Сабрина Джефрис
Една дама никога не се предава (23)

Глава двадесет и втора

Въпреки няколкочасовото претърсване Джаксън и хората му не откриха никакви следи кой е направил опит да убие Силия. Затова часове след като тръгна от Халстед Хол, той яздеше силно раздразнен към Чийпсайд. В продължение на няколко километра претърсваха щателно гората от двете страни на пътя. На едно място с размекната глина откриха отпечатъци от конски копита, но те само им подсказаха, че ги е причаквал поне един нападател, за което той вече се бе досетил. Който и да ги бе нападнал, бе внимавал да не оставя следи.

Никой наоколо не бе видял нищо. Похитителите бяха подбрали добре времето за нападение. Намериха коня му наблизо, но нямаше следа от злодеите. Това означаваше, че Силия още е в опасност, на мушка на бог знае кой, поради причини, за които той се сещаше съвсем бегло.

А се отказа от правото лично да я пази.

Простена. Можеше да прати баба й по дяволите, да обяви, че ще се ожени за Силия, независимо от всичко. Но не го направи. И макар разумът да му подсказваше, че е бил прав да прояви предпазливост, сърцето му говореше, че е сбъркал.

Изсумтя. Сърцата лъжат през цялото време. Неговото го подведе, когато му прошепна, че социалното положение и богатството нямат значение. По-добре да не беше го слушал.

Както ти внимателно ми напомни днес сутринта, господин Пинтър, ние, дамите въобще не приемаме добре лишенията.

Добре, каза го саркастично и видимо ядосана, но отговаряше на истината, дори да не бе готова да го признае.

Стигна до къщата. Вече беше тъмно, затова ще се отбие, колкото да увери леля си, че е добре и евентуално да хапне нещо, преди отново да поеме към Илинг.

Подаде юздите на Джими, момчето за всичко, което го чакаше, и му нареди да вземе карета и впряг от конюшнята, после се запъти към стълбите. Вратата се отвори със замах и леля му изхвръкна, за да го вземе в прегръдките си. Когато се отдръпна, по зачервените й очи и нос разбра, че е плакала.

— Добре си, слава Богу! — промълви тя. — Вярно ли е, че са стреляли по теб?

По дяволите!

— Откъде чу?

Леля Ейда го въведе вътре.

— Сутринта изпратих Джими до офиса на Боу Стрийт. Там му казали, че търсиш злосторника, стрелял по теб и лейди Силия. — Затвори вратата и отново го прегърна. — Снощи, когато Негова светлост ми съобщи, че ти и лейди Силия сте изчезнали, щях да получа сърдечен удар. Твърдеше, че сте избягали да се венчаете. Не му повярвах. Не ти е в характера. — Отдръпна се, за да се взре в лицето му. — О, скъпо момче, няма да го понеса, ако те загубя. Само ти ми остана от…

Тя млъкна сепнато и пребледня. В този момент той разбра. Гръм и мълнии, знаеше го със сигурност! Не бе за вярване как така не се е досетил досега. Или по-скоро не искаше да знае…

— От кого, лельо? И, моля те, не казвай „от майка ти“. В такъв случай нямаше да замълчиш. — Гледаше я настойчиво; гърлото му се бе стегнало; едва дишаше. — Аз съм единственото, останало ти от него, нали? От чичо. Не, не от чичо. — Изсмя се зловещо. — От баща ми.

Тя простена тихо и се обърна, за да тръгне по коридора.

Фактът, че не го отрече, казваше всичко. Последва я в кухнята, обзет от безсилен гняв, насочен към човека, когото винаги бе искал за баща. Но не по този начин; не и ако е…

— Истина е, нали?

Ръцете й трепереха, докато извади чиния с храна от фурната и я постави на масата.

Той дори не погледна яденето; обърна леля си с лице към себе си.

— Признай го, по дяволите!

— Откъде знаеш? — прошепна тя. — Кога разбра?

— Лейди Силия видя портретите в медальона и забеляза приликата. Обявих я за луда. После се взрях по-внимателно и за пръв път и аз я установих. Отказах да вярвам, но наистина си приличаме.

— Като момче косата ти беше по-светла и по-малко приличаше на него, но с годините потъмня и изглеждаш съвсем като него на млади години. За щастие с възрастта той се промени: напълня и оплешивя. Но през цялото време живееше в ужас, че един ден ще забележиш приликата на миниатюрите.

Джаксън се изсмя студено.

— Очевидно съм сляп за онова, което има най-голямо значение. Въобще не забелязах, докато Силия… Боже, защо не ми каза?

— Исках, но майка ти закле и двамата ни да не го правим. Страхуваше се да не го намразиш заради смъртта й или задето не е бил до теб през ранните ти години.

— Точно така! — просъска той. — И какво? През всичките тези години мислех, че някакъв благородник, а всъщност задник, ми е баща… — Гърлото му се стегна. — Е, поне по отношение на задника съм бил прав, нали? Зарязал е майка ми и мен.

— Нищо подобно — възрази тя твърдо. — Нямаше представа, че носи неговото дете, когато напусна къщата ни на двайсет. Доста дълго самата тя не е знаела. А аз дори нямах представа, че са били заедно.

— Но тя си е тръгнала, защото той се е възползвал от нея — просъска той.

— Не беше така — сподавено промълви леля Ейда и отиде да му донесе ейл. — След като дойдохте тук сподели, че са били заедно само един път. Гостувах на приятелка, а те двамата пили прекалено много вино и… — ръцете й трепереха, докато му наливаше питието. — По нейните думи и двамата дълбоко съжалявали. Тя затова и си тръгна след случката. — Подаде му халбата. Очите й бяха пълни с разкаяние. — Имаше малко спестени пари и приятелка шивачка. Смяташе, че ще успее да се справи сама. Но открила, че е бременна и…

— … останала в Ливърпул. — Остави халбата. — Не е искала да се върне тук, където рискувала чичо моят баща отново да й налети.

— Джаксън… — промълви тя умолително.

— Значи не е пристанала на някакъв благородник, а е било чичо… По дяволите! — Прокара пръсти през косата си. — Дори не знам как да мисля за него!

— Опитахме се да я открием, след като замина. Но тя не искала да я открием, не желаела аз да разбера какво е станало. Не искала да ме нарани или да провали брака ми. Разбери ме. — Стисна ръцете му. — Само ми се ще да не ви е било толкова тежко на двамата в Ливърпул. Искрено вярвам, че ако приятелката й, шивачката, не беше загубила бизнеса си… — Въздъхна. — Но вече бе минало много време и майка ти си въобразила, че ще станат ужасни неща, ако се върне. Не се е досещала колко страдаш в благотворителното училище, докато онова момче почти не те убило. Тогава преглътнала гордостта си и се прибра вкъщи. Дълго време след като ми каза истината бях обидена, но преди да почине й простих. И на него.

— На нея — разбирам, но как си могла да простиш на него? — процеди той през зъби. — Как не си го намразила за стореното?

— Известно време го мразех. Когато тя се върна при нас, настоявах да ти каже кой е баща ти, но тя постоянно отказваше. Тогава чи… Тогава Уилям започна да настоява да я оставя на мира, а аз долавях чувството му за вина всеки път, когато я поглеждаше. — Тя закрачи напред-назад из кухнята, здраво притиснала ръце към корема си. — Първоначално мислех, че се обвинява, задето не я е търсил по-усилено, когато замина. Скоро обаче забелязах колко е нежен към теб и веднага те прие в сърцето си. — Ставаше й все по-трудно да говори. — Тогава се досетих за истината.

Мили боже, колко ли е страдала, когато е разбрала? Как го е понесла?

— А аз през цялото време съм бил пред очите ти — горчиво отбеляза той. — Жив пример как сестра ти и съпругът ти са те предали. Вероятно ти е било мъчително да ме гледаш всеки ден…

— Въобще не си мисли подобно нещо! — сряза го тя. — Ти беше моето спасение, милото ми момче. С Уилям не можехме да имаме деца. Затова, когато майка ти те доведе тук…

По страните й потекоха сълзи. Той извади кърпичката си и я пъхна в ръката й.

Отне й няколко секунди да се посъвземе и да продължи с измъчен глас:

— Ти заличаваше всякакви дребни разногласия, които се появяваха между мен и Уилям. Не бих могла да се надявам на по-добър син. Ти беше светлината на живота ми. — Приглади кичур от косата му. — Затова се притесних толкова много, когато разбрах, че си изчезнал. Да знаеш само каква кошмарна нощ изкарах…

Тя се разплака. Той я взе в прегръдките си и силно я стисна.

Разкъсваше се от вина, че се е притеснявала, а същевременно бе смаян колко много го обича. Как бе възможно при тези обстоятелства? Чичо Уилям е негов баща. Той бе легнал със сестрата на леля Ейда!

Нямаше обаче нищо престорено в чувствата й.

След малко тя се отдръпна и изтри сълзите с кърпичката му.

— Знаеш защо лейди Силия е забелязала приликата между теб и Уилям, нали?

Той се напрегна. В момента най-малко от всичко му се искаше да обсъждат Силия.

— Има точно око — предположи той и седна отново до масата.

— И е запомнила всяка черта от лицето ти, защото те обича.

Боже, как жадуваше това да е вярно.

— И не само аз съм го забелязала. Негова светлост каза същото.

Той се нахвърли върху овнешката пържола.

— Готов е жив да ме одере, ако посегна на сестра му, не се съмнявам.

— Нищо подобно. — Тя вирна брадичка. — Беше очарован от перспективата да сте избягали заедно. Заяви, че било крайно време.

— Какво?! — зяпна я Джаксън.

— Съгласих се с него. Но го уверих, че не би постъпил така непочтено. Затова той и господин Мастърс започнаха да се тревожат за вас двамата. Обещах да пратя съобщение в градската къща на баба му веднага щом чуя нещо. Сутринта отидох лично да предам новините от Халстед Хол и макар той вече да ги беше чул, много се зарадва да ме види. И нямаше търпение да види и теб.

Тя явно не тълкуваше правилно реакциите на Негова светлост.

— Сигурно защото иска да чуе доклада ми — промърмори той и продължи да се храни.

— По-вероятно иска да разбере намеренията ти спрямо сестра му. Все пак си прекарал нощта с нея. Това влече известни последствия.

— Не е каквото си мислиш — опита се да се защити той. — Просто нямахме друг избор.

— Не, разбира се. Никой не прекарва нощта в изоставена бракониерска колиба доброволно.

— Точно така. Изведнъж се сепна и премигна. — Откъде знаеш къде сме прекарали нощта?

— От съобщението на лейди Минерва. Тя описва случките като истински писател. — Присви очи. — Явно ти си отговорен за опетнената репутация на младата дама. Надявам се да си й предложил брак.

— Естествено.

Отпи сериозна глътка ейл.

— А тя ти отказа?

Завъртя халбата в ръце.

— Баба й направила така, че само семейството да научи за случилото се. Затова не се налага да се омъжи за мен.

— Тя ли ти го каза?

— Нямаше нужда. — Отново отпи. — Баба й го направи пределно ясно.

— И ти се възползва от възможността да се измъкнеш от нежелан съюз.

— Не е така! — Видя как леля му вдига вежди и се мръщи. — Изпълних дълга си.

— Дано не си казал: „Милейди, знам дълга си. Ще се омъжиш ли за мен?“.

— Не, разбира се. Казах…

Какво каза всъщност?

Единственото подобаващо нещо, което мога да направя, след като прекарах нощта насаме с милейди, е да й предложа брак.

По дяволите. Дори той знаеше, че няма по-неромантично предложение от страна на един мъж.

— Няма значение какво съм казал — промърмори той. Започна да подбутва варените картофи, защото апетитът му бе изчезнал. — Нищо няма значение. Тя не би се вписала тук, никога няма да е щастлива в къщата ни…

— И го знаеш, защото…

— За бога, видя къщата им — сряза я той. — Видя как живеят. Никога не мога да й осигуря такъв лукс!

Дори баба й да не я остави без наследство, което засега не се знаеше.

— Ясно. Значи е превзета, така ли?

— Не е превзета. Просто не познава друго.

— С изключение на колибата снощи. Предполагам, е настоявала да й създадеш всякакви удобства.

— Нищо подобно. Никога не би… — Спря, защото се сети как се бе погрижила за постелята, докато той търсеше вода. Видя вирнатите вежди на леля си и се принуди да добави: — Знаеше какво да направи.

— Нима? Колко странно за една разглезена дама. Но пък сигурно постоянно се е оплаквала от липсата на топлина, храна и мебели.

Гръм и мълнии, досещаше се накъде отиват нещата.

— Не, но това бе само една нощ и се криехме от убийци.

— Повярвай ми, Джаксън, със или без убийци, ако ме мъкнеш през гората и ме беше подложил на подобни лишения, щях да се оплаквам. На висок глас и постоянно.

Отдалечи се от масата и изгледа леля си скептично.

— Нямаше да го направиш. Щеше да приемеш нещата такива, каквито са.

— А тя не го направи?

— Една нощ прекарана в колиба едва ли е достатъчна, за да се прецени как ще издържи да живее цял живот в Чийпсайд.

— Значи снощи е било вид изпитание. И тя го е издържала, нали? В отговор ти си говорил за дълг, чест и други подобни. Накара ме да мисля, че брак с нея би бил по задължение. Правилно ли съм схванала ситуацията?

Все по-видно ставаше, че сутринта се бе държал като задник.

— Един проклет херцог напира да се ожени за нея, а ти мислиш, че ще е щастлива с мен? Тук?

Леля Ейда сложи ръце на хълбоците.

— Започвам да се обиждам. Мислех, че съм изградила уютен дом, а разбирам, че за теб е коптор.

— Не съм…

— Ако си проявил същата безчувственост към нея, както правиш сега с мен, съм изненадана как така не те е зашлевила. — Поклати глава. — Предрешаваш бъдещето й, без да се съобразяваш с нея. Не е ли самонадеяно според теб?

Той въздъхна раздразнено.

— Не е само заради парите. Става въпрос и за различното ни социално положение. Дори като знам кой е баща ми, пак си оставам копеле, а тя е дама. Аз работя, за да си изкарвам прехраната.

— И това я тормози ли? Презира ли твоя статут?

Сигурно ти е било доста трудно да започнеш толкова млад на Боу Стрийт. Явно си работил здраво, за да се издигнеш така високо за толкова кратко време.

Силия бе изрекла тези думи с неподправено възхищение. И бе готова да се омъжи за него дори да не стане главен магистрат. Половината сутрин прекара да отхвърля доводите му колко тежко би й било, ако се оженят.

Леля Ейда прие колебанието му за „не“.

— Това е проблемът с теб, моето момче. Поради предубеждението ти, че другите ще си вирнат носа пред теб, не обръщаш внимание как всъщност се държат. Уважават те в общността. Страшно много си постигнал, но винаги си готов да чуеш „копеле“ дори когато никой не го казва.

Мразеше, когато леля му говореше аргументирано, особено срещу неща, които той намираше за правилни. В момента неговите доводи въобще не му звучаха убедително.

Тя продължи да говори по-тихо, но все така ласкаво.

— Не ти ли хрумна, че снощи въобще не се е оплаквала, защото е била с теб! Това е правело всичко друго далеч по-поносимо. Ами ако сегашният й луксозен живот й е неприятен, защото не е с теб?

— Не ми е минавало през ум — отвърна той кисело, стана и се запъти към вратата.

Тя сложи ръка на рамото му да го спре.

— Защо не? Наистина ли ти е толкова трудно да повярваш, че някой те обича истински заради самия теб?

У него се надигна гняв.

— Да! — процеди той през зъби. — Бях готов да дам душата си, за да ме нарече негов син, а собственият ми баща не е събрал сили да ме припознае! Той не ме е обичал такъв, какъвто съм. Как да повярвам, че друг ще ме обича заради самия мен?

Искрена тъга, премесена със съжаление, се изписа по лицето й.

— Скъпо момче, беше глупаво майка ти да ти разказва измислената нелепа история за твоето раждане. И не беше редно аз и Уилям да я поддържаме. — Стисна рамото му. — Знам, сбъркахме и тримата. Но те уверявам, че винаги сме те обичали. Аз, майка ти, и — да, баща ти. — По страните й потекоха сълзи, но тя ги избърса гневно. — Много се гордееше с теб и то основателно. Ако не се притесняваше от скандала, който щеше да ме злепостави и да му струва службата, щеше да вика от покрива, че си негов син. Никога, дори за секунда, не мисли, че се е срамувал от теб. Обичаше те до деня, в който почина.

Разпалените й думи проникнаха дълбоко й душата му.

Дълги години бе живял с мисълта, че баща му не го е искал. Разкритието й, че чичо му е баща му, само малко облекчи болката, защото бяха скрили този факт от него.

Но ако беше честен, щеше да признае, че на тяхно място и той би действал предпазливо. Знаеше какво е да си опетнен, а чичо му не би допуснал това да сполети леля му. И чичо Уилям бе в състояние да направи много повече за Джаксън като действащ главен магистрат, отколкото ако бе загубил работата си. От магистратите се очакваше да водят примерен живот, а не да си имат вземане-даване с балдъзите си.

Макар да не бе хубаво, че чичо Уилям бе укрил истинското положение от него, Джаксън започваше да разбира защо го е направил. Чичо му бе допуснал неволна грешка.

Както постъпи и той по отношение на Силия. Не й даде шанс да приеме или да отхвърли предложението му за женитба, а тя определено заслужаваше такъв шанс.

— Налага се да вървя, лельо — промърмори той. — Обещах на Негова светлост да му дам цялостен доклад тази вечер, а вече става късно.

— Да, разбира се. — Изведнъж се сепна. — Почти щях да забравя. — Бръкна в джоба на престилката си, извади писмо и му го подаде. — Дойде за теб от някакви хора на север.

Беше от семейството на Елзи, бившата камериерка на госпожа Родон. Най-после му съобщаваха нейния адрес в Челси. Но ако отиде там сега, ще стигне в Халстед Хол чак когато всички са легнали.

По дяволите, редно е да разговаря с Елзи още тази вечер. Ами ако тя е замесена в стрелбата?

Съмняваше се обаче. Не си представяше как камериерка ги причаква на пътя, за да ги застреля, а после претърсва гората. Но искаше и да види Силия. Не можеше да я остави цяла нощ да лежи в леглото си и да го мрази.

Пъхна писмото в джоба и тръгна към вратата.

— Преди да излезеш, ми отговори на един въпрос — обади се леля му. — Ако лейди Силия не е дъщеря на маркиз, а дъщеря на пекар или шивач, щеше ли да се колебаеш да се ожениш за нея?

— Не — отговори той, без дори да се замисля. — Ако може да е моя, не бих искал никоя друга.

Тя го хвана за ръката и я стисна.

— Тогава направи каквото е нужно, за да я имаш. Ако не направиш подобен опит, цял живот ще съжаляваш.

Думите й кънтяха в главата му през целия път до Халстед Хол. Не му даваха мира и когато приближи конюшнята и забеляза, че всички карети са вътре. Значи събирането продължаваше въпреки всичко. Чуваше пак само нейните думи, когато го въведоха в кабинета на Стоунвил. Докато Джаксън чакаше маркиза, който още бил буден и щял да се появи всеки момент, думите на леля му продължаваха да се въртят в ума му.

Леля Ейда беше права. Ако не направи опит Силия да бъде негова, няма да преодолее загубата й.

Стоунвил влезе в кабинета с предпазливо изражение.

— Я виж ти — подхвана той, докато Джаксън ставаше, — изчезналият ни таен агент най-после се появи. Ти и хората ти намерихте ли нещо по пътя за Хай Уайкомб?

— За съжаление не, милорд.

Стоунвил седна зад писалището и покани Джаксън да се настани удобно. Джаксън му разказа всичко, което откриха със Силия, макар да бе очевидно, че близките му вече му бяха съобщили за любовната връзка на майка му.

Джаксън разказа подробно какво им се е случило по пътя и какви подозрения има за стрелбата по тях. Маркизът му зададе няколко въпроса и той отговори, доколкото можеше.

— Възнамеряваш ли да говориш с Елзи утре?

— Още рано сутринта. Щях да отида тази вечер, но прецених, че първо ще искаш да чуеш всичко.

— Правилно и ти благодаря.

— Освен това исках да знам… Питах се… — Джаксън се подготви за всякаква реакция. — … как е лейди Силия.

Стоунвил му хвърли изпитателен поглед.

— Добре е, като се има предвид всичко случило се. Затвори се в стаята и обяви, че не ще да види никого. — Погледът му стана по-строг. — Особено теб. Предупреди, че вече не иска да има нищо общо с теб. Принуди ме да обещая да те държа далеч от нея. Това ме кара да се чудя какво точно е станало снощи.

Гръм и мълнии. Време бе да оповести намеренията си.

— Няма значение какво е станало. Тук съм, за да оправя нещата. Искам да се оженя за сестра ти.

Стоунвил го изгледа продължително.

— Минерва е останала с друго впечатление.

Джаксън въздъхна.

— Не съм изненадан. Според мен и лейди Силия е несигурна в намеренията ми. Аз… доста се изложих с моето предложение.

— И на мен така ми се струва — засмя се маркизът.

Джаксън го погледна изненадано.

— Да, чух за предложението ти — продължи домакинът. — Прости ми, но ме развесели. Ако помниш и аз се изложих, когато поисках ръката на съпругата си. — Стана по-сериозен. — Подразбрах, че и баба ми има нещо общо с резервираното ти предложение.

— Не съм резервиран — възрази Джаксън разпалено. — И никога не съм бил. Искам да се оженя за сестра ти почти от момента, когато се запознахме. Независимо какво мисли баба ти, то няма нищо общо нито със състоянието на Силия, нито със социалното й положение, нито…

— Знам. — Маркизът се усмихна, защото Джаксън премигна. — Забрави ли, че близо от година те наблюдавам как работиш? Вслушвам се в мнението ти и съм наясно с безупречната ти репутация. Разпознавам добър човек, когато го срещна.

— Дори и да е копеле ли? — не се въздържа Джаксън.

— Херцогът на Кларънс има десет копелета, но всички си затварят очите. Не виждам причина ние да нямаме поне едно в семейството си. Или двама, ако броим доведения син на Джарет. — Стоунвил се усмихна. — В края на краищата ние, Шарпови, сме палавници. Никога не е скучно при нас. За какво ще клюкарстват хората иначе?

Припомни си думите на леля си: Това е проблемът с теб, моето момче… Винаги си готов да чуеш „копеле“ дори когато никой не го казва.

— Баба ти не го приема така спокойно — обърна му внимание Джаксън.

— Вярно е. И може да изпълни заканата си да остави Силия без наследство.

— Знаеш за това?

— Изпуснала се е пред Минерва.

— Значи и лейди Силия знае — отбеляза той.

Не беше сигурен дали това е добре, или зле.

— Според мен не го е чула. — Изгледа изпитателно Джаксън. — За теб има ли значение дали Силия ще изгуби състоянието си?

— Не, но ще ми е неприятно да я обрека на живот с лишения.

— И въпреки това искаш отново да й предложиш брак?

— Да. И този път ще се постарая да разбере какво възнамерява да направи баба ви. Надявам се обаче това да няма значение за Силия. — Беше го осъзнал след по-малко от ден раздяла с нея. — Защото очевидно съм по-себичен, отколкото си мислех. Просто не си представям живота без нея.

Изражението на Стоунвил се смекчи.

— Така трябва да говориш следващия път, когато я видиш.

— А кога ще стане това? — попита Джаксън.

— Не знам. Казах ти: принуди ме да обещая да те държа настрана. А и всички вече си легнаха. — Джаксън тихо изруга и маркизът смекчи тона. — Дай й време. И без това ти предстои утре сутринта да говориш с Елзи. После ела тук и дано се видите тогава.

Джаксън не възнамеряваше да чака до следващия ден; не и когато всеки миг далеч от нея настройваше сърцето й против него.

Изправи се.

— Както желаеш. Но оставих някои лични вещи тук, докато ви гостувах. Ако не възразяваш, ще ги взема, преди да тръгна.

Фактически си търсеше повод да остане, за да намери стаята й и да я накара да го изслуша.

— Добре. — Джаксън се отправи към вратата, а Стоунвил се провикна след него: — Стаята ти е в западното крило, нали?

Джаксън спря и го изгледа с недоумение.

— Да. Защо?

— Едва ли знаеш, но през южното крило има по-пряк път. — Маркизът го наблюдаваше внимателно. Семейството обитаваше южното крило. — С радост бих чул мнението ти за едно произведение на изкуството. Намислил съм да го продам, а ти може да се сетиш за купувач. Чудесна военна картина от Гоя виси до стаята на Силия. Ще ми се да я погледнеш на минаване.

Направо не му се вярваше. Стоунвил му подсказваше как да стигне до стаята на Силия.

— Не забравяй — добави Стоунвил. — Ако срещнеш някого, просто кажи, че съм те помолил да си кажеш мнението за една картина.

— Оценявам доверието ти в преценката ми, милорд. Обезателно ще погледна картината.

Стоунвил се изправи и добави с по-строг тон:

— Разчитам да се държиш като джентълмен, докато минаваш оттам.

— Да. Като образцов джентълмен.

— Добре. Вярвам на думата ти.

Джаксън кимна и излезе бързо в коридора. Дори след насърчаването на Стоунвил се чудеше как ще мине през южното крило, щом дамите са се оттеглили. Шум от пиянски гласове му подсказа, че някои от господата са още будни, затова ускори крачка. В момента последното, което искаше, бе да налети на някой от ухажорите на Силия.

Не беше сигурен как ще се държи в тяхно присъствие.

Джаксън бе ходил в южното крило веднъж — Стоунвил го бе приел в покоите си — затова бе запознат с разположението. За щастие само за няколко минути откри стаята на Силия.

Почука на вратата, но отговор не последва. Дали да потропа по-силно и да я събуди?

Но ако тя попита кой е и той й съобщи, рискува да му откаже да го пусне. Погледна старата брава и присви очи. Май е по-добре да приложи изненада.

Слава Богу, винаги носеше шперцовете си.