираше омраза към самия себе си — Лилит държеше всички пари. Аз не можех… да живея без парите й.

— Затова ли си я прикрил? — Силия преглътна. — Тя е убила и Бени, нали?

— Бени? — Той свъси вежди. — Конярят, който дойде да види Елзи ли?

— Намерили са го мъртъв на пътя от Манчестър — поясни Джаксън.

Капитанът затвори очи и простена.

— Аз й казах за него. Тя заяви, че ще се погрижи… никога да не проговори. Очаквах да му предложи пари… за да мълчи. — Отново отвори очи. — Горкият човек не знаеше почти нищо… от което тя да се притеснява. Казах й го. — Погледът му се отнесе. — Не биваше да се връщаме в Англия, но по думите й… за какво ни бяха парите, ако не сме част от обществото, не ходим… на театър в Лондон, не… посещаваме… — Поклати глава. — Нямаше да се върна, ако допусках, че някой подозира… След като деветнайсет години нищо не се появи във вестниците… Въпреки всичко настоях първо да отидем в Манчестър… Опитах се да разбера дали някой подозира нещо… После Бени дойде… и тя настоя да видим какво ще научим в Лондон…

— Откъде е разбрала, че със Силия сме отишли да посетим госпожа Дуфет? — попита Джаксън.

Родон му отправи празен поглед и Силия се намеси:

— Един от прислужниците е шпионирал за нея. През цялото време на бала имах чувството, че ни наблюдават. Сигурно от него е научила за намерението ти на сутринта да тръгнеш по нови улики и на другия ден двамата са те проследили. Когато ни е видяла заедно, е рискувала и се е опитала да ме убие. Те са ни преследвали в гората. Тя го призна. Явно се е досетила за увлечението на съпруга си по мен.

Джаксън усети как отново го обзема гняв.

— Винаги е била ревнива — обади се капитанът. — Винаги… адски ревнуваше. — Гласът му се сведе до шепот и Силия се наведе, за да го чува по-добре.

Джаксън подвикна на хората си:

— Къде е лекарят, по дяволите?

Пресегна се да провери пулса на капитана. Долавяше се, но човекът спешно се нуждаеше от помощ. За щастие лекарят пристигна след секунди и повериха Родон на неговите грижи.

В този миг нахълтаха Стоунвил, братята му и леля Ейда.

— Ти си добре! — възкликна тя и се втурна да го прегърне. — Благодаря на Бога!

Междувременно братята на Силия я задушаваха в прегръдките си.

Най-после Шарпови се убедиха, че Силия е добре, Стоунвил се обърна към Джаксън:

— Слушай, Пинтър: ако не възразяваш, докато ти си зает тук, ще отведем Силия в Халстед Хол, та баба да се успокои.

Силия се вкопчи в лакътя на Джаксън.

— Никъде няма да ходя без него.

Той стисна ръката й.

— Скоро ще дойдем. Вие тримата вървете и уверете госпожа Плъмтри, че сме добре. Бързо ще уредя някои неща тук и тогава със Силия и леля ми веднага ще ви последваме. Тогава ще ви обясня всичко.

Братята си размениха погледи, но не оспориха правото му да се погрижи за сестра им.

Слава Богу, защото сега, когато си я беше върнал, не възнамеряваше и за миг да я изпуска от поглед.

* * *

Два часа по-късно приближаваха Халстед Хол. Силия бе на път да се разплаче. Не много отдавна й беше минало през ума, че никога повече няма да види имението.

Джаксън я хвана за ръка.

— Добре ли си?

— Просто съм извънредно щастлива да съм тук. Погледна го ласкаво. — С теб.

Леля му се престори, че гледа през прозореца, но Силия забеляза как се усмихна.

Силия хареса Ейда Норис. Освен нея само тя си позволяваше да дразни Джаксън и това да остава без последствия.

Подобна мисъл не би и хрумнала на подчинените му офицери. С растящо възхищение Силия наблюдаваше как, след като братята й тръгнаха, Джаксън умело се справи със ситуацията. Неговите хора следваха указанията му без възражения. Арестуваха португалските прислужници на Родон, включително шпионина на госпожа Родон. Събраха улики, за да ги използват срещу капитана, ако остане жив и се стигне до съд за отвличането на Силия и укриването на информация, свързана със смъртта на родителите й.

Джаксън даде показания за стрелбата по тях, но се постара Силия да не е в центъра на вниманието, доколкото бе възможно; очевидно го правеше заради общественото й положение. Дори след като главният магистрат пристигна, думата на Джаксън се оказа достатъчна, че тя ще се яви на Боу Стрийт за по-нататъшен разпит. Пуснаха ги да си вървят без повече усложнения.

Каретата му спря пред Халстед Хол. Цялото семейство ги очакваше пред къщата. Със слизането на Силия настъпи невъобразим хаос. Започнаха да се смеят, да плачат, да говорят и да я прегръщат едновременно. Джаксън стоеше с леля си настрана — разбираше желанието на близките й лично да се уверят, че всичко с нея е наред.

В един момент баба й накара всички да млъкнат.

— Имам да ти казвам нещо, Силия — подхвана тя с глас, преливащ от емоции. — Оттук нататък животът си е твой. Ако решиш да се омъжиш — добре. Ако нямаш такива намерения — също добре. Каквото и да избереш, ти, братята ти и сестра ти ще получите наследство. — Хвърли извинителен поглед към Джаксън. — Сутринта господин Пинтър даде съвсем ясно да се разбере, че днешното бедствие никога нямаше да се случи, ако не беше арогантният ми ултиматум.

Джаксън трепна.

— Относно това, госпожо Плъмтри…

— Оказа се прав, господин Пинтър. — Погледна към семейството си, а генерал Уеверли направи няколко крачки, за да застане до нея. — И не само ти ми отвори очите за моето вироглавство. Исак и Минерва се опитаха да ми покажат грешките. Впрочем, всички го направихте по едно или друго време. Но до тази сутрин бях прекалено упорита, за да се вслушам. — С тъжна усмивка хвана ръката на генерала. — Повтарях си, че търся начин да заставя децата да преодолеят този тежък момент в живота им. А то въобще не е трябвало да го правя. Но го разбирам чак сега.

— Правилно, но всички сме доволни, че го направи — обади се Оливър. — Без това нямаше да разберем истината за смъртта на мама и татко. — Прегърна Мария през раменете. — Нямаше да намерим и чудесните си половинки.

— Прекалено е късно да оттеглям ултиматума си за вас — продължи Хети Плъмтри, — но не е късно да поправя грешката си относно Силия. — Пристъпи напред, целуна Силия по бузата и я погледна ласкаво. — И още нещо, скъпа. Никога, нито за секунда не съм те смятала за неспособна да си намериш съпруг. Всеки мъж ще бъде пълен глупак, ако не поиска да се ожени за теб.

Тези думи заличиха и последното огорчение, което Силия изпитваше, откакто баба й постави условието си.

— Благодаря, бабо — прошепна тя и я прегърна.

Джаксън пристъпи напред и застана пред Силия.

— Баба ти е права. — Коленичи и взе ръката й. — Моя прелестна любима — подхвана той, загледан в лицето й, — разбирам, че не ти давам време да се насладиш на новопридобитата си свобода, но не съм в състояние да се въздържа. Аз съм себичен човек и отказвам да поема риска да те загубя отново.

Тя се наведе към него със свито от блаженство сърце.

Целуна ръката й и продължи:

— Не ме интересува стрелбата ти и не съм привлечен от богатството ти. Стига да сме заедно, ще съм доволен. Защото те обичам и не мога да живея без теб. Ще бъда безкрайно трогнат, ако приемеш да станеш моя съпруга.

След всичко преживяно през последните няколко дни, тя избухна в сълзи. По лицето му се изписа тревога и тя бързо стисна ръката му, докато се стараеше да се овладее.

— Да, Джаксън, да — успя да промълви тя най-накрая. — С цялото си сърце приемам.

Лицето му излъчваше безкрайна любов. Той се изправи и я целуна сред радостните възгласи и веселия смях на присъстващите.

Когато се отдръпна, Гейб се провикна:

— Тази целувка е много по-хубава, отколкото онази, когато спечели състезанието по стрелба.

— И предложението за женитба е много по-хубаво, отколкото онова от вчера сутринта — обади се Минерва.

— Оставете го на мира — защити го Силия, защото Джаксън почервеня като рак. — Два пъти ми спаси живота, откри кой е убил мама и татко и научи баба на малко смирение. Не всички сме добри във всичко, както знаете.

Сред всеобщия смях той отново я целуна, но семейството й не позволи това да продължи дълго. Навън все пак беше студено. Баба им ги поведе към големия салон, където прислугата бе подредила трапеза. Там всички се изредиха да ги поздравяват и да настояват за подробностите кога са пламнали чувствата им и кога са прераснали в истинска любов.

След като задоволиха любопитството им и се запознаха с лелята на Джаксън, той и Силия се редуваха да разказват какво всъщност се бе случило с родителите й.

Накрая Оливър се обади в тишината:

— Значи татко се е опитал да спаси мама.

Силия кимна.

— Застанал е между госпожа Родон и мама. Пожертвал е живота си за нея.

— Може би дори накрая са се обичали малко — предположи Минерва.

— Според мен е било повече от „малко“ — заяви Силия. — Сутринта, когато ги чух в детската стая, тя беше неспокойна в присъствието на капитана. Затова предпочитам да вярвам, че се е съгласила да отиде в ловната хижа, за да скъса окончателно с капитана. И предпочитам да смятам, че татко е отишъл там, за да я спечели обратно. — Погледна семейството, което така силно обичаше. — Никога няма да разберем истината какво са таили в сърцата си. Какво ни пречи да повярваме в един сън, който може би е толкова истински, колкото и кошмара, в който вярваме от години?

Последва дълго мълчание. Джарет го наруши:

— Права си, сестричке. Ще пия за това. — Плъзна ръка по талията на Анабел и вдигна чаша. — За мама и татко и любовта, която можеше да имат.

Всички се присъединиха към тоста.

Доста по-късно, когато семейството се раздели на групи, а лелята на Джаксън разговаряше задълбочено с баба им, той привлече Силия към себе си.

— За едно съм любопитен — обяви той. — Точно преди да пристигне лекарят днес следобед, Родон ти прошепна нещо. Какво беше?

Силия го хвана под ръка.

— Обясни, че когато госпожа Родон стреляла, не го уцелила в сърцето, защото го обичала прекалено много, за да го убие.

— Вярваш ли й? — попита той и я погледна скептично.

— Не. Според мен нарочно не го е уцелила в сърцето, но не поради обич, а поради ревност. — Кимна към леля му. — Любов е да търпиш болка за обичани сестра и съпруг, ако това е цената да отгледаш дете от непозволен съюз. — После погледна баба си. — Любов е понякога да вършиш погрешни неща, защото не виждаш друг начин да помогнеш на близките си.

Той я прегърна.

— Любов е да рискуваш, когато всяка рационална частица в теб крещи: „Не го прави“. Едва когато сърцето ти е отворено, имаш шанс да намериш единствения човек, подходящ за теб.

Тя му се усмихна с разтуптяно сърце.

— А твърдиш, че не си поет.

— Е, може би някои от нас ги бива да са добри във всичко — подхвърли той с весели пламъчета в очите.

Притегли я в тъмен ъгъл и я целуна нежно. Тя трябваше да признае, че в някои неща наистина много го бива.